— Мъжете, от друга страна — вметна Джалани, — са много просто нещо. — Той я изгледа и тя леко се изчерви. Нандера изглеждаше готова да се разсмее на глас.
„Смърт“ — прошепна Луз Терин.
Ранд забрави за всичко друго. „Смърт ли? Какво искаш да кажеш?“
„Смърт иде.“
„Каква смърт? — настоя Ранд. — За какво ми говориш?“
„Кой си ти? Къде съм?“
На Ранд му се стори, че някой го е стиснал за гърлото. Сигурен беше, но… За пръв път Луз Терин бе казал нещо на него, нещо, което ясно и сигурно беше насочено към самия него. „Аз съм Ранд ал-Тор. Ти си в главата ми.“
„В главата ти? Не! Аз съм си аз! Аз съм Луз Терин Теламон! Аз съм си аааааз!“ Викът заглъхна в далечината.
„Върни се — извика Ранд. — Каква смърт?“
Нещо докосна ръката му и той за малко щеше отново да сграбчи Извора, но се усети, че е Авиенда. Бяха минали само няколко мига, но въпреки това тя изглеждаше така, сякаш цял час си е оправяла косата. Казваха, че айилците не показвали чувствата си, но те просто бяха по-сдържани. Лицата им бяха също толкова изразителни, колкото и на всички други, стига да знаеш какво да потърсиш в тях. Сега Авиенда се разкъсваше между тревогата и желанието си да изглежда ядосана.
— Добре ли си? — попита тя.
— Просто се бях замислил — отвърна той. И си беше самата истина. „Отговори ми, Луз Терин! Върни се и ми отговори!“
За съжаление, Авиенда го разбра буквално и опря юмруци на кръста си. Виж, това беше едно от нещата, които той разбираше при жените — айилки, от Две реки или каквито и да бяха; опрат ли юмруци на кръста си, това означаваше беда. Спокойно можеше и да не си прави труда да пали светилниците — очите й бяха достатъчни, за да осветят цялата стая.
— Пак замина нанякъде без мен! Обещах на Мъдрите да съм край теб, докато се наложи да си ида, но ти обезсили обещанието ми. Затова имаш тох към мен, Ранд ал-Тор. Нандера, отсега нататък трябва да ми се казва къде отива той и кога. Няма да му се позволява да ходи никъде без мен, щом трябва да го придружавам.
Нандера изобщо не се поколеба и кимна.
— Ще бъде както желаеш, Авиенда.
Ранд ги изгледа.
— О, я чакайте малко! На никого няма да се казва къде ходя и кога се връщам, освен ако аз не кажа.
— Аз дадох дума, Ранд ал-Тор — отвърна спокойно Нандера. И го изгледа без никакво намерение да отстъпва.
— Аз също — заяви също толкова спокойно Джалани. Ранд отвори уста и веднага я затвори. Проклетият им джи-е-тох! Никаква полза нямаше да им напомня, че е Кар-а-карн, естествено. Авиенда изглеждаше дори леко изненадана, че си е позволил да протестира — явно за нея спорът беше приключил. Той неловко помръдна рамене, макар и не заради нея: чувството за нечистота все още си беше тук, и при това по-силно. Навярно Луз Терин се беше върнал. Ранд тихо го повика, но отговор пак не последва.
Затова пък влезе госпожа Харфор и още от вратата започна:
— В града пристигнаха няколко особи, милорд Дракон, и лорд Башийр прецени, че трябва да бъдете уведомен колкото се може по-скоро. Лейди Еймлин и лорд Кулан пристигнаха вчера по обед и са отседнали с лорд Пеливар. Лейди Арател дойде час по-късно, с голяма свита. Лорд Бейрил и лорд Мачаран, лейди Сергейз и лейди Нигара пристигнаха поотделно вечерта, само с по няколко слуги всеки. Никой от тях не е изразил почитта си към Двореца.
— Това е добра вест — отвърна й той и си беше така — благородниците, които се бяха противопоставяли на „Гебрил“, започваха да се събират. Вестта наистина беше добра, стига да успееше да намери Елейн преди да решат, че трябва да му отнемат Кемлин.
Госпожа Харфор му подаде запечатано писмо.
— Това беше донесено вчера късно вечерта, милорд Дракон. От едно конярче. Мръсно конярче. Надзорницата на вълните от Морския народ също беше тук и беше много недоволна че ви няма.
Той въздъхна — изобщо беше забравил за Морския народ тук, в Кемлин. Това му напомни за писмото, което му бяха връчили в Кайриен, и той го извади. И зеленият, както и синият восък бяха с един и същ печат и и двете писма бяха адресирани до „Корамуур“, който и каквото да означаваше това. Него сигурно. Навярно така Морският народ наричаше Преродения Дракон. Счупи първо синия печат.
По волята на Светлината може би един ден все пак ще се върнете в Кемлин. Тъй като пътувах дълго, за да Ви видя, навярно ще намеря време за това, когато дойдете.
Изглежда, госпожа Харфор беше права — Надзорницата на вълните не изглеждаше да е особено доволна. Зеленият печат не криеше нещо по-добро.
Ако е угодно на Светлината, ще ви приема на борда на „Бели пръски“ веднага когато ви е удобно.
— Лоши ли са вестите? — попита Авиенда.
— Не знам. — Загледан в писмата, той почти не забеляза как госпожа Харфор пусна някаква жена в червено-бели дрехи и тихо заговори с нея. Ако съдеше по писмата, нито една от тези две жени от Морския народ не беше особа, с която би пожелал да се срещне. Изчел беше всички преводи на Пророчествата за Дракона, които бе успял да издири, и макар и най-ясните често да се оказваха мъгляви, не помнеше нищо, което да указва Ата-ан Миере. Навярно на своите кораби и далечни острови те щяха да се окажат незасегнати нито от него, нито от Тармон Гай-дон. Дължеше на тази Зайда някакво извинение, но сигурно можеше да й пробута Башийр — Башийр разполагаше с всичките необходими титли, за да поласкае чиято и да е суета. — Едва ли.
Слугинята се смъкна на колене пред него със сведена бяла глава и вдигна ръце, за да му подаде още едно писмо, този път върху дебел пергамент. Самата й поза го накара да примигне — чак такова раболепие не беше виждал и от слугите в Тийр, да не говорим за Андор. Госпожа Харфор се беше навъсила и клатеше глава. Коленичилата жена заговори, без да вдига лицето си.
— Това пристигна за милорд Дракона.
— Сюлин? — ахна той. — Какво правиш в тази… рокля?
Сюлин вдигна лицето си; изглеждаше направо ужасно — като на вълк, мъчещ се много усилено да се престори на сърна.
— Така се обличат жените, които служат и се подчиняват на това, което им се заповяда срещу монети. — Тя размаха писмото. — Беше заповядано да се предаде, че това току-що е пристигнало за милорд Дракона от… от един конник, който напусна веднага след като писмото беше връчено.
Госпожа Харфор изцъка раздразнено.
