коларя беше единствената светлина, трепкаща жълта локва, повторена стократно из целия лагер. Кларине разхождаше кучетата, тъй като по-голямата част от деня щяха да изкарат във фургона.
— Вчера… — Вдигачът на тежести поклати глава и погали най-близкия кон, който чакаше търпеливо да го запрегнат, все едно че животното нервничеше. Може би самият той беше изнервен. Нощта беше само прохладна, не чак студена, но той беше с тъмно палто и с плетена шапка. Жена му винаги се тревожеше да не се поболее от течение или студ и се грижеше да му е топло. — Ами, нали знаеш, ние навсякъде сме чужденци, а много хора си мислят, че могат да се облагат от чужденци. Ама ако оставим един да се измъкне, ще се опитат други десет, ако не и сто. Някой път местния съдия, или който там минава за такъв, ще наложи закона в наша полза, но само понякога. Щото сме чужденци и на другия или по-другия ден ще ни няма, а и все едно, всеки знае, че чужденецът не ти мисли доброто. Тъй че сами трябва да се пазим, да си държим на това, дето си е наше. Само че направиш ли го това, време е да хващаш пътя. Същото си е и сега както и по-рано, когато с Лука бяхме само трийсетина души, като броиш и конярите, макар че в ония времена щяхме да тръгнем още щом си отидоха ония войници. В ония времена нямаше да се изгуби толкова много пара, ако си тръгнем бързо — сухо добави той и поклати глава може би заради алчността на Лука или пък затова колко голямо е станало позорището, преди да продължи.
— Ония тримата сеанчанци си имат приятели, нали, или другари по бака поне, няма да им хареса, че са ги натирили като говеда. Оная ги разкара, ама можеш ли да си сигурен, че няма да си го върнат на нас, щото си мислят, че нас могат да ни ударят, а нея не могат. Сега, офицерите им може и да спазят закона, или властниците им, или каквито са там, като нея де, ама не можем да сме сигурни в това. Сигурно е обаче, че ония типове може да ни направят беля, ако се задържим още ден. Какъв смисъл да стоим, ако това значи бой с войници и сигурно някои ще пострадат, че да не могат да играят, а и тъй или иначе неприятностите със закона са сигурни. — Беше най-дългата реч, която Мат бе чувал от Петра, и той се окашля, сякаш сам се притесни, че е говорил толкова много. — Тъй де — измърмори Петра и се наведе отново над такъмите. — Лука иска скоро да сме хванали пътя. Сигурно ще искаш да си видиш конете.
Не искаше. Най-хубавото с имането на пари бе не това, което можеш да си купиш, а че можеш да накараш други да ти свършат работата. Още щом разбра, че позорището се гласи за път, беше вдигнал четиримата Червени от шатрата, в която сияха с Чел Ванин, да впрегнат фургона му с Тюон и да оседлаят бръснача и Пипе. Якият конекрадец — още не беше откраднал кон, откакто Мат го познаваше, но си беше такъв — се събуди, колкото да каже, че ще стане, щом другите се върнат’, след което пак се зави и захърка още преди Харнан и другите да са си нахлузили ботушите. Уменията на Ванин бяха такива, че никой не възропта освен обичайното недоволно ръмжене за ранния час, но освен Харнан те щяха да си ръмжат дори да ги оставеше човек да спят до пладне. Потрябваха ли уменията на Ванин, той щеше да се отплати десетократно, и те го знаеха, даже Фергин. Мършавият Червен не беше особено умен, освен във войнишката работа, но виж, в нея беше доста оправен. Да речем — достатъчно.
Позорището потегли от Джурадор преди слънцето да изгрее — проточила се змия от фургони, трополящи в тъмното по широкия път, с чудовищната грамаданщина на Лука най-отпред, теглена от шест коня, фургонът на Тюон караше точно зад него, с Джордъран за колар — бе толкова широк в раменете, че и той можеше да мине за вдигач на тежести, и Тюон и Селусия, добре загърнати в наметалата и закачуле-ни, присвити от двете му страни. Товарните фургони, клетките с животните и резервните коне бяха на опашката. Постовете на сеанчанс-кия лагер ги наблюдаваха как се изнизват по пътя, мълчаливи, облечени в броня, крачещи в сумрака около войнишкия лагер. Не че самият лагер беше тих. В изпънати редици между шатрите стояха смътни фигури, гръмки гласове подвикваха имена в сутрешната проверка и също тъй гръмко им се отзоваваха. Мат само дето не затаи дъх, докато слушаше тези отривисти викове. Войнишката дисциплина бе нещо великолепно. Стига да не е за теб де.
Яздеше Пипе до фургона на Айез Седай, някъде в средата на дългата колона, и леко потръпваше всеки път, щом лисичата глава опареше гърдите му с хладината си — а беше започнала да го прави преди да са изминали и една миля. Джолайн явно не си губеше времето. Фергин пляскаше с юздите и си бъбреше с Метвин за коне и за жени. Двамата изглеждаха щастливи като свине в детелина, но то пък представа си нямаха какво се вихри във фургона. Добре поне, че ме-дальонът само охладняваше, и то едва-едва. Не прекаляваха много със Силата. Все пак никак не му харесваше да е близо до преливане. Опитът му говореше, че Айез Седай носят беля в кесийките си и хич не се свенят да я ръсят, който и да се окажеше на пътя им. Не, с тия зарове в главата щеше да се радва да е поне на десет мили от Айез Седай.
Искаше му се да язди до Тюон, да може да си приказва с нея, нищо, че Селусия и Джордъран щяха да чуят всяка дума, но нали човек все гледа жената да не си помисли, че е прекалено нетърпелив. Направиш ли го, тя или ще се възползва, или ще те разкара веднага. Тюон вече бездруго намираше достатъчно начини да се възползва, а и той не беше имал много време за ухажване. Рано или късно тя щеше да изрече думите, допълващи брачната церемония, сигурно, колкото бе сигурно, че водата е мокра, но това само усилваше желанието му да разбере що за човек е — нещо, което дотук не беше се оказало никак лесно. Пред тази дребна женичка ковашката главоблъсканица изглеждаше проста работа. Но как да се ожени човек за жена, ако не я познава? По-лошо, трябваше да я накара да гледа на него като на нещо повече от „Играчка“. Според него да се ожени човек за жена, която не го уважава, бе все едно да носиш на гърба си риза от люта коприва ден и нощ. Още по-лошо, трябваше да я накара да е мила с него, иначе щеше да се наложи да се крие от собствената си жена, за да не го направи да’ковале! И за капак трябваше да направи всичко това за колкото време оставаше, преди да я върне в Ебу Дар. Страхотна манджа, сигурно много вкусна за някой герой от легенда, дреболия, колкото да му позапълни времето, докато тича да си извърши великия подвиг, само че проклетият Мат Каутон не беше проклет герой. Все пак трябваше да го направи обаче, а нямаше нито време, нито място за грешни стъпки.
Все още бяха в самото начало на пътя, но надеждите му, че Лука ще се е подплашил от сеанчанците и ще подкара по-бързо, скоро се изпариха. Докато слънцето се издигаше, подминаваха каменни ферми, вкопчени в хълмистите склонове, и понякога малки селца с керемидени или сламени покриви, скътани край пътя и обкръжени от изтръгнати от леса ниви с каменни синори. Мъже и жени гледаха точещото се по пътя позорище, хлапета притичваха покрай кервана, докато родителите не им подвикнат да се върнат, но някъде рано след пладне позорището стигна до нещо по-голямо. Брод Руниен, край някаква така наречена река, която можеше да се изгази за по-малко от двайсет разтега, без да затънеш повече от кръста. Е, имаше каменен мост през нея, но селцето не можеше и на малкия пръст на Джурадор да стъпи. Все пак имаше четири хана, каменни, всеки на три ката и покрити със зелени или сини плочки, и около половин квадратна миля здраво утъпкана пръст между селото и реката, където търговци можеха да си разпрегнат фургоните за през нощта. Ферми с оградени ниви, овощни градини и пасбища се точеха на цяла левга покрай пътя и сигурно и по-натам, отвъд хълмовете. Всъщност сигурно покриваха всички склонове на околните хълмове. А това беше достатъчно.
Като се разпореди да вдигнат платнената стена на утъпканото до реката, за да могат животните по- лесно да се поят, Лука се запъти към селото, облечен в толкова червено палто и наметало, че Мат очите го заболяха. Да не говорим, че бяха извезани с толкова златни звезди, че и Калайджия щеше да се разплаче от срам, ако навлечеше такива дрехи. Когато се върна, придружен от трима мъже и три жени, огромният синьо-червен плакат вече беше разпънат, всеки фургон си беше на мястото, платформите за представление разтоварени и цялата стена — почти вдигната. Селото не беше чак толкова далече от Ебу Дар, но облеклото на тукашните все едно че беше от друга страна. Мъжете бяха с къси вълнени сетрета с ярки цветове, извезани с нащърбени спирали по раменете и ръкавите, с торбести панталони, затъкнати във високите до коленете ботуши. Жените, с прибрана на нещо като кок коса, бяха с дрехи не по-малко пищни от тези на Лука, с изпъстрени от подгъва до бедрото с цветя тесни поли. До една носеха ножове на коланите, макар повечето да бяха с прави остриета, и опипваха дръжките, щом някой ги погледнеше. Колкото до обидчивост, Алтара си беше Алтара. Шестимата бяха селският кмет, четиримата собственици на хановете и една длъгнеста, сбръчкана и побеляла жена в червено; другите се обръщаха към нея с почтителното „Майко“. Тъй като шкем-бестият кмет беше също толкова побелял като нея, да не говорим, че беше почти оплешивял, а на никой от ханджиите не му липсваше поне малко бяла коса, Мат реши, че сбръчканата трябва да е селската Пре-мъдра. Усмихна се и килна широкополата си шапка, щом минаха покрай него, а тя го изгледа остро и изсумтя под нос почти като Ни-нив. О, да, Премъдра си беше отвсякъде.
Лука ги разведе из стана с широки усмивки, пищни ръкомаха-ния, изящни поклони и щедро развято наметало, спираше се тук-там да накара някой жонгльор или акробати да поиграят малко за гостите, но
