Ниал замислено потърка брадичката си. Файсар беше един от онези, които той беше пратил в Тарабон, за да види какво може да се спаси. Файсар не знаеше нищо за Варадин, а Варадин също така не биваше да знае нищо за Файсар. Охраната на Предтечите била толкова здрава, че и шепот не можел да прехвърли стените на крепостта без тяхно разрешение. Драсканици на побъркан.
Той пъхна хартийката в джоба си и се върна в преддверието. Тарабон беше яма, гъмжаща от отровни усойници и плъхове, но…
— За колко време твой куриер може да стигне до Танчико?
Балвер дори не примигна. Нямаше да покаже изненада дори конят му да проговори с човешки глас.
— Проблемът ще е със смяната на конете, след като прекоси границата, милорд. Обикновено, бих казал, за двадесет дни оттук и обратно, може би няколко дни по-малко. Но в днешни времена — два пъти повече, ако има късмет. А може би два пъти повече само за да стигне до Танчико.
От връщането му нужда нямаше да има, но това Ниал го премълча.
— Уреди го, Балвер. След час писмото ще е готово. Лично ще поговоря с куриера. — Балвер кимна, но като че ли бе оскърбен от нещо. Негова работа. Ако Ниал можеше да си свърши работата, без да бъде издаден Варадин… Съвсем ненужни предпазни мерки, ако се беше побъркал, разбира се, но ако не…
Ниал се върна в стаята си и отново огледа съобщението на Варадин, а после поднесе хартийката на пламъка на светилника и се загледа как пламва. Прахта стри между пръстите си.
Следваше четири правила, свързани с действието и с информацията. Никога не си съставяй план, преди да си научил колкото може повече за противника си. Никога не се бой да промениш хода на замислите си, когато получиш информация. Никога не се заблуждавай, че знаеш всичко. И никога не очаквай, че ще научиш всичко. Този, който чака да научи всичко, така си остава в шатрата, докато противникът му я подпалва над главата му. Ниал твърдо следваше тези правила. Веднъж само си беше позволил да ги изостави, доверявайки се на „подозрение“. В Джамара, без никаква друга причина освен някакъв смътен гъдел в тила си, бе разположил една трета от войската си да пази проходите, за които всички твърдяха, че били „непроходими“. Докато прекарваше останалата част от силите си да съкрушат мурандийците и алтарците, една иллианска армия, за която се смяташе, че се намира на стотина мили разстояние, се промъкна през тези „непроходими“ проходи. Единствената причина да се оттегли, без да претърпи крах, беше „чувството“. А сега отново усещаше този гъдел.
— Не му вярвам — твърдо заяви Таланвор. — Напомня ми за един млад мошеник, когото видях веднъж на един панаир, тип с невинно като на бебенце лице, който те гледа в очите и ти се усмихва, докато пъха граховото зърно под чашката.
Този път Мургейз поне овладя гнева си лесно. Младият Петер им бе докладвал, че чичо му най-после бил измислил начин как да ги измъкне от Крепостта на Светлината, нея и останалите. Пречката се бяха оказали останалите. Торвин Баршоу отдавна бе заявил, че нея самата може да измъкне лесно, но тя не можеше да ги остави на милостта на Белите плащове. Дори и Таланвор.
— Чувствата ти ще си ги отбележа — каза тя. — Стига да не позволиш да ти пречат. Да имаш някоя поговорка, която да става за случая, Лини? Нещо във връзка с младия Таланвор и неговите чувства? — Светлина, защо изпитваше толкова удоволствие да му се подиграва? Той почти бе стигнал до измяна, но тя бе неговата кралица, а не… Останалата част от мисълта така и остана недовършена.
Лини седеше край прозореца и навиваше кълбо синя прежда от чилето, което Бреане държеше в протегнатите си ръце.
— Петер ми напомня за онзи младок ратай в конюшните, точно преди да заминеш за Бялата кула. Дето направи дечица на две от прислужничките и го хванаха, докато се опитваше да избяга от палата с торба, пълна със сребърните прибори на майка ти.
Мургейз стисна челюсти, но нищо не можеше да развали удоволствието й, дори и погледът на Бреане, сякаш и на нея трябваше да й се даде право да си изрази мнението. Петер много се радваше на предстоящото бягство на Мургейз. Разбира се, това отчасти се дължеше на очакванията му да получи някакво възнаграждение от чичо си за своето участие — поне отчасти това се долавяше в приказките му: намеци за това какво го чакало при провал — но младежът направо затанцува от радост, когато тя се съгласи с плана, според който всички щяха да бъдат измъкнати от Крепостта още днес и по изгрев слънце щяха да са извън Амадор. Далеч от Амадор и на път за Геалдан, където нямаше да се обвържат с войници, които да оплетат Андор в конците си. Преди два дни беше дошъл самият Баршоу, за да им разкрие замисъла си, предрешен като дребен амбулант, продаващ игли и гранчета прежда, нисък набит мъж с голям нос, неспокойно шаващи очи и превзети устни, въпреки че думите му излизаха от тях достатъчно почтително. Трудно беше да се повярва, че е чичо на Петер — двамата изглеждаха толкова различни, — още по-малко да го вземе човек за уличен продавач. Въпреки това неговият план изглеждаше великолепен в своята простота, макар и не съвсем достоен за кралица, и бяха необходими само достатъчно хора извън Крепостта, за да може да се осъществи. Мургейз просто трябваше да бъде изкарана извън Крепостта на Светлината, заровена на дъното на волска кола, пълна с кухненска смет.
— Значи всички вече знаете какво да правите — каза тя. Докато тя самата си беше в покоите, всички останали можеха да се движат с относителна свобода. Всичко зависеше от това. Е, не чак всичко, но определено измъкването на всички останали, с изключение на самата нея. — Лини, двете с Бреане трябва да сте в двора на перачниците, когато камбаната удари за вечеря. — Лини кимна добродушно, но Бреане я изгледа нацупено. Това го бяха повтаряли вече двадесетина пъти. Въпреки това Мургейз не искаше да допуснат грешка, заради която някой от тях да остане. — Таланвор, ти ще си оставиш меча и ще ни чакаш в хана „Дъба и тръна“. — Той отвори уста да възрази, но тя твърдо го прекъсна. — Възраженията ти вече ги чух. Можеш да си намериш друг меч. Те ще са сигурни, че ще се върнеш, ако си го оставиш тук. — Той направи гримаса, но накрая кимна. — Ламгвин ще ни чака при „Златната глава“, а Бейзъл и…
Чу се припряно почукване на вратата и тя се открехна. Подаде се плешивата глава на Бейзъл.
— Моя кралице, дошъл е един човек… Чедо… — Той хвърли поглед през рамо към коридора. — Дошъл е един Разпитвач, кралице. — Ръцете на Таланвор посегнаха към дръжката на меча му, както можеше да се очаква — и нямаше да си ги дръпне, ако не му бе направила жест на два пъти, и при това с гримаса.
— Пусни го. — Тя успя да придаде спокойствие на гласа си, но в корема й панически запърхаха пеперуди. Разпитвач? Нима всичко, което се подреждаше така добре, изведнъж щеше да се провали с гръм и трясък?
Висок мъж с ястребов нос избута Бейзъл от пътя си и тръшна вратата под носа му. Бяло-златистата му туника и пурпурната гега на рамото му обозначаваха ранга му на Инквизитор. С Ейнорн Сарен лично не беше се запознавала, но й го бяха показвали. На лицето му бе изписана непоклатима самоувереност.
— Поканена сте при лорд капитан-командира — обяви той хладно. — Трябва да се явите веднага.
Мислите на Мургейз запърхаха по-бързо и от пеперудите. Свикнала беше да я привикват — сега, след като я държеше в Крепостта, Ниал не идваше при нея — беше привиквана многократно, за да чуе поредните му поучения за нейния дълг към Андор или на уж приятелски разговор, който трябваше да й покаже, че Ниал е загрижен от сърце за нейните интереси и интересите на Андор. Свикнала беше с това, но не и точно с такъв пратеник. Предадяха ли я на Разпитвачите, увъртания нямаше да има. Асунава щеше да изпрати достатъчно хора, за да я извлекат от „личните й покои“ заедно с всичките й хора. Виж, с него се беше срещала — помислеше ли си за това, кръвчицата й се смразяваше. Защо й бяха изпратили Инквизитор? Тя изрече въпроса си гласно и Сарен и отвори със същите ледени нотки.
— Бях с лорд капитан-командира и имах работа насам. Свърших си работата и сега ще ви заведа. В края на краищата вие сте кралица, моите уважения. — Всичко това прозвуча леко отегчено, малко нетърпеливо, а последното — с нотка на насмешлива ирония. Не и топло обаче.
— Добре — отвърна тя.
— Може ли да придружа моята кралица? — Таланвор се поклони официално; добре поне че се стараеше да показва почитание пред външни лица.
— Не. — Предпочиташе вместо него да вземе Ламгвин. Не, който и да е от мъжете щеше да създаде впечатлението, че смята, че се нуждае от лична охрана. Сарен я плашеше почти толкова, колкото Асунава и тя не смяташе да му позволи да забележи и намек за този страх. Затова изписа на устните си небрежно търпелива усмивка.
— Разбира се, тук не се нуждая от никаква защита.
