последното хвърляне. Не очакваше неприятности от търговци, но неприятността бе по-малко възможна, ако загубеха сребро вместо злато.
Длъгнестият отвърна на залога и Мат завъртя червените зарове в калаената чаша, а после ги хвърли на масата. Спряха се на четири петици.
— Това хвърляне печелившо ли е? — попита Тюон.
— Не, ако не го повторя — отвърна Мат и прибра заровете в чашата. — И ако не хвърля четиринайсет или „Очите на Тъмния“ преди това.
Заровете дръннаха в чашата и затропаха по масата. Четири петици. Късметът му си беше наред, ясно. Той придърпа едната монета към себе си, а другата остави.
Побелелият бутна рязко стола си назад и стана.
— Аз съм дотук — измърмори и взе да прибира купчината монети пред себе си в джобовете на палтото си. Другите двама алтарци го зяпнаха невярващо.
— Наистина ли напускаш, Вейн? — попита дългият. — Сега?
— Казах, че съм дотук, Камрин — изръмжа Вейн и излезе, изпратен от навъсения поглед на Камрин. Накуцваше.
Тарабонката се наведе над масата и мънистата по люшналите се плитки дръннаха. Тя потупа дебелия по китката и каза малко завалено:
— Значи ще ги купя дървениите от вас, господин Костел. От вас и от господин Камрин.
Костел се изкикоти и тройната му брадичка се разтресе:
— Така изглежда май, госпожо Алстейнг. Мда. Нали, Камрин?
— Дано — отвърна кисело плешивият. — Дано. — И избута една марка в средата да плати на Мат.
Заровете отново заподскачаха на масата. Този път се спряха на четиринайсет.
— О! Загуби — възкликна разочаровано Тюон.
— Спечелих, Миличко. Това печели, ако е първо хвърляне. — Остави първоначалния залог на масата и попита ухилено: — Още едно?
Късметът му си беше наред, силен като всякога. Яркочервените зарове се търкаляха по масата, подскачаха по масата, отскачаха от купчината заложени монети и все се спираха на четиринайсет бели точки. Правеше 14 по всякакви възможни начини. Макар и с една монета залог, среброто пред него порасна до доста прилична сума. Половината хора в гостилницата се насъбраха около масата им да гледат. Той се усмихна на Тюон, а тя леко му кимна. Липсвало му беше това, заровете в гостилница, парата на масата и да се чудиш докога ли ще ти се задържи късметът. Идеше му да се разсмее от радост.
Докато разбъркваше заровете в чашата за пореден път, тарабонката за миг го погледна. Изобщо не изглеждаше пияна. На Мат изведнъж му се отщя да се смее. Лицето й отново се отпусна и очите й се замъглиха, но в този кратък миг го пронизаха като две шила. Много повече държеше на вино, отколкото бе предположил. Камрин и Костел май нямаше да могат дай пробутат калпава стока на най-високи цени, или каквато там хитрина й гласяха. Това, което го притесняваше повече, обаче, бе, че жената го подозира. Като си помислиш, самата тя не беше рискувала и с една монета срещу него. Двамата алтарци му се Мръщеха, но само както хората се мръщят, когато не им върви. Виж, тя мислеше, че ги мами по някакъв начин. Нищо, че използваше техните зарове или по-вероятно — на гостилницата; обвинение в измама можеше да ти донесе пердах дори и в една търговска гостилница. При такова обвинение хората рядко чакаха доказателства.
— Последно хвърляне и мисля да приключа — заяви той. — Госпожо Хейлин? — Ханджийката беше между зрителите. Мат й подаде шепа от натрупаните сребърници. — Да отпразнуваме късмета ми, почерпете всички с това, което им се пие.
Това предизвика одобрително мърморене, а неколцина зад него го потупаха по гърба. Човек като ти пие виното, по-трудно ще повярва, че си го платил с пари от измама. Или поне можеха да се поколебаят достатъчно, за да има време да се измъкне с Тюон.
— Не може да му върви така непрекъснато — измърмори Камрин и прокара ръка по косата, каквато нямаше. — Какво ще кажеш, Костел? Да вдигнем? — Вдигна с два пръста една златна корона от купчината пред себе си и я хлъзна на масата до сребърната марка на Мат. — Като ще е последно хвърляне, ще заложа сериозно. След толкова сполука трябва да му дойде и лош късмет.
Костел се поколеба, потърка замислено тройната си гуша, после кимна и също заложи жълтица.
Мат въздъхна. Можеше да откаже залога, но ако сега се измъкнеше, като нищо щеше да предизвика обвинението на госпожа Алстейнг. Както и ако спечелеше това хвърляне. Избута с неохота купчина сребърници, равни на залога им, и пред него останаха само два. Разтърси много силно чашата и заровете се завъртяха по масата. Не очакваше това да промени нещо, само даде воля на чувствата си.
Червените зарове се запремятаха, чукнаха се в отрупаните монети и отскочиха, завъртяха се и спряха. Всеки — с една бяла точица. „Очите на Тъмния“.
Камрин и Костел се разсмяха тъй, сякаш не си връщаха своето, че и по-малко, и взеха да си делят печалбата. Зрителите взеха да се пръскат, кой с по едно „браво“ за двамата търговци, кой — със съчувствия към Мат, а някои вдигаха към него виното, което им бе платил. Госпожа Алстейнг отпи дълго от чашата си и го изгледа примижала над ръба, външно — пияна като гъска. Едва ли още си мислеше, че е мошеник, не и след като си тръгваше само със сребърник печалба. Е, лошият късмет понякога може да се окаже добър, помисли си Мат.
— Значи късметът ти не е безкраен, Играчко — рече Тюон, докато се връщаха на тяхната си маса. — Или си късметлия само в дребните неща?
— Никой няма безкраен късмет, Миличко. Мен ако питаш, последното ми хвърляне беше най- късметлийското.
Обясни й за подозренията на тарабонката и защо бе почерпил цялата гостилница.
Тя не седна — и не откъсваше очи от него.
— Може и да се оправиш добре в Сеандар. — И му връчи вече почти празната халба. — Пази ми я, докато се върна.
Той се сепна.
— Къде отиваш?
Вярваше, че няма да избяга, но не и че няма да се забърка в някоя беля и него да го няма, за да я измъкне. Тя обаче си надяна страдалческа физиономия. Дори и така беше красива.
— Щом трябва да знаеш, отивам по нужда, Играчко.
— О! Ханджийката ще ви каже къде е. Или някоя от слугините.
— Благодаря, Играчко — отвърна тя с прекалено мил гласец. — Изобщо нямаше да се сетя да попитам. — Зашари с пръсти на Селусия и двете тръгнаха към дъното на гостилницата, увлечени в разговора си без думи. Кикотеха се.
Мат седна и се навъси над чашата вино. Жените като че ли изпитваха удоволствие да намират начини да те накарат да се чувстваш глупак. А на всичкото отгоре той беше наполовина женен за тази.
— Къде са жените? — попита Том, отпусна се на стола до Мат и остави на масата почти пълната си чаша вино, Изсумтя, щом Мат му обясни, и продължи тихо, с лакти на масата и навел глава. — Имаме неприятности, отзад и напред. Напред е доста далече, тъй че тук няма да ни притесни, но най-добре ще е да се махаме веднага щом се върнат.
Мат се изправи.
— Какви неприятности?
— Някой от търговските кервани, дето ни подминаха последните няколко дни, донесъл вестта за убийство в Джурадор, някъде по времето когато тръгнахме. Може би ден-два по-късно. Трудно е да се разбере. Намерили човека в леглото му, с разпрано гърло, само че нямало много кръв.
Нямаше нужда да казва повече.
Мат отпи здрава глътка. Проклетият голам още го преследваше. Как беше разбрал, че е в трупата на Лука? Но ако беше на ден-два назад и се движеше с тяхната скорост, едва ли щеше скоро да го настигне. Опипа лисичата глава под палтото. Поне имаше как да се бие с голама, ако се появеше. Проклетата твар носеше белег от него.
— А тази напред?
— На границата на Муранди има сеанчанска армия. Как са я събрали, без да съм разбрал… — Духна си ядосано мустаците. — Все едно. Всеки, който мине оттам, го карат да пие някакъв билков чай.
