— Така е много по-добре. — Усмивката на Ранд не засегна очите му. — Сега да започнем всичко отначало. Вие сте почитаемите ми гости и току-що сте влезли.
Те го разбраха много добре. Не им предлагаше, а им нареждаше.
— Имам честта — заговори Койрен с кънтящ глас — да бъда Койрен Седай, посланица от Бялата кула и лична пратеничка на Елайда до Аврини а-Ройхан, Пазителката на печатите, Пламък на Тар Валон, Амирлински трон. — После по-малко цветисто, но без да пропуска почетното „Айез Седай“, тя представи другите две; жената с твърдия поглед се оказа Галина Касбан.
— Аз съм Ранд ал-Тор. — Простотата на фразата прозвуча в ярък контраст с думите й. Тя не бе споменала Преродения Дракон, нито пък той, но от пропуска му титлата сякаш сама се прошепна из залата.
Койрен вдиша дълбоко, сякаш и тя бе чула този шепот.
— Идем с щедра покана при Преродения Дракон. Амирлинския трон е в пълно течение за дадените поличби и изпълнените пророчества, че… — Отне й известно време, докато стигне до същността — че Ранд трябвало да ги придружи „с цялата подобаваща му се почит“ до Бялата кула и че ако той приемел тази покана, Елайда му предлагала не само закрилата на Кулата, но цялата тежест на своя авторитет и влияние. Още няколко пищни цветисти слова, преди да завърши с: — …и като знак за това Амирлинския трон ви изпраща този скромен дар.
Тя се обърна към сандъците с вдигната ръка, след което се поколеба и сви устни. Наложи й се да повтори жеста, докато слугите я разберат и вдигнат обкованите с месинг капаци — явно се беше канила да ги отвори с помощта на сайдар. Сандъците бяха пълни с кожени торби. След още един рязък жест жените започнаха да ги развързват.
Егвийн едва преглътна ахването си. Нищо чудно, че тези жени ги бяха донесли с толкова мъка! От разтворените торби се заизсипваха жълтици, блестящи пръстени, пръскащи искри огърлици и скъпоценни камъни.
Ранд погледна сандъците почти с усмивка. На Егвийн й се стори, че улови намек на задоволство в очите на Койрен и леко презрение на пълните устни на Галина. Несюне. Да, Несюне беше опасната.
Изведнъж капаците се затръшнаха, без ничия ръка да ги е докоснала, и слугините се дръпнаха и изпискаха. Айез Седай се вкочаниха, Егвийн също. Вярно, искаше Ранд да е нахален и съвсем мъничко безцеремонен, само колкото да ги постресне, но не толкова, че да им се прище да го опитомят тутакси.
Изведнъж я осени, че поведението му досега няма нищо общо с „кроткия като мишка“. Изобщо не беше си го и помислял. Просто си беше играл с нея! Ако не беше толкова изплашена, щеше да иде при него и да му скъса ушите.
— Доста е златото — каза Ранд. Изглеждаше отпуснат, лицето му бе грейнало в усмивка. — Злато винаги може да ми потрябва. — Егвийн примигна. Прозвуча почти алчно!
Койрен му отговори също с усмивка, този път изпълнена с нескрито и самоуверено задоволство.
— Амирлинския трон е щедра. Когато дойдете в Бялата кула…
— Когато дойда в Кулата… — прекъсна я Ранд, сякаш разсъждаваше на глас. — Да, с нетърпение чакам деня, в който ще бъда в Кулата. — Той се наведе напред и разлюля скиптъра. — Но ще отнеме известно време, нали разбирате. Първо трябва да изпълня някои свои ангажименти тук… и на някои други места.
Устните на Койрен за миг се свиха. Гласът й обаче си остана спокоен както винаги.
— Ние, разбира се, нямаме нищо против да си отдъхнем няколко дни преди да поемем обратно за Тар Валон. Междувременно, бих ли могла да ви предложа една от нас да остане тук, за да ви предлага съветите си, ако пожелаете? Ние, разбира се, научихме за тъжната кончина на Моарейн. Себе си не мога да предложа, но Несюне или Галина ще приемат на драго сърце.
Ранд изгледа намръщено споменатите две и Егвийн затаи дъх. Като че ли отново слушаше нещо, или се вслушваше да го чуе. На свой ред, Несюне го изгледа също така открито, както той нея. Пръстите на Галина несъзнателно заприглаждаха полите й.
— Не — каза най-сетне той. — Може да не е безопасно. Не бих искал някоя от вас да я прониже случайно някое копие между ребрата. — Койрен отвори уста, но той продължи: — Заради собствената ви сигурност, никоя от вас не бива да се приближава на повече от една миля от мен без разрешение. И на същото разстояние от палата. Ще разберете, когато бъда готов да тръгна с вас. Обещавам ви. — И рязко се изправи. Върху подиума изглеждаше толкова висок, че Айез Седай трябваше да извият вратове, и беше повече от явно, че това не им се хареса, също както и забраните му. — Сега ви разрешавам да се върнете да си починете. Колкото по-бързо се погрижа за някои неща, толкова по-бързо ще мога да тръгна за Кулата. Ще ви известя кога ще мога да ви приема пак.
Никак не бяха доволни, че така внезапно ги подканиха да напуснат — Айез Седай бяха тези, които решаваха кога завършва една аудиенция — но нямаха избор.
Докато се обръщаха да си тръгват, Ранд отново заговори, някак небрежно.
— Забравих да попитам. Как е Алвиарин?
— Добре е. — Устата на Галина за миг увисна и очите й се разшириха. Изглеждаше смаяна, че е проговорила.
Койрен се поколеба дали да не каже нещо, но Ранд стоеше и ги гледаше, и само дето не потропваше от нетърпение.
Когато си излязоха, Егвийн закрача към него и почти викна:
— Що за игра играеш, Ранд ал-Тор? — Отражението й, мернало се в огледалата, я подсети, че е преминала през вътъка му на сайдин. Не бе усетила кога и как го е направила.
— Тя е с Алвиарин — каза той замислено. — Галина. Бас държа.
— И не само ще си загубиш петака, ами и ще сбъркаш — изсумтя тя. — Галина е толкова Червена, че няма накъде.
— Защото не ме харесва ли? — Сега гледаше в нея и тя почти съжали, че е така. — Защото я е страх от мен? — Нито гримасничеше, нито беше ядосан, нито дори я гледаше с кой знае каква твърдост, но сякаш знаеше неща, които тя не знаеше. Мразеше го това. Усмивката му се появи така бързо, че Егвийн примигна. — Егвийн, наистина ли очакваш да повярвам, че можеш да познаеш Аджата на една жена само по лицето й?
— Не, но…
— Както и да е, дори Червените може би най-накрая ще ме последват. Те знаят Пророчествата не по- зле от всички други. „Неопетнената кула се разбива и коленичи пред забравения знак.“ Написано преди да я е имало Кулата, но какво друго може да значи „неопетнената кула“? А забравеният знак? Моето знаме, Егвийн, с древния символ на Айез Седай.
— Да те изгори дано, Ранд ал-Тор! Светлината да те изгори дано! Не би могъл да се каниш да тръгнеш с тях. Не можеш да тръгнеш с тях. Не можеш!
Той й се ухили. Ухили й се!
— Не направих ли точно това, което искаше?
Тя сви възмутено устни. Не стига че се бе досетил, но да й го хвърли така в лицето… Чисто грубиянство.
— Ранд, моля те, чуй ме. Елайда…
— Въпросът сега е как да се върнеш при шатрите, без да разберат, че си била тук. Сигурно имат очи и уши в палата.
— Ранд, ти трябва да…
— Какво ще кажеш да се повозиш в някой кош с пране? Мога да накарам Девите да те отнесат.
Тя едва не вдигна ръце. Бързаше да се отърве от нея също както от Айез Седай.
— Имам си крака, благодаря. — Кош с пране, как ли не! — Нямаше да ми се налага да се тревожа толкова, ако ми беше казал как идваш от Кемлин тук, когато си поискаш. — Не разбираше защо питането я подразни толкова, но я подразни. — Знам, че не можеш да ме научиш, но ако ми кажеш как, може би ще се сетя как да го правя със сайдар.
Вместо да й се подиграе, нещо, което тя почти очакваше, той хвана краищата на шала й и каза:
— Шарката. Кемлин — един от пръстите на лявата му ръка надигна вълнената тъкан — и Кайриен. — Пръстът на другата му ръка боцна шала на още едно място и двете издутини се съединиха. — Закривявам Шарката и пробождам дупка от едното до другото. Не знам как точно я пробивам, но не остава пространство
