отида при Логаин.
— Гривната е в кесията ми, Нинив. А Мариган пере. И охка при всяко движение. Взе, че изтърси нещо, което Биргит не биваше да чуе, а Биргит… Казах на Мариган да казва, че е паднала от някакви стълби. — Нинив хвърли поглед към двамата Стражници, застанали пред вратата. Не бяха толкова близо, че да я чуят, но въпреки това сниши гласа си.
— Елейн, я да тръгваме. Тази нощ. — След като Том и Джюйлин се бяха върнали в Салидар, не беше нужно да моли Юно да й намери коне. — Не за Кемлин, щом не искаш. Към Ебу Дар. Мерилил никога няма да намери онази купа, а Шериам никога няма да ни позволи да отидем да я намерим. Какво ще кажеш? Тази нощ?
— Не, Нинив. С какво ще помогнем на Ранд, ако ни хванат като бегълки? А точно това ще стане. Ти обеща, Нинив.
— В такъв случай да видим какво мога да науча от Логаин — въздъхна Нинив.
Къщата, където живееше Логаин беше малка, само две стаи, но каменните стени я правеха сравнително прохладна. Логаин беше по риза, пушеше лула и четеше до един прозорец.
Когато те влязоха, той остави книгата, надигна се лениво и леко им се поклони.
— Радвам се да ви видя отново след толкова време. Мислех, че сте ме забравили. Ще пийнете ли малко вино? Айез Седай не ми дават много, но това, което получавам, никак не е лошо.
Споменаването на вино я подразни достатъчно, за да я изпълни сайдар. Да я изгори дано Теодрин!
— Седни — каза му тя хладно. — Не съм дошла да ти слушам брътвежите. Отговаряй когато те питат, а иначе си дръж езика.
Логаин само сви рамене и се подчини, кротък като паленце. Не, не кротък. Усмивката му беше направо безочлива. Част от това идеше от чувствата му към Айез Седай, Нинив беше сигурна, а другата… Той гледаше как Елейн сяда и дори Нинив да не виждаше в какво точно се е загледал, щеше да се досети, че я гледа както се гледа жена. Никакво самодоволство нямаше в това, никаква похотливост, само… Нинив не знаеше точно какво, но знаеше че той е насочил същото и към нея — и изведнъж си даде сметка, че е жена, а той — мъж. Навярно беше само защото беше чаровен и с широки рамене, но тя обичаше да си мисли по- добри неща за себе си. Разбира се, че не беше за това.
Тя се окашля и запреде тънки влакънца от сайдар — Въздух и Вода, Огън и Земя, и Дух. Всички елементи на Церителството, но използвани сега само за опипване. Щеше да помогне, ако сложеше дланите си на главата му, но не можа да се насили да го направи. Достатъчно неприятно й беше, че го докосва със Силата. Здрав беше като бик и почти толкова силен, нищо, ама нищичко му нямаше… с изключение на дупката.
Не беше точно дупка, а по-скоро усещане за нещо, което уж трябваше да продължава, а прекъсваше, нещо, което трябваше да е гладко и изправено, а всъщност се гънеше и изчезваше. Това усещане го познаваше добре, още от първите дни, когато все още си въобразяваше, че наистина може да научи нещо, и то все още караше кожата й да настръхва.
Той вдигна очи и я изгледа напрегнато.
— Как можеш да правиш всичко това наведнъж? — попита Елейн. — Не можах да проследя и половината.
— Шът — измърмори Нинив, после сграбчи главата на Логаин в ръцете си. Да. С физически контакт беше по-добре, усещанията бяха по-силни.
Тя насочи пълен поток на сайдар натам, където трябваше да е „дупката“… и почти се изненада, когато се натъкна на пустош. Разбира се, все още не очакваше да разбере нещо. Мъжете бяха толкова различни от жените в Силата, колкото бяха телесно, може би и повече. Все едно че опипваше камък, за да разбере как изглеждат рибите. Трудно й беше да задържи мислите си върху това, което правеше, още повече че знаеше, че се занимава с празни неща, само за да убие времето.
„Какво ли ще каже Миреле? Пак ли ще премълчи някое съобщение от Егвийн?“ Пустошта, толкова малка, че можеше да я подмине, се оказа безгранична, след като промуши вътре потоците, достатъчно огромна, за да ги погълне всички. „Само да можех да поговоря с Егвийн. Бас държа, че ако разбере, че Кулата изпраща пратеничество до Ранд, а тукашните Айез Седай си седят на дирниците, ще ми помогне да убедя Елейн, че тук сме свършили всичко, което сме могли, и е крайно време да се махаме.“ Огромна празнота; нищо. Ами онова, което бе открила у Сюан и Леане, усещането за нещо отрязано? Сигурна беше, че го има и тук, колкото и бледо да беше. Мъжете и жените можеха и да са различни, но може би… „Трябва само да поговоря някак с нея. Тя ще разбере, че за Ранд ще е много по-добре, ако ние отидем там. Елейн ще я послуша. Елейн смята, че Егвийн познава Ранд по-добре от всеки друг.“ Ето. Нещо срязано. Само усещане, но същото като при Сюан и Леане. „Е, и как да я намеря? Поне тя да можеше да изникне пак в сънищата ни. Бас държа, че ще мога да я уговоря да се присъедини към нас. Трите заедно ще можем да се оправим много по-добре с Ранд. Ще можем да му казваме какво сме научили в Тел-айеран-риод, ще го пазим да не направи някоя глупава грешка с Айез Седай. Тя ще го разбере.“ Нещо около срязаното… Ако е било свързано с Огън и Дух, то…
Ококорените очи на Логаин й подсказаха какво е направила. Дъхът замръзна в гърлото й. Тя отстъпи от него толкова бързо, че се спъна в полата си.
— Нинив! — ахна Елейн. — Какво стана?
Само едно тупване на сърцето, и Нинив сбра всичкия поносим сайдар, за да го заслони.
— Тичай да намериш Шериам — каза тя бързо. — Никой друг освен Шериам. Кажи й… — Пое си дъх толкова дълбоко, че все едно току-що се раждаше; сърцето й толкова се беше ускорило, че сякаш се надбягваше с препускащи коне. — Кажи й, че съм Изцерила Логаин.
Глава 30
Да Изцериш отново
Нещо се блъсна в щита, който Нинив беше затегнала между Логаин и Верния извор, и се занадига. Щитът започна да се огъва и сплитът затрепера на ръба да се разпадне. Тя остави сайдар да потече през нея и сладостта докосна границите на болката, преливайки всичко в Дух, в щита.
— Тичай, Елейн!
Елейн, Светлината да я освети, не загуби време с празни въпроси. Скочи от стола си и хукна презглава навън.
Логаин не помръдна и мускул по тялото си. Очите му се бяха приковали в нея и сякаш светеха. Светлина, ама колко голям беше! Тя трескаво посегна към ножа на колана си, сети се веднага колко е глупаво — сигурно щеше да й го отнеме без никакви проблеми — и пренасочи част от впридъка си във Въздух, за да стегне краката и ръцете му. Той й се усмихна и каза съвсем спокойно, все едно че нищо не беше променило.
— Няма нужда от това, Нинив. Смяташ ли, че ще нападна едно село със стотици Айез Седай в него? Нали ще ме накълцат на парченца преди да съм направил и две крачки.
— Млъкни — отвърна му тя механично, напипа някакъв стол и седна, без да откъсва очи от него. Светлина, защо се бавеше Шериам? Шериам трябваше да разбере, че е станало случайно. Трябваше! Ядът към самата нея беше единственото, което съхрани способността й да прелива. Как можеше да е толкова невнимателна, толкова заслепена тъпачка?
— Не бой се — каза Логаин. — Сега вече няма да се обърна срещу тях. Те успяват в това, което аз искам, независимо дали го знаят, или не. С Червената Аджа е свършено. Само след година няма да има и една Айез Седай, която да посмее да признае, че е Червена.
— Казах: млъкни! — сопна му се тя. — Да не мислиш, че ще ти повярвам, че мразиш само Червените?
— Знаеш ли, веднъж видях един мъж, който ще причини много повече беди от мен. Навярно той е Преродения Дракон: не знам. Беше, докато ме водеха през Кемлин, когато ме плениха. Беше далече, но забелязах… сияние и разбрах, че то ще разтърси света. Макар че бях в клетката, не можах да се сдържа да не се разсмея.
Вратата се отвори с трясък и влезе Шериам. Последваха я Романда, Миреле и Морврин, и Такима след тях, после Лелаин и Джаня, Делана, Баратайн и Беонин, и още и още, докато не изпълниха стаята. Нинив дори мерна още през вратата. Тези, които нахълтаха вътре, се взряха в нея и във вътъка й толкова напрегнато, че тя преглътна и целият й гняв се срина. И естествено, заедно с него щитът и връзките,
