смърт, красотата, която Аридол някога бе притежавал и пак щеше да притежава, но мърдраалът му бе прекъснал съсредоточението. Развалил го беше. Помисли си дали да не стане и да го убие. Получовеците умираха бавно; колко ли дълго щеше да продължи, ако го убиеше с камата? Сякаш доловило мислите му, съществото се размърда. Не, все още можеше да му е от полза.
Трудно му беше да се съсредоточи за дълго. С изключение на Ранд ал-Тор, разбира се. Него можеше да го усети, да посочи къде е с пръст. Напоследък обаче бе станало по-различно, някаква внезапна разлика се беше появила, сякаш някой друг отведнъж му бе отнел част от ал-Тор. Но все едно, Ал-Тор му принадлежеше. Негов си беше.
Искаше му се да усети болка у ал-Тор; тя, разбира се, щеше и у него да събуди болка, но това нямаше значение. Много се бяха настроили Белите плащове срещу „Преродения Дракон“. Фейн се ухили — по-точно се озъби. Едва ли Ниал щеше да подкрепи ал-Тор повече от Елайда, но нямаше да е никак зле да не подценява проклетия му Ранд ал-Тор.
Вратата рязко се отвори и малкият Первин Белман нахлу в стаята, следван от майка си. Нан Белман беше чаровна жена, въпреки че Фейн напоследък рядко забелязваше дали една жена е чаровна, или не. Мраколюбка, която си беше въобразявала, че клетвите й са били само някакъв празен и злобен брътвеж, докато Падан Фейн не се появи на прага й. Вярваше, че и той е Мраколюбец, малко по-високопоставен. Фейн обаче бе отишъл много по-напред — щеше да пукне, но нямаше да се остави на никой Отстъпник. Тази мисъл го накара да се изкиска.
Первин и майка му се присвиха при вида на мърдраала, естествено, но момчето бързо се съвзе и пристъпи към Фейн.
— Господарю Мордет, господарю Мордет — викна момченцето и заподскача. — Нося ви вестта, която искахте.
Мордет. Той ли бе използвал това име? Понякога забравяше кое име е използвал и кое му е истинското име. Пъхна камата под палтото си и се усмихна топло.
— И каква е вестта този път, момко?
— Някой се е опитал да убие Преродения Дракон тази заран. Мъж. Вече е мъртъв. Минал е през айилците и всички останали, чак до покоите на лорд Дракона.
Усмивката на Фейн премина в тихо ръмжене. Някой се опитал да убие ал-Тор? Ал-Тор беше негов! Ал- Тор трябваше да умре от неговата ръка, не от нечия друга! Почакай. Убиецът се е промъкнал през айилците чак до покоите на ал-Тор?
— Сив! — Не разпозна хрипливия си глас. Сиви означаваше Отстъпници. Нямаше ли най-сетне да се отърве от досадната им намеса?
Гневът му трябваше да се отлее някъде, преди да е избухнал. Почти небрежно той погали личицето на момчето. Очите на детето се изцъклиха; толкова силно се разтрепера горкото, че зъбите му затракаха.
Фейн всъщност не разбираше нещата, които можеше да прави. Нещо мъничко от Тъмния навярно, нещичко в добавка от Аридол. Оттам му беше дошло, откакто бе престанал да бъде просто Падан Фейн, и тази дарба бавно бе започнала да се проявява. Знаеше само, че сега може да прави някои нещица, стига само да докосне онова, с което иска да го направи.
Нан се хвърли на колене пред него и изпъшка:
— Милост, господарю Мордет! Моля ви, имайте милост. Той е още дете. Дете!
За миг той я изгледа с любопитство. Всъщност беше доста хубавичка. Опря стъпало в гърдите й и я избута назад, за да може да се изправи. Мърдраалът го погледна плахо и извърна безокия си поглед, щом усети, че го е видял. Тази твар помнеше неговите… хитринки много добре.
Фейн стана — крайно време беше да се раздвижи. Поражението на ал-Тор трябваше да е негово дело — негово! — не на Отстъпниците. Как можеше отново да го нарани, но да го нарани този път до сърцето? Онези мрънкащи момиченца в „Хрътката на Кулаин“… но щом ал-Тор не дойде, когато Две реки бяха подложени на мъки, какво толкова щеше да го интересува, дори Фейн да запалеше хана с пиленцата вътре? И с какво разполагаше, че да го направи? Само неколцина му бяха останали от нявгашните Чеда на Светлината. Онова наскоро си беше само изпитание — ако някой наистина успееше да убие ал-Тор, щеше да го накара да съжали, че не са го одрали жив! — но въпреки това му беше струвало бройки. Оставаше му мърдраалът, няколко тролоци, шепа Мраколюбци, сбрани в Кемлин и по пътя от Тар Валон. Притеглянето на ал-Тор го влечеше. Най-интересните бяха Мраколюбците. Човек по нищо не можеше да отличи един Мраколюбец, но напоследък той откриваше, че може да ги разпознава от пръв поглед — дори онези, които само са си помислили, че биха могли да се закълне в Сянката — сякаш имаха дамга на челата си.
Трябваше да се съсредоточи. Очите му се спряха на жената, която стенеше и галеше хлипащия си син, и му говореше тихичко, сякаш това щеше да му помогне. Хубава жена. От колко отдавна не беше имал хубава жена?
Усмихнат, той я хвана под мишницата. Наложи се да я откъсне от глупавото хлапе.
— Ела с мен. — Гласът му сега беше по-друг, по-могъщ, люгардския акцент го нямаше, но той не го забеляза; никога не го забелязваше. — Сигурен съм, че ти поне умееш да проявиш искрена почит. Ако ме задоволиш, няма да пострадаш.
Защо се дърпаше? Той знаеше, че е неотразимо чаровен. Май се налагаше да я нарани. За всичко беше виновен ал-Тор.
Глава 29
Огън и Дух
Стражниците, отпуснали се пред входа на Малката кула, на пръв поглед изобщо не приличаха на стража, но си бяха стража. Напомняха й за айилците, които бе видяла в Тийрския камък; сигурно приличаха на вълци дори когато спяха. Един плешив мъж с квадратно лице, не по-висок от нея, но почти толкова широк, колкото висок, изтича навън и хукна по улицата; дръжката на меча стърчеше над едното му рамо. Дори и той — Джори, обвързаният за Морврин — успяваше да го докара.
Мина и Юно и се изви на седлото да я погледне със здравото си око и лицето й помръкна. Биргит все пак се беше разприказвала. Всеки път, когато я видеше, той явно очакваше да го помоли за конете.
Юно се скри зад ъгъла и Нинив въздъхна. Мъчеше се да се примири, че трябва да влезе. Отново изтри лицето си, погледни намръщено сбръчканата си длан — днес щеше да търка котлите за единадесети път, а оставаха още двадесет и девет; двадесет и девет! — и влезе.
Пристъпи към една от масите, не най-близката, и много предпазливо приклекна в реверанс.
— Моля за извинение, Айез Седай, но ми казаха, че Сюан и Леане са тук. Бихте ли ми казали къде мога да ги намеря?
Писалото на Брендас престана да се движи и тя вдигна хладните си тъмни очи. Нинив я беше избрала вместо някоя по-близо до вратата, понеже Брендас беше една от малкото Айез Седай, които не я печаха на шиш заради Ранд. А освен това някога, когато Сюан все още беше Амирлин, Сюан бе избрала Брендас като една, на която може да се довери. Това нямаше нищо общо със сегашното, но Нинив се стараеше да си намира малки утешения, когато можеше.
— Те са с част от Заседателките, дете. — Гласът на Брендас изкънтя като камбанка, безчувствен като бледото й лице. Белите рядко показваха чувствата си, а Брендас — никога.
Нинив едва потисна въздишката си на раздразнание. Ако Заседателките ги бяха хванали да им докладват за техните очи и уши, нямаше да ги пуснат с часове.
— Благодаря ви, Айез Седай.
— Теодрин успя ли да постигне с теб нещо вчера?
— Не, Айез Седай. — И да прозвуча гласът й малко по-стегнато, имаше си причина. Теодрин беше заявила, че смята да опита всичко, и явно смяташе да го направи. Вчерашният й опит включваше тя да пийне малко вино, за да се отпусне, само дето Нинив накрая беше изпила малко повечко от няколко глътки. Струваше й се, че никога няма да забрави как я отнасят в стаята й, докато тя пее — пее! — нито че ще си го спомни някога, без да се изчерви. Брендас сигурно бе чула за това. Всички сигурно го бяха научили. На Нинив й се дощя да се сгърчи от срам.
— Питам само защото изследванията ти като че ли страдат. Чух няколко Сестри да отбелязват, че ти като че ли си достигнала края на забележителните си открития. Допълнителните ти задължения може би са проблемът — въпреки че Елейн всеки ден открива нещо ново, при все че обучава ученички и също като теб
