— Ейл — каза Тюон. — Никога не съм опитвала ейл. Кажете ми, добра стопанко, има ли вероятност тези хора да започнат скоро да се бият?
Мат за малко щеше да се задави.
Госпожа Хейлин примига и леко поклати глава, сякаш не беше сигурна дали е чула добре.
— Не се безпокойте, милейди. Случва се от време на време, като попрекалят с чашките, но ще ги усмиря набързо, ако се почне.
— О, недейте — каза й Тюон. — Нека си се забавляват хората.
Ханджийката някак си успя да се усмихне, успя и да приклекне в нов реверанс, след което заситни към тезгяха, стиснала жълтицата на Мат, и подвикна:
— Джера, вино за милорд и милейди — кана „Киранейл“. И халба ейл.
— Не бива да задаваш такива въпроси, Миличко — кротко подхвърли Мат, докато водеше Тюон и Селусия към една от празните маси. Селусия отказа да седне, пое наметалото на Тюон и го разстла на облегалката на стола, който й предложи, след което застана зад нея. — Не е учтиво. А и свежда очите ти. — Слава на Светлината за онези разговори с Егеанин, на каквото и име там да държеше. Сеанчанците бяха готови да направят най-голямата глупост или да не направят каквото е разумно, само за да не си „сведат очите“.
Тюон кимна замислено.
— Вашите обичаи често се оказват доста чудати, Играчко. Ще трябва да ме научиш на тях. Вече знам някои, но трябва да изуча обичаите на хората, които ще управлявам в името на Императрицата, дано да живее вечно.
— С удоволствие ще те науча на каквото мога — отвърна Мат, докато разкопчаваше наметалото си; метна го небрежно на ниския гръб на стола си. — Добре ще е за теб да понаучиш нравите ни, дори да се окаже, че ще управляваш не чак толкова дълго, колкото очакваш. — И сложи шапката си на масата.
Тюон и Селусия зяпнаха и ръцете им се стрелнаха към шапката. Тюон я докопа първа и я хвърли на стола до себе си.
— Това носи много лош късмет, Играчко. Никога не слагай шапката си на маса. — И направи жест за предпазване от зло: сви средния и безимения си пръст и изпъна кутрето и показалеца. Селусия — и тя.
— Ще го запомня — отвърна той сухо. Може би, прекалено сухо. Тюон го изгледа навъсено. Много навъсено.
— Реших, че от теб няма да стане виночерпец, Играчко. Не и докато не се научиш на кротост, а вече започвам да се отчайвам с обучението ти. Може би ще те направя бягащ коняр. С конете си добър. Какво ще кажеш да тичаш до стремето ми, когато яздя? Халатът е същият като на виночерпците, но ще поръчам да ти го украсят с панделки. Розови.
Мат се помъчи да не се изчерви, но май не успя. Имаше само един начин Тюон да знае за ролята на розовите панделки в живота му. Тилин й го беше казала. Така трябваше да е. Огън да го изгори дано, жените наистина бяха големи клюкарки!
Появата на прислужницата с пиенето му спести необходимостта да реагира. Джера беше усмихната млада жена с почти толкова извивки като певицата, не толкова добре изложени на показ, но не и прикрити от бялата престилка, която носеше стегната плътно. Тъмната й вълнена рокля също беше доста вталена. Не че я зазяпа, разбира се. Все пак беше с бъдещата си жена. А и само пълен глупак се заглежда по жена, докато е с друга.
Джера постави на масата високата калаена кана и две лъскави калаени чаши за вино, а халбата с ейл подаде на Селусия — и примига объркано, щом тя я сложи пред Тюон и взе чаша за вино. Мат подаде на момичето сребърен петак заради неудобството, а то му отвърна със сияйна усмивка и реверанс, след което хукна по следващата поръчка на ханджийката. Едва ли виждаше често сребро.
— Можеше дай се усмихнеш, Играчко — рече Тюон, вдигна халбата да помирише ейла и сбърчи носле. — Много е хубава. Лицето ти беше каменно, сигурно я уплаши. — После отпи и се ококори изненадано. — Хм, това всъщност е доста добро.
Мат въздъхна и удари здрава глътка от тъмното, леко ухаещо на цветя вино. Нямаше спомен, нито свой, нито чужд, някога да е разбирал жените. Е, едно-две неща от време на време, но напълно — никога.
Тюон отпиваше начесто от ейла — не мислеше да й обяснява, че ейл се пие на бавни глътки; може би се напиваше нарочно, просто за да преживее изцяло един ад; днес нямаше да я поучава за нищо. Нито никога. Та докато пиеше начесто, влудяващата женичка продължаваше да го разпитва за обичаите. Да й обясни как се държи човек в един ад беше съвсем лесно. Не се мешаш с хората, не задаваш въпроси и седиш с гръб към стената, ако можеш, или близо до вратата, в случай че се наложи внезапно да напуснеш. По-добре да не влизаш изобщо но ако ти се е наложило… Но тя скоро премина на въпроси за дворове и палати, а тук той нямаше много за казване. Можеше да й каже повече за обичаи в дворовете на Еарон или Шиора, или за още десетина мъртви държави, но не и за живите. Знаеше само откъслечно какво се прави в Кемлин или Тийр, и малко за Фал Дара, в Шиенар. Е, и за Ебу Дар, но тамошните обичаи тя вече ги знаеше.
— Е, значи си пътешествал много и си бил и в други дворци освен Тарасин — рече накрая тя и допи последните глътки ейл. Той още не беше довършил и половината си чаша; Селусия пък не беше ударила и две глътки от нейната. — Но изглежда, не си роден благородник. Помислих си, че не може да си.
— Е, не съм — отвърна й твърдо Мат. — Благородниците… — Млъкна и се окашля. Едва ли можеше да й каже, че благородниците са глупаци, дето си вирят носовете толкова високо, че не виждат къде стъпват. Тя все пак си беше каквато беше.
Тюон го изгледа безизразно, докато избутваше настрана празната халба. После, без да откъсва очи от него, зашава с пръстите на лявата си ръка над рамото си и Селусия плесна силно с ръце. Неколцина от посетителите ги изгледаха изненадано.
— Ти се нарече комарджия — каза Тюон. — А господин Мерилин каза, че си човекът с най-голям късмет на света.
Джера притича и Селусия й връчи празната халба.
— Още една. Бързо — нареди тя, но с добродушен тон. Все пак успя да съхрани царствената си осанка. Джера приклекна припряно и хукна, все едно че я е викнала ханджийката.
— Имам късмет понякога — отвърна Мат предпазливо.
— Да видим дали го имаш и днес, Играчко. — Тюон погледна към масата, където дрънчаха зарове.
Мат не виждаше как това може да навреди. Със сигурност щеше Да спечели повече, отколкото щеше да загуби, но едва ли някой от търговците щеше да извади нож, колкото и да му проработеше късметът. Не беше забелязал някой да носи от ония дълги ножове, които всички носеха по на юг. Така че стана и подаде ръка на Тюон, а тя леко го прегърна през кръста. Селусия си остави виното на масата и тръгна плътно до господарката си.
Двама от алтарците, единият длъгнест и плешив, ако не се броеше тъмният пояс коса около темето, а другият със закръглено лице над тройна брадичка, се навъсиха, щом ги попита може ли непознат да се включи в играта, а третият — побелял набит тип с увиснала долна уста — се вкочани като колец на ограда. Тарабонката не се оказа толкова недружелюбна.
— О, да, о, да. Защо не? — Лицето й беше зачервено, а усмивката, с която го погледна, бе някак отпусната. Явно беше от тия, дето не държат много на вино. Мъжете пък, изглежда, държаха да й пазят настроението добро, защото навъсените физиономии изчезнаха, макар че лицето на побелелия си остана вдървено. Мат взе два стола от съседната маса — за себе си и за Тюон. Селусия предпочете да остане права зад Тюон, и толкова по-добре. Шестима души около масата бяха предостатъчно.
Джера дойде при тях, поднесе халба на Тюон с две ръце и промърмори: „Милейди“, а друга слугиня, побеляла и едра почти колкото госпожа Хейлин, смени каната с вино на масата на комарджиите. Усмихнат, плешивият напълни чашата на тарабонката до ръба. Искаха я щастлива и пияна. Тя пресуши половината чаша и със смях отри деликатно устни с кърпичка, обшита с дантела. Успя да я напъха обратно в ръкава си едва на втория опит. Сделката, която щеше да сключи днес, нямаше да е най-добрата.
Мат погледа малко и скоро разбра каква е играта. Не се играеше с два, а с четири зара, но несъмнено бе разновидност на „Пипи“, или „Повторка“, игра, популярна отпреди хиляда години, още преди възхода на Артур Ястребовото крило. Пред всеки от играчите имаше купчинка сребърници, омешани с жълтици, и той постави в средата сребърна марка, за да купи заровете, докато дебелият събираше печалбата си от
