Вложи целия си сарказъм в този въпрос, но Том го изненада, като кимна и отвърна замислено:
— Май знам точно такова място. „Белият пръстен“. Бездруго се канех да прескоча там, да видя какви новини мога да посъбера.
Мат примига. Колкото и за незабележим да минаваше Том другаде, в един ад с това палто най-малкото щяха да го гледат подозрително. Повече от подозрително. Обичайното облекло там беше мръсна вълна или оцапан лен. Освен това да разпитваш в един ад беше добър начин да си изпросиш нож в гърба. Но може би Том имаше предвид, че този „Бял пръстен“ изобщо не е ад. Тюон едва ли щеше да разбере, ако мястото просто бе малко по-лошо от обичайното.
— Да взема ли Харнан и другите? — все пак попита той.
— О, мисля, че двамата с теб ще сме достатъчна защита за благородната лейди — отвърна Том с нещо като бегла усмивка и възлите по раменете на Мат се отпуснаха.
Все пак предупреди двете жени — нямаше начин Селусия да остане, разбира се; госпожа Анан отклони поканата на Тюон да ги придружи, като отвърна, че вече е виждала толкова адове, че няма желание повече — да си държат качулките вдигнати. Тюон можеше и да си вярва, че никой селянин не е виждал лицето й, но щом котка можеше да зърне крал, според старата поговорка, някой селянин също можеше да е зърнал Тюон по някое време и току-виж случайността да събере двамата в Мадерин. Опитът на Мат му говореше, че тавиренството усуква Шарката все към най-лошото.
— Играчко — почна кротко Тюон, докато Селусия нагласяваше синьото наметало върху крехките й рамене, — при обиколките си из страната съм се срещала с много селяни, но те винаги чинно са гледали в земята, дори когато им позволя да се изправят. Повярвай ми, никога не са виждали лицето ми.
О! Той също отиде да си вземе наметалото. Слънцето, още не стигнало до зенита, почти се беше скрило зад белите облаци. Пролетният ден бе прохладен и ветровит.
Хората от градчето се тълпяха по главната улица на позорището — мъже в груби вълнени дрехи или в строги палта от по-фин плат, със съвсем мъничко везмо по ръкавите; жени с дантелени шапки и скромни рокли с високи яки под дълги бели престилки, или в тъмни на цвят рокли с високи деколтета, с къдрещо се около гръдта везмо; хлапета притичваха насам-натам, измъкнали се от ръцете на бащи и майки, докато не ги хванат пак, всички охкаха и ахкаха пред леопардите на Миора и мечките на Лателе, пред жонгльорите или гълтащите огън Балат и Абар, двамата братя, които правеха фокусите си в пълен синхрон. Без да спре дори да погледне акробатките, Мат си запробива път през тълпата с Тюон, а за да не я изтърве, постави ръката й на лявата си китка. Тя за миг се поколеба, а после лекичко кимна, като кралица, даваща благоволението си на селяк. Том беше предложил ръката си на Селусия, но тя остана до лявото рамо на господарката си. Добре поне че не се опита да се пъхне между Мат и Тюон.
Лука с яркочервеното си палто и наметало стоеше под огромния плакат на входа и гледаше как монетите правят дрън в стъклената кана и още веднъж — дрън в ковчежето. С широка усмивка. Опашката на чакащите да влязат се беше изпънала близо сто разтега покрай платнената стена, а от градчето се стичаха още хора, запътени към позорището.
— Доста мога да посъбера тука за два-три дни — подхвърли Лука на Мат. — Какво пък, стабилно място, и си е далече от… — Усмивката му изведнъж угасна като духната свещ. — Достатъчно далече е, нали?
Мат въздъхна. Алчността винаги можеше да надвие страха у Ва-лан Лука.
Нямаше как да си загърне наметалото с Тюон на ръката му и то се развяваше зад гърба му от напористия вятър, но пък това бе за добро. Пазачите на портата, които стояха отпуснати в раздърпана редица, го изгледаха с любопитство, а един дори се поклони вдървено. Коприната и дантелата го постигаха това, поне пред стража от селяци, а тези мъже бяха точно това, колкото и лъснати да им бяха шлемовете и ризниците. Повечето се бяха подпрели на алебардите като селяни на лопати. Но на няколко крачки след портата Том спря и Мат също се принуди да спре. Все пак нямаше представа къде се намира „Белият пръстен“.
— Тежка охрана, капитане — каза Том малко разтревожено. — Да не би разбойници да върлуват наоколо?
— Никакви разбойници няма — избоботи пазачът, мъж с прошарена коса и белег през широкото лице, който, съчетан с въсенето, му придаваше зъл вид. Но беше от малкото неподпиращи се и държеше алебардата тъй, сякаш може и да знаеше как се борави с нея. — Сеанчанците разчистиха малкото, които не можахме да спипаме. Мърдай, старче, пречиш на пътя. — Никаква кола или фургон не се виждаха, а за малцината, които напускаха града пеш, имаше предостатъчно място. Арката на портата бе достатъчно широка да се разминат два фургона, та макар и да се отъркат.
— Сеанчанците казаха, че стражата ни била малко — весело подхвърли един дебелак, някъде на годините на Мат. — А лорд Натин слуша, като му говорят сеанчанци.
Сивокосият го лупна с ръкавицата по тила на шлема толкова силно, че дебелакът залитна.
— Дръж си езика зад зъбите пред външни хора, Кейлар! Че да не се видиш пак зад ралото, преди да си мигнал. Милорд — обърна се той към Мат, като повиши глас. — Стегнете си слугата, да не се вкара и той в беля.
— Моля за извинение, началство — рече смирено Том и наведе глава досущ като скастрен слуга. — Не исках да ви оскърбя, ще прощавате. — И продължи напред.
— Той и тебе щеше да удари, ако не бях тука — подхвърли му Мат, след като го настигна. Том видимо куцаше. Сигурно бе доста уморен, за да му личи толкова. — Почти го направи. И какво разбра, че да си струваше риска?
— Нямаше и да попитам без теб, в това палто — изкиска се Том. Вече влизаха в града. — Първият урок е какви въпроси да задаваш. Вторият, също толкова важен — кога и как да ги зададеш. Разбрах, че няма разбойници, което винаги е добре да се знае, макар да бях чул, че имало достатъчно големи банди да нападнат позорището. Разбрах, че Натин е клекнал пред сеанчанците. Или се подчинява на заповед за тая допълнителна стража, или приема намеците им за заповеди. И най-важното, разбрах, че войскарите на Натин не се дразнят от тях.
Мат го изгледа учудено.
— Не се намръщиха, като споменах за тях, Мат. Нито се мръщят, нито ръмжат. Няма да се бият със сеанчанците, освен ако Натин не им каже, а той няма да им каже. — Том въздъхна тежко. — Странна работа. Същото го открих навсякъде, от Ебу Дар, та дотук. Тези чуждоземци идват, взимат властта, налагат законите си, окаишват жени, можещи да преливат, и дори благородниците да негодуват, изглежда, малцина от простолюдието ги мразят. Освен ако не са ти окаишили жена или близка. Много странно, и предвещава лошо — трудно ще си върнат свободата. Но пък Алтара си е Алтара. Ще се обзаложа, че в Амадиция и Тарабон ги приемат доста по-хладно. — Том поклати глава. — Дано да е така, иначе…
Мат хвърли поглед към Тюон. Какво ли изпитваше от това, че Том говори така за народа й? Тя не каза нищо, просто крачеше до него и се взираше с любопитство във всичко, покрай което минеха, изпод ръба на качулката.
Сгради с керемидени покриви, на по три-четири етажа, повечето тухлени, се редяха от двете страни на широката, покрита с калдъръм главна улица на Мадерин; дюкяни и ханове с табели, полюшвани от напористия вятър, редом до конюшни и домове на заможни хора с лампи над сводестите врати и по-скромни постройки за по-бедния на-родец, ако се съдеше по прането, провиснало от всеки прозорец. Каруци и ръчни колички, натоварени с бали, кафези и бурета, бавно си пробиваха път през умерено гъстата тълпа — мъже и жени с отривиста походка, изпълнена с прословутата южняшка енергичност. Тюон оглеждаше всичко това с еднакъв интерес. Един чешит, който буташе брус на колела и крещеше с цяло гърло, че точел ножици и ножове, докато не станат толкова остри, че да могат и мераци да срежат, привлече вниманието й толкова, колкото една длъгнеста жена с изпито лице и с два меча на гърба. Търговски охранник, несъмнено, или пък Ловкиня на Рога, но рядка гледка, тъй или иначе. Една гърдеста до-манка в почти прозрачна червена рокля и с двама яки охранители не привлече интереса й повече от някакъв мършав уличен продавач с игли и панделки на подноса си. Мат не беше забелязал такова любопитство у нея в Джурадор, но пък в Джурадор тя обикаляше само да си накупи коприна. Тук като че ли искаше да запомни всичко, което виждаше.
Том ги поведе през лабиринт от криви улици, повечето от които си заслужаваха името само защото бяха настлани с груби каменни павета колкото два мъжки юмрука. Над главите им се извисиха и почти зату-лиха небето сгради като по главната улица, повечето — с дюкяни на долния етаж. Много от уличките бяха твърде тесни за талиги — в някои Мат нямаше да може да изпъне ръцете си, без да допре стените от двете
