нямаше да задава прекалено много въпроси. Долу някакви мъже сега яздеха по два коня, с по един крак на всяко седло, без да забавят бесния галоп. Други крепяха мъж на раменете си, понякога на ръчна стойка.
Чу тропот на кон и се обърна. Дейра ни Галайн т’Башийр яздеше през айилската гмеж с привидна небрежност: въоръжена само с един малък нож на сребърния си колан, в рокля от сива коприна, бродирана със сребърни шевици по ръкавите и високото деколте, тя като че ли ги предизвикваше да я нападнат. Висока колкото повечето Деви, почти с една педя по-висока от мъжа си, тя беше снажна жена. Не едра и дори не пълна; просто снажна. В черната й коса имаше бели кичури, тъмните й скосени очи се бяха приковали в него. Той си помисли, че е красива жена — само дето присъствието му превръщаше лицето й в гранитна маска.
— Да не би мъжът ми… да ви забавлява? — Никога не удостояваше Ранд с титла, дори по име не го наричаше.
Той погледна следващите я салдейски жени. Всички го гледаха като кавалерийска част, готова да връхлети, със също толкова гранитни лица и скосени, ледени очи. Всичко, което очакваха, беше командата на Дейра. Спокойно можеше да повярва на разказите за салдейските жени, които вдигали мечовете на падналите си в боя мъже и отново повеждали воините в битка. Учтивостта не беше го довела доникъде с жената на Башийр; самият Башийр само вдигаше рамене и казваше, че тя била с труден характер, и все се хилеше, сякаш се гордееше с това.
— Предайте на лорд Башийр, че съм доволен — отвърна той. После обърна Джейде-ен и пое към Кемлин. Очите на салдейките сякаш се впиха в гърба му.
Луз Терин се кикотеше — това бе най-подходящата дума. „Никога не ръчкай жена, освен когато не ти се налага. Ще те убие по-бързо от най-освирепелия мъж, и то по много по-малък повод, макар да те оплаче след това.“
„Ти наистина ли съществуваш? — попита Ранд. — Има ли те като нещо повече от един глас?“ Отвърна му само същият тих налудничав смях.
По целия път до Кемлин, дори след като подминаха един от дългите пазари с керемидени покриви, очертаващи подходите към портите за Новия град, Ранд се тревожеше, че ще полудее — а ако полудееше, как щеше да направи това, което трябваше да направи? Само това му липсваше, Луз Терин да се шляе из главата му. Всички ли хора полудяваха по един и същ начин? Така ли щеше да свърши — като се смее и плаче за неща, които никой друг не вижда и не знае? Знаеше, че има един начин да оживее, макар привидно да изглеждаше невъзможен. „Ако ще живееш, ще трябва да умреш.“ Едно от трите неща, за които знаеше, че трябва да са истина, му бяха казани в един тер-ангреал, където отговорите винаги бяха истинни, макар че не беше лесно да се разберат. Но ако щеше да живее така… Не беше сигурен дали не предпочита да умре.
Трябваше да намери Елейн. Не можеше да гледа възхваляващите го хора по улицата; искаше му се да падне на колене, да им изреве, че Елейн е тяхната кралица. За да не ги слуша, той зарея поглед към небето, към покривите, към всичко друго, но не и към тълпата. И тъкмо затова забеляза мъжа в белия плащ, който се изправи на един покрит с червени керемиди покрив и надигна арбалет.
Всичко стана само за миг. Ранд сграбчи сайдин и преля, и стрелата се удари във Въздух и издрънча. Огнена топка се надигна от дланта на Ранд и порази стрелеца в гърдите, докато металната стрела отскачаше от щита. Пламъци обгърнаха мъжа и той с пронизителен вик се срина от покрива. А някой се хвърли към Ранд и го смъкна от седлото.
Той се удари силно в каменната настилка, нещо тежко го затисна… помъчи се да поеме дъх… и разбра, че държи Дезора за мишниците. Тя му се усмихна, с красива усмивка, а после главата й клюмна. Невиждащите й сини очи се взряха в него. Стрелата, щръкнала между ребрата й, се опря в китката му. Защо бе крила досега тази своя красива усмивка?
Нечии ръце го сграбчиха и го изправиха, Деви и Планински танцьори го избутаха към другата страна на улицата, пред някакъв тенекеджийски дюкян, и мигновено оформиха плътен кръг, с изпънати лъкове, с очи, претърсващи улицата и покривите, Отвсякъде се разнесоха викове и писъци, но улицата вече се беше разчистила на петдесетина крачки в двете посоки и човешката маса напираше да се измъкне. Очистена беше улицата, с изключение на телата. Дезора и още шест трупа, три от които на айилци.
— Тези места са като зайчи лабиринти — подхвърли Нандера, без очите й да спрат да претърсват покривите. — Ако тук се включиш в танца, ще се озовеш с нож в гърба преди да си разбрал за опасността.
— Това ми напомня веднъж край Седарски проход, когато… — почна Калдин. — А, май си имаме пленник. — Неколцина от неговите Хама Н’доре се бяха появили откъм кръчмата от другата страна на улицата и бутаха пред себе си мъж с вързани зад гърба ръце. — Може би ще ни каже кой е поръчал нападението. — Каза го така, сякаш ни най-малко не се съмняваше в това.
Миг след това няколко Деви излязоха от друга сграда с втори овързан мъж, който куцаше, лицето му бе окървавено. Скоро на улицата пред айилската стража се подредиха коленичили четирима мъже. Най-сетне полукръгът, задържащ Ранд, се охлаби.
— Сигурни ли сте, че са съучастници? — попита Ранд. Не можеше да повярва колко мек излезе гласът от устата му, колко спокоен. Белфир щеше да реши всичко. „Белфир не — изпъшка му Луз Терин. — Никога вече.“ — Сигурни ли сте?
— Да — каза една от Девите. — Всички, които избихме, носеха това до един. — Тя дръпна плаща на окървавения мъж с вързаните ръце. Износен бял плащ, мазен и оцапан, със златен слънчев изгрев, извезан на гърдите. Другите трима също бяха с такива.
— Обесете ги — каза Ранд.
Мъжът с окървавеното лице едва не припадна. Ранд го сграбчи с потоци на Въздух и го изправи.
— Как се казваш?
— Ф-фейрал, м-милорд. Д-даймир Фейрал. М-моля в-ви, н-не ме бесете, м-милорд. Ще в-вървя в Светлината, к-кълна се!
— Голям късмет имаш, Даймир Фейрал. — Гласът на Ранд прозвуча в собствените му уши далечен като крясъците на Луз Терин. — Ти ще гледаш как приятелите ти увисват на бесилото. — Фейрал заплака. — После ще ти дадат кон и ще отидеш да предадеш на Педрон Ниал, че един ден и него ще обеся за това, което стана тук. — Ранд отхлаби потоците на Въздух и Фейрал се срина на земята и застена, че щял да язди чак до Амадор, без да спре. Тримата, които трябвате да умрат, го гледаха с презрение. Един дори го заплю.
Ранд ги изхвърли от ума си. Ниал беше единственият, когото трябваше да запомни. Оставаше още нещо, което трябваше да направи.
Той надигна булото, за да запомни лика на Дезора. Приличаше на заспала. Дезора, от септата Мусара на Рейн Айил. Толкова имена. Лия от Косайда Чарийн и Дайлин от Желязна планина на Таардад, и Ламелле от Пушлива вода на Миагома, и… Толкова много. Понякога изреждаше този списък име по име. Имаше едно име в него, което не беше добавил. Илиена Терин Морелле. Не знаеше как Луз Терин го беше включил там, но нямаше да го заличи, дори да знаеше как.
Беше и усилие, и облекчение, когато извърна лице от Дезора, чисто облекчение, когато разбра, че онова, което беше взел за втора загинала Дева, се оказа мъж, сравнително нисък за айилец. Болеше го и за мъжете, които загиваха заради него, но при тях можеше да си припомни една стара поговорка. „Остави мъртвите да почиват в мир и се погрижи за живите.“ Не беше лесно, но можеше да се насили да го стори. А същите думи не можеше дори да ги призове в ума ся, когато загиналият се окажеше жена.
Нечии поли, проснати по каменната настилка, привлякоха очите му. Не само айилци бяха загинали.
Металната стрела на арбалета я беше пронизала точно между плешките. Смъртта бе настъпила бързо — малка проява на милост. Той коленичи и я обърна внимателно по гръб. Върхът на стрелата се поканваше между гърдите й. Лицето беше на жена на средна възраст, вече прошарена. Тъмните й очи зееха широко отворени; приличаше на изненадана. Името й не знаеше, но запомни лицето й. Беше загинала за това, че се бе озовала на същата улица с него.
— Намерете семейството на тази жена и се погрижете да получат всичко, от което имат нужда — каза той на Нандера. — Злато… — Не беше достатъчно. Това, от което имаха нужда, бе да върне жена им, майка им да върне; не можеше да им го даде. — Погрижете се за тях — повтори той. — И разберете името й.
