Сарен също се усмихна, или поне устните му. Сякаш се смееше на нея.
Отвън, след като Бейзъл и Ламгвин я изгледаха колебливо, тя за малко да промени мнението си за придружителите; щеше да го направи, ако не си поговори с вътрешния си глас. Но двамата мъже едва ли щяха да могат да я защитят, ако това се окажеше добре обмислен капан, а да си промени намерението щеше да е проява на слабост. Докато крачеше по каменните коридори със Сарен, определено се почувства слаба — и помен нямаше от кралицата в нея. Не. Навярно щеше да запищи като всеки друг, ако Разпитвачите я натикаха в тъмниците си — е, в тази работа нямаше никакво „може би“; не беше чак такава глупачка, че да си въобрази, че кралската плът е по-различна от тази на другите хора — но дотогава щеше да бъде такава, каквато е. Съвсем съзнателно се постара да укроти пърхащите пеперуди.
Сарен я поведе през един покрит с каменни плочи двор, в който голи до кръста мъже дялаха дървени колове.
— Къде отиваме? — попита тя настоятелно. — Това не е пътят, по който съм минавала до кабинета на лорд капитан-командира. Някъде другаде ли отиваме?
— Превеждам ви по най-краткия път — отвърна сухо Сарен. — Имам по-важни неща, за които трябва да се погрижа от… — Не довърши, нито забави крачка.
Не й оставаше никакъв избор освен да го последва по някакъв коридор, обграден от дълги помещения, пълни с тесни кревати, повечето от тях — запълнени с разсъблечени до кръста, ако не и повече, мъже. Тя задържа очите си приковани в гърба на Сарен, съчинявайки хапливите фрази, с които щеше да изприщи Ниал. После минаха през някаква конюшня, където вонеше тежко на конска пот и тор, а в единия ъгъл някакъв налбантин подковаваше коне, след това тръгнаха по друг коридор с казармени помещения, после по друг, с кухненски помещения от едната страна, от които лъхаше тежка миризма на готвено, и в още един двор… тя се закова на място.
Посред двора стърчеше високо бесило. Три жени и над дузина мъже го изпълваха цялото, с вързани ръце и крака и с клупове на шиите. Някои ридаеха жално; повечето изглеждаха ужасени. Последните двама бяха Торвин Баршоу и Петер, момчето по риза наместо червено-бялото палто, което му бе приготвила. Петер не плачеше, но чичо му — да. Петер изглеждаше прекалено изплашен, за да се сети да заплаче.
— За Светлината! — извика един белоплащ офицер и друг Бял плащ изтласка дълъг лост в края на бесилката.
Капаците по дървения подиум на бесилката се разтвориха с трясък и жертвите пропаднаха. Изпънатите въжета се разлюляха, докато осъдените се давеха в последна глътка за живот, вместо да умрат мигновено със скършен враг. Петер бе един от тях. И с него умря великолепно замисленото й бягство. Сигурно трябваше да помисли повече за него, но мисълта й изцяло беше погълната от проваленото бягство и как да се измъкне от клопката, в която беше попаднала. От клопката, в която бе хваната — и заедно с нея цял Андор.
Сарен я гледаше втренчено: явно очакваше да изпадне в несвяст или да повърне.
— Толкова много наведнъж? — каза тя, горда, че гласът й не трепна. Въжето на Петер най-после бе престанало да трепери и сега само леко се полюшваше. Спасение нямаше.
— Тук бесим Мраколюбци всеки ден — отвърна сухо Сарен. — В Андор може би ги освобождавате с кратко нравоучение. Ние — не.
Мургейз срещна погледа му. Най-късият път? Това значи беше новата тактика на Ниал. Не я изненада, че изобщо не й споменаха за планираното й бягство. Ниал беше твърде хитър за такова нещо. Тя беше негова почетна гостенка, а Петер и чичо му бяха обесени случайно, заради някакво престъпление, нямащо нищо общо с нея. Кой щеше да е следващият, когото щяха да качат на бесилото? Ламгвин или Бейзъл? Лини или Таланвор? Странно но представата за Таланвор с клуп на шията я нарани повече, отколкото представата за Лини. Над рамото на Сарен тя зърна Асунава, на един прозорец, гледащ към бесилката. Гледаше нея. Възможно бе това да е негово дело, не на Ниал. Но това беше без значение. Нямаше да позволи хората й да загинат за нищо. Не можеше да позволи Таланвор да загине.
Тя вдигна подигравателно вежда и каза:
— Ако от това са ви омекнали коленете, предполагам, че ще трябва да изчакаме, докато съберете сили. — С безгрижен глас, изобщо незасегнат от видяното. Светлина, дано да не повърнеше.
Лицето на Сарен помръкна, той се обърна и закрачи напред. Тя го последва с царствена походка, без да поглежда към прозореца на Асунава, стараейки се да не мисли за бесилото.
Това със сигурност беше най-краткият път, защото в следващия коридор Сарен я поведе нагоре по стръмно стълбище и тя се озова пред залата за аудиенции на Ниал по-бързо, отколкото помнеше да е взимала разстоянието преди. Както обикновено, Ниал не стана и за нея нямаше свободен стол, затова тя се оказа принудена да стои права пред него като някоя молителка. Ниал изглеждаше разсеян; седеше мълчаливо и се взираше в нея, без всъщност да я вижда.
Беше спечелил, а дори не я виждаше. Това я подразни. Светлина, той беше спечелил. Може би трябваше да се върне в покоите си. Ако кажеше на Таланвор, Ламгвин и Бейзъл да й отворят път с оръжие, щяха да се опитат. Щяха да загинат, както а тя самата, Никога не бе държала меч, но ако им го заповядаше, и тя щеше да хване меч. Щеше да загине и Елейн щеше да наследи Лъвския трон. Щеше, след като ал-Тор бъдеще изтласкан. Бялата кула щеше да се погрижи Елейн да получи онова, което й принадлежи. Кулата. Ако Кулата осигуреше трона на Елейн… Струваше й се налудничаво, но въпреки това тя се доверяваше на Кулата по-малко, отколкото дори на Ниал. Не, трябваше да спаси сама Андор. Но цената! Цената трябваше да се плати.
Наложи се да измъкне думите от устата си насила.
— Готова съм да подпиша вашия договор.
Ниал отначало като че ли не я чу. После примигна и изведнъж се разсмя сухо и поклати глава. Това също така я подразни. Правеше се на изненадан; пълни преструвки. Не беше се опитала да бяга. Беше гостенка. Искаше й се него да види на бесилото.
Той се задейства толкова бързо, че почти заличи впечатлението от доскорошната си апатия. Само след няколко мига мършавият му секретар се появи с дълъг пергамент, на който всичко вече беше изписано, дори с едно копие от Печата на Андор, което самата тя не можеше да различи от оригинала.
Колкото и да нямаше избор, тя демонстративно изчете условията. Не се оказаха по-различни от това, което беше очаквала. Ниал щеше да поведе Белите плащове да й върнат трона, но това си имаше цена, макар да не беше посочена изрично. Хиляда Бели плащове на гарнизон в Кемлин, с техните собствени съдилища, извън закона на Андор и за вечни времена. Белите плащове щяха да са с равни права с тези на Гвардията на кралицата в цял Андор, за вечни времена. Цял живот щеше да й отнеме, за да отмени подписа си под всичко това, както и на Елейн, но алтернативата беше ал-Тор с Лъвския трон като негов трофей. Ако изобщо някоя жена седнеше отново на него, това щеше да е Еления или Неан, или някоя друга от същата мая, и то като кукла на ал-Тор. Или това, или Елейн като кукла на Кулата — но тя не можеше да се принуди да се доверява повече на Кулата.
Тя изписа името си четливо и натисна копието на Печата в червения восък, който секретарят на Ниал изля в долния край на свитъка. Лъвът на Андор, обкръжен от Короната на розата. Ето, станала беше първата кралица, приела чужди войски на андорска земя.
— Кога ще… — Оказа се по-трудно да го произнесе, отколкото беше очаквала. — Кога ще тръгнат легионите ви?
Ниал сведе поглед към масата. На нея нямаше нищо освен перото и мастилото, паничката с пясък и парчето восък за печата, сякаш съвсем наскоро беше написал някакво писмо. Той доизписа подписа си върху договора и впечата собствения си печат, лъчисто слънце върху златист восък, след което връчи свитъка на секретаря си.
— Прибери го в архивите, Балвер. Боя се, че няма да мога да тръгна толкова бързо, колкото се надявах, Мургейз. Има нови обстоятелства, които трябва да обмисля. Те не ви засягат. Трябва просто да преценя как да се придвижа в райони, които не са свързани с Андор. Настоявам да го приемете просто като малко допълнително време, в което мога да се насладя на компанията ви.
Балвер се поклони плавно, макар и донякъде превзето, но тя можеше да се закълне, че за много кратък миг очите му трепнаха, пълни с изненада. Тя самата за малко щеше да зяпне. Толкова я притискаше и притискаше, а сега се оказва, че имал да обмисля и други неща? Балвер излезе бързо, като че ли уплашен Мургейз да не се опита да издърпа договора от ръката му и да го скъса, но това беше последното нещо,
