Знаеш, че при мъжете обикновено се показва по-късно, отколкото при жените. Трябва да дойдеш в училището. Ще се изненадаш от промените.
Ранд не се съмняваше. Джаар Наришма не беше андорско име; Пътуването нямаше граници, доколкото знаеше, но изглежда, събирането на ученици от Таим бе започнало да се простира доста нашироко. Не каза нищо, само погледна трупа върху килима.
Таим направи гримаса, но не ядосана, само раздразнена.
— Повярвай ми, съжалявам, че не е жив, също като теб. Просто го видях и действах, без да мисля. Последното, което бих поискал, е да те видя мъртъв. Ти го хвана в мига, в който прелях, но беше късно да се спра.
„Трябва да го убия“ — измърмори Луз Терин и Силата нахлу в Ранд. Замръзнал, той се напрегна да избута сайдин. Усилието беше неимоверно. Луз Терин се противеше, мъчеше се да го задържи, мъчеше се да прелее. Най-сетне, много бавно, Единствената сила се изцеди като вода, изтекла през дупка на ведро.
„Защо? — настоя той. — Защо искаш да го убиеш?“ Отговор не последва. Само налудничав смях и далечно ридание.
Авиенда го гледаше угрижено. Беше прибрала ножа си, но щипенето по кожата му подсказваше, че задържа сайдар. Двете Деви се бяха разбулили, след като вече изглеждаше, че появата на Таим не е нападение; странно как успяваха с едно око да следят Таим, с другото да оглеждат всичко останало и в същото време да се споглеждат смутено и засрамено, неясно защо.
Ранд седна на един стол. Борбата бе траяла само няколко мига, но коленете му бяха омекнали. Луз Терин почти го беше надвил, най-малкото почти бе овладял сайдин. Преди, в школата, можеше да се самозалъже, но не и този път.
И да беше забелязал нещо, Таим не го показа. Наведе се да вдигне писмото, хвърли му бърз поглед и го подаде на Ранд с много сдържан поклон.
Ранд пъхна пергамента в джоба си. Нищо не можеше да развълнува Таим, нищо не можеше да наруши равновесието му. Защо все пак Луз Терин искаше да го убие?
— Както си се настроил да тръгнем срещу Айез Седай, учудвам се, че не ми предлагаш да нападнем Самаил. Двамата с теб, и може би неколцина от школниците, направо да му се нахвърлим в Иллиан през Праг. Този мъж е бил изпратен от Самаил.
— Може би — отвърна кратко Таим. — Много бих дал, за да се уверя. — Това прозвуча съвсем искрено. — Колкото до Иллиан, съмнявам се, че ще е толкова лесно, колкото да се премахнат една-две Айез Седай. Все си мисля какво бих направил на мястото на Самаил. Бих заградил целия Иллиан на клетки, така че ако някой само си помисли да прелее, да мога тутакси да разбера къде е и да изпепеля мястото до основи, преди да му остане време дъх да си поеме.
Точно така си го представяше и Ранд — никой не знаеше по-добре от Самаил как да се пази едно място. Може би беше само защото Луз Терин беше луд. А и ревнив може би. Ранд се мъчеше да се убеди, че не отбягва да посещава училището, защото той самият изпитва ревност, но в компанията на Таим винаги нещо го жегваше.
— Е, донесе ми вестта си. Погрижи се за обучението на този Джаар Наришма. Учи го добре. Може много скоро да му се наложи да използва дарбата си.
За миг очите на Таим блеснаха, после без повече думи, той сграбчи сайдин и отвори Праг там, където си стоеше. Ранд се насили да остане седнал, празен, докато Таим не излезе и Прагът не изтъня до нажежена до бяло нишка светлина. Не можеше да поеме риска от поредната борба с Луз Терин, не и след като можеше да я изгуби и да се озове вкопчен в битка с Таим. Защо наистина Луз Терин толкова искаше да го убие? Светлина, Луз Терин като че ли искате да убие всички, в това число самия себе си.
Тази сутрин направо беше задръстена със събития, като се имаше предвид, че небето отвън все още беше сиво. Добрите новини натежаваха над лошите. Той погледна Сивия, проснат върху килима — раната сигурно беше обгорена още с нанасянето й, но госпожа Харфор щеше да му даде да разбере, при това без да каже и дума, ако се намереше и една капчица кръв. Колкото до Надзорницата на вълните на Морския народ, беше му все едно, ако ще да се опече в собствената си сприхавост. Имаше си достатъчно други неща за оправяне и без да добавя още една докачлива жена в дългия списък.
Нандера и Джалани все така стояха до вратата. Трябваше да са си заели местата отвън веднага щом Таим напусна.
— Ако сте притеснени заради Сивия — каза той, — забравете го. Само глупак може да очаква да забележи един Бездушен, освен случайно, а двете не сте глупави.
— Не е това — отвърна вдървено Нандера.
Той я разбра. Двете не вярваха, че е трябвало да забележат Сивия, но въпреки това се бяха засрамили, че не са го видели. Засрамени и изплашени от срама, че ще се разчуе за техния „провал“.
— Не искам никой да научи, че Таим е бил тук, нито какво е казал. Хората бездруго са достатъчно притеснени от съществуването на школата, така че не е нужно да се плашат и от това, че Таим или някой от школниците може да се появи изневиделица. Мисля, че ще е най-добре просто да премълчите всичко, което се случи тази сутрин. Трупът няма как да се скрие, но искам да ми обещаете, че няма да казвате нищо, освен че някакъв мъж се е опитал да ме убие. Точно това смятам да казвам и аз, и не би ми харесало никак да ме изкарате лъжец.
На лицата им грейна благодарност.
— Имам тох — промърмориха двете почти едновременно.
Не точно това беше целял, но поне им прочисти малко умовете. Изведнъж му хрумна как да се оправи със Сюлин. Нямаше да й хареса, но тя все пак щеше да се отзове на своя тох, и това поне я облекчи.
— А сега се заемете с пазенето, иначе току-виж съм си помислил, че вие искате да ми гледате веждите. — Точно това беше казала Нандера. Авиенда значи беше възхитена от веждите му? — Хайде. И намерете някой, който да извлече този нещастник. — Те излязоха, а той хвана Авиенда под мишницата. — Каза, че трябва да поговорим. Ела в спалнята, докато изчистят тази стая.
Авиенда обаче се дръпна.
— Не! Не там! — Пое си дълбоко дъх и смири тона си, но продължи да го гледа недоверчиво и дори ядосано. — Защо да не поговорим тук? — Всъщност какво толкова? Само някакъв си мъртвец на пода, но нея това не я притесняваше. — Джи-е-тох е сърцевината на айилството. Ние самите сме джи-е-тох. Тази заран ти ме засрами до мозъка на костите. — И започна да го поучава надълго и на широко колко бил невеж и колко важно било да го прикрива, докато й останело време да го поочовечи малко. На последното се разпростря малко повече.
Беше сигурен, че не това бе имала предвид, когато му каза, че трябва да поговорят, но насладата, че вижда очите й, беше твърде голяма, за да се чуди. Насладата. Късче по късче той поглъщаше насладата, която му даваха очите й, докато в душата му не остана само тъпа болка.
Мислеше си, че го е скрил, но лицето му сигурно го бе издало, защото Авиенда млъкна, взряна мълчаливо в него. После отмести очи.
— Сега поне разбираш — промърмори тя. — Аз трябва да… длъжна съм да… След като разбираш… — И изхвърча навън.
Когато гай-шайн влязоха да изнесат Сивия, Ранд се смееше.
Падан Фейн седеше и се взираше в острието на камата, която държеше. Да я носи на колана си не му стигаше; от време на време трябваше да си я подържи. Големият рубин на дръжката сияеше мрачно и злокобно. Камата беше част от него, или по-скоро той — част от нея. Камата беше част от Аридол, онова, което човеците наричаха Шадар Логот, но пък нали, от друга страна, и той беше част от Аридол. По-точно, Аридол бе част от него. Беше много луд и го знаеше много добре, но това, че беше луд, никак не го притесняваше. Той пак се взря в стоманата, вече много по-смъртоносна от всичко, изковано в Такандар.
Ухото му долови леко шумолене и той хвърли поглед към другия край на стаята, където мърдраалът изчакваше благоволението му. Съществото дори не се опита да срещне погледа му; това отдавна го беше прекършил.
Фейн се опита да се върне към съзерцанието на камата, към съвършената красота на съвършената
