да се увери, че не е такъв тъпак, че да отиде в Тар Валон.
— Знаеш ли, че на един кораб в реката има Надзорница на вълните от Морския народ? — Добра тема, за да се смени посоката на разговора. — Дошла е да те види и доколкото разбрах, започва да губи търпение. — Това го беше разбрала от Гавин. Ериан лично отишла с една лодка да разбере какво търси кораб на Морския народ толкова навътре в сушата и не я пуснали на борда. Егвийн почти се досещаше за какво са дошли, но не мислеше да го казва на Ранд — нека веднъж поне да се срещне с някого, без да очаква, че ще му се кланят.
— Ата-ан Миере са навсякъде, както изглежда. — Ранд странно защо изглеждаше развеселен, но тя бе готова да се закълне, че това няма нищо общо с Морския народ. — Берелайн смята, че трябва да се срещна с тази Харайн дин Тогара Двата вятъра, но ако нравът й е като това, което Берелайн ми описва, може да почака. Засега ядосаните жени около мен са ми предостатъчно.
Малко като че ли се пооткрехна вратичката, но не достатъчно.
— Не мога да разбера защо. Ти все успяваш да покориш жените. — Веднага съжали, че го е казала и че не може да си вземе думите обратно; те само подсилваха онова, което тя не искаше той да направи.
Той обаче се намръщи, все едно че не я беше чул.
— Егвийн, знам, че не харесваш Берелайн, но по-далеч не си стигала, нали? Искам да кажа, че напоследък толкова добре си влязла в ролята на айилка, че не бих се учудил, ако си й предложила да поиграете танца на копието. Тя ми се стори притеснена от нещо, разтревожена, но не пожела да ми каже от какво.
Берелайн сигурно се бе натъкнала на някой мъж, който й е казал „не“ — това щеше да е достатъчно, за да разтърси света й до основи.
— Не съм говорила с нея от Тийрския камък насам. Ранд, нали не мислиш, че…
Вратата се отвори и се показа Сомара.
— Айез Седай са тук, Кар-а-карн.
Лицето на Ранд се вкамени.
— Не трябваше да идват преди… Решили са да ме спипат беззащитен, нали? Трябва да разберат кой налага правилата тук.
— Ранд, има ли някакъв друг изход оттук? — възкликна Егвийн. — Те не трябва да разберат, че съм тук. Ранд? Ранд! Чу ли ме?
Той заговори, но определено не на нея.
— Ти си тук — прошепна той дрезгаво. Взираше се в празното с гняв или може би със страх. — Отговори ми, да те изгори дано! Знам, че си тук!
Егвийн неволно облиза устни. Не беше възможно да полудее толкова внезапно. Не можеше да се е побъркал точно сега. Но като че ли се беше вслушал в някакъв скрит глас и може би също така му беше отвърнал.
Не усети как пристъпи към него, но дланта й изведнъж се озова начелото му. Нинив й казваше, че винаги най-напред трябва да се провери дали не гори, макар че каква полза имаше от това сега… Поне трошица да разбираше от Церителството. Но и то нямаше да помогне. Не и ако наистина беше…
— Ранд, ти… Ранд, добре ли си?
Той се съвзе, дръпна се и я изгледа подозрително. В следващия миг вече се бе изправил, стиснал я беше под мишницата и почти я влачеше през залата.
— Стой тук и не мърдай — нареди й той сухо, щом я довлече до подиума.
Тя заразтрива енергично ръката си — така, че той да не пропусне да го забележи. Мъжете никога не си даваха сметка за силата си; дори Гавин не винаги внимаваше, въпреки че с него тя нямаше нищо против.
— Откъде накъде ще ми…
— Мълчи и не мърдай! Не знам колко голямо мога да го направя, а и не е сега моментът да проверявам.
Какво да направи? За какво говореше той? Осени я така внезапно, че забрави да се учуди. Ранд беше запрел около нея сайдин. Очите й се разшириха. Колко близо беше сайдин до нея? Всяка трошица от разума й подсказваше, че покварата не може да се просмуче в това, което той е прелял — беше я докосвал със сайдин и преди, но все пак от самата мисъл за това й призля.
— Какво… Какво си направил?
— Погледни в онова огледало — изсмя се той. Изсмя се!
Тя се подчини с неохота… и ахна. В посребреното стъкло се виждаше позлатеният стол върху подиума. С част от стаята. Без нея.
— Аз съм… невидима — изрече тя смаяна. Веднъж Моарейн бе скрила всички тях зад параван от сайдар, но как той се бе научил да го прави?
— Много по-добре, отколкото да те крия под кревата си — каза той. — Искам сама да видиш колко вежлив ще съм. Освен това може би ще забележиш нещо, което на мен ще ми убегне. Може би дори ще пожелаеш да ми го кажеш. — Той се изсмя късо, скочи на подиума, вдигна върха на копието с пискюла и седна. — Доведи ги, Сомара. Пратеничеството на Бялата кула да заповяда на среща с Преродения Дракон. — Кривата му усмивка притесни Егвийн не по-малко от близостта на сайдин. Колко близо беше всъщност тази проклетия?
Сомара излезе и след няколко мига вратите се разтвориха широко.
Водеше ги пълна жена с царствена осанка, която можеше да е само Койрен. От двете й страни и на крачка по-назад бяха Несюне и една Айез Седай с гарвановочерна коса, облечена в зелена коприна — симпатична кръглолика жена с пълни устни. Егвийн съжали, че не всички Айез Седай винаги носят дрехи с цветовете на своята Аджа — Белите поне го правеха при всяка възможност, — защото от която и да беше тази жена, не можеше да повярва, че е Зелена, не и при този твърд поглед, с който удостои Ранд още щом пристъпи в залата. Хладната тържественост едва прикриваше презрението й и може би наистина го прикриваше пред всеки ненавикнал да си има работа с Айез Седай. Дали Ранд щеше да го забележи? Може би не той, изглежда, бе съсредоточил вниманието си върху Койрен.
Точно сега Егвийн много се зарадва на наметалото, което й беше изтъкал. Тя понечи да изтрие лицето си с кърпата и… замръзна. Чувстваше се все едно че е застанала тук гола-голеничка. Само дето втренченият поглед на Несюне се плъзна покрай нея, без да се спре. По лицето на Егвийн рукна пот. Да го изгори дано! Много по-добре щеше да си бъде, ако се беше свряла под леглото му.
След Айез Седай се изсипа още цяла дузина жени, превити под тежестта на два сандъка с лъскав месингов обков, които поставиха на пода.
Ранд стана. Сиянието на сайдар обкръжаваше трите Айез Седай — бяха се свързали. Егвийн се постара да запомни това, което бе видяла, и как го направиха. Ранд обаче не тръгна към тях, а към слугините. Взираше се в лицата им.
Какво… Ах, да, разбира се — искаше да се увери, че никоя от тях не е с лишеното от възраст айезседайско лице. Егвийн поклати глава, след което отново замръзна. Та той беше глупак, ако си мислеше, че това е достатъчно. Повечето от тези жени бяха доста възрастни — в никакъв случай не стари, но човек можеше да ги нарече възрастни — и все пак бяха твърде млади, за да могат да са наскоро издигнати Айез Седай. Не че бяха — Егвийн можеше да усети дарбата единствено в трите Айез Седай, а беше достатъчно близо — но все пак той не можеше да го разбере само от външния им вид.
Той повдигна с пръст брадичката на една яка, по-млада от останалите жена, и й се усмихна.
— Не бой се — рече й тихо. Тя залитна, сякаш готова да припадне. Ранд въздъхна и се обърна. Не погледна към Айез Седай, докато минаваше покрай тях. — Пуснете го. — Лицето на Несюне за миг стана умислено, но другите две го изгледаха с хладна суровост, докато той сядаше отново. Той почеса ръката си — Егвийн беше била до него, когато за първи път бе изпитал този сърбеж и разбрал какво означава — и каза по-твърдо: — Казах, че няма да преливате в мое присъствие. Няма дори да прегръщате сайдар.
Мигът се проточи и Егвийн се замоли наум. Какво щеше да направи той, ако решаха да задържат Извора? Да се опита да ги отреже? Не беше сигурна, че ще може да се справи с три жени наведнъж, при това свързани. Още по-лошото бе какво те щяха да направят, ако се опиташе. Сиянието изчезна и тя едва сдържа въздишката си на облекчение. Това, което й бе направил, я правеше невидима, но звука едва ли щеше да скрие.
