все едно, че ги познаваше лично, но главата му бе закръжила от имена, които досега не беше чувал.
— Защо няма Дом на Маравейл?
— Никой от синовете на Ишара не доживял до повече от двадесет години. — Еления сви рамене и отпи от пунша си; този въпрос не я интересуваше. Но той й предложи нова тема. — Девет кралици са царували по време на Стогодишната война и никоя не е имала син, който да преживее двадесет и третата си годишнина. Битките били непрестанни и Андор бил притискан от всички страни. Ами че по времето на Марагайн четирима крале повели войските си срещу нея — има едно градче, наречено на тази битка, на същото място. Кралете били…
— Но всички тези кралици били потомки на Суран и Ишара, нали? — бързо се намеси Ранд. Ако я оставеше, щеше да му изброява събитията ден по ден. Той седна и й даде знак да заеме стола срещу него.
— Да — отвърна тя с неохота. Вероятно защото ставаше дума и за Суран. Но след това лицето й моментално просветна. — Виждате ли, въпросът е в това колко от кръвта на Ишара носи в жилите си един или друг. Колко родословни линии те свързват с нея и до каква степен. В моя случай…
— Не ми е много лесно да го разбера. Да вземем за пример Тигрейн и Мургейз. Мургейз е имала най- големи права да наследи Тигрейн. Предполагам това означава, че Мургейз и Тигрейн са били кръвно свързани?
— Бяха братовчедки. — Еления направи усилие да прикрие раздразнението си, че я прекъсват толкова често, особено сега, когато беше толкова близо до сърцевината на това, което искаше да каже, но все пак устните й се присвиха недоволно.
— Разбирам. — Братовчедки. Ранд отпи дълбоко и наполовина изпразни бокала си.
— Всички сме братовчеди. — Мълчанието му сякаш я окуражи. Усмивката й се върна. — След над хиляда години бракове няма и един Дом, който да не носи поне капка от кръвта на Ишара. Но това, което е важно, е степента и броят на свързващите линии. В моя случай…
Ранд примигна.
— Всички сте братовчеди? Всички? Това не ми се струва въз… — Той се наведе напред. — Еления, ако Мургейз и Тигрейн бяха… търговки, или селяни… колко близко щеше да бъде родството им?
— Селяни? — възкликна тя и се втренчи в него. — Милорд Дракон, що за странна… — Кръвта бавно се изцеди от лицето й: той в края на краищата беше селянин. Тя нервно облиза устни. — Предполагам… Трябва да помисля. Селяни. Предполагам това означава да си представим всички Домове като селяни. — По лицето й премина нервен тик и тя бързо пресуши пунша си. — Ако бяха селяни, предполагам, че никой нямаше да ги смята за родственици. Всички тези връзки остават твърде далеч назад. Но те не са, милорд Дракон…
Той продължи да я слуша само с половин ухо и се отпусна в стола си. Нямало да ги смятат за родственици…
— …има тридесет и една линии, свързващи я с Ишара, докато Диелин има само тридесет, а…
Защо изведнъж изпита такова облекчение?
— …ако мога да се изразя така, милорд Дракон.
— Какво? Простете. Бях се разсеял. Проблемите на… Не успях да чуя последното, което казахте. — Но в него имаше нещо, което бе погъделичкало ухото му.
Еления си беше изписала раболепната, угодническа усмивка, която придаваше толкова странен вид на лицето й.
— Ами, току-що казах, че вие самият странно напомняте на Тигрейн, милорд Дракон. Вие дори може би носите струйка от кръвта на Ишара и… — Тя млъкна и изписка уплашена, и той усети, че се е изправил.
— Аз… малко съм уморен. — Постара се да го изрече спокойно, но гласът му прозвуча така далечен, сякаш се намираше в Празнотата. — Оставете ме сам, ако обичате.
Не знаеше как изглежда лицето му, но Еления скочи от стола си и бързо постави бокала си на масата. Цялата трепереше. Поклони се и се забърза към вратата.
Дълго време Ранд продължи да се взира в нищото. Нищо чудно, че онези древни кралици го бяха гледали така — знаеха какво си мисли дори когато той сам не го разбираше. И онзи нечакано явил се червей на тревогата, който го гризеше невидим, откакто бе научил името на истинската си майка. Но Тигрейн не беше в родствена връзка с Мургейз. Майка му не беше била в роднинска връзка с майката на Елейн. Той не беше роднина на…
— По-лош си от развратник — каза той горчиво. — Глупав си и… — Прииска му се Луз Терин да го бе изговорил, за да може да си каже: „Тоя е лудият; аз съм с разсъдъка си.“ Онези ли мъртви владетелки на Андор усети, че се взират в него, или беше Аланна? Той закрачи към вратата и я отвори рязко. Нандера и Калдин бяха приклекнали под един гоблен с яркоцветни птици. — Сбирайте хората си — каза им той. — Тръгвам за Кайриен. И моля ви, не казвайте на Авиенда.
Глава 27
Дарове
На връщане към лагера Егвийн се постара да се овладее, но не беше съвсем сигурна дали краката й стъпват по земята. Е, знаеше, че стъпват, но въпреки това имаше чувството, че лети. Главата й беше замаяна, при това съвсем не от жегата.
Отначало си беше помислила, че Гавин няма да дойде, но после той изведнъж цъфна до нея, докато се провираше през тълпите. Целият предобед бяха прекарали в малката частна гостна на „Дългуча“, хванати за ръце. Тя се държа съвсем безсрамно, като го зацелува още щом вратата се затвори, преди още той да е понечил да я целуне; не стига това, ами дори седна на коляното му веднъж, макар и за малко. Това я накара да си помисли за сънищата му и дали да не се промъкне отново в тях, и за разни неща, които никоя жена с чувство за благоприличие изобщо не би си и помислила! Никоя неомъжена жена, във всеки случай. А после беше скочила и побягнала като подплашена кошута, с което съвсем го слиса.
Тя припряно се огледа. Палатките бяха все още на половин миля разстояние и наоколо нямаше жива душа. И нямаше как да види колко се е изчервила. Усети, че се хили идиотски под шала, и го свали. Светлина, трябваше да се стегне най-после. Да забрави прегръдките на Гавин и да си спомни защо бяха прекарали в хана толкова дълго.
Докато се провираше из навалицата, тя търсеше Гавин, като се мъчеше да изглежда безгрижна — в края на краищата не искаше той да си помисли, че изгаря от нетърпение да го види. Изведнъж към нея се наведе някакъв мъж и прошепни свирепо:
— Последвай ме до „Дългуча“.
Тя подскочи и след малко осъзна, че това е Гавин.
— Какво те кара да мислиш, че просто ей така ще вляза с теб в някой хан, Гавин Траканд? — запита тя с присвити очи. Ала сниши гласа си — нямаше нужда да привлича нечие внимание с този спор. — Просто исках да се разходим. Изглежда, твърде много си въобразяваш, ако си си помислил и за миг, че…
Той направи гримаса и бързо й прошепна:
— Жените, с които дойдох, търсят някоя. Някоя като теб. Пред мен не казват почти нищо, но успях да доловя някоя и друга дума. А сега ме последвай. — И без да я поглежда, закрачи по улицата.
Оказа се, че Гавин всъщност знае много. Твърдеше, че е възможно да не търсят точно нея, че просто трябва да внимава като прелива и да се пази да не я видят. И беше убеден, че тя трябва да се върне в Тар Валон.
Тя прехапа устни. Айез Седай от Кулата. Само да можеше да се насили да разпита Гавин… Нямаше да е предателство към него, ако му зададеше няколко въпросчета за техните Аджи, къде отиват или… Не! Беше дала този обет пред самата себе си, но нарушаването му щеше да обезчести него. Никакви въпроси. Само това, което сам реши да й каже.
Но от това, което й каза, нямаше основание да си мисли, че търсят Егвийн ал-Вийр. Също така нямаше сериозно основание да си мисли и че не търсят точно нея. Само догадки и надежди. Това, че някоя агентка на Кулата не можеше да познае Егвийн ал-Вийр в една айилка, още не означаваше, че агентката не е чула името й и че не е чула дори за Егвийн Седай от Зелената Аджа. Тя потръпна. Трябваше много да внимава в
