Стига изобщо да знаеше как. Другите три бяха Въздух, запредени почти с нежност около всяка жена, обвързвайки ръцете и хълбоците им. Да ги повдигне не беше особено трудно, но не и съвсем лесно.
Жените се понесоха във въздуха, през борда и над реката и на кораба се надигна врява. Егвийн чу изплашените стонове на лодкаря. Той изобщо не я интересуваше. Трите жени на Морския народ дори не ритаха. С още малко усилие тя ги издигна още по-високо, на десетина-дванадесет крачки над повърхността; колкото и да се напрягаше, това сякаш беше границата. „Е, чак да ги нараниш не искаш — помисли си тя. — Сега и те да попищят.“
Жените на Морския народ се свиха на кълбета, щом ги пусна да падат, превъртяха се, изпънаха ръце и ги забиха във водата. Само след няколко мига три мургави глави щръкнаха над повърхността и жените заплуваха към кораба.
Егвийн стисна уста. „Ако ги вържа за глезените и им натопя главите, ще…“ Какви ги мислеше? Че трябва да запищят само защото тя беше писнала? Не беше по-малко измокрена от тях. „Сигурно приличам на удавен плъх!“ Тя преля внимателно — да го насочиш към себе си винаги изискваше голяма предпазливост; не можеш ясно да видиш потоците — и водата рукна от нея, изтисквайки се от дрехите й.
Зяпналият я лодкар я накара да осъзнае какво е направила. Преляла беше посред реката, без нищо да я скрива от някоя Айез Седай, която можеше случайно да е някъде наблизо и да види. Изведнъж я прониза мраз до костите.
— Откарай ме на брега. — Не можеше да се прецени на кого ще се натъкне на кейовете; от такова разстояние не можеше да различи мъж от жена. — Не в града. На брега на реката. — Мъжът си плю на ръцете и загреба толкова рязко, че тя за малко да се прекатури по гръб.
Закара я до едно място, където брегът беше на валчести камъни, големи колкото главата й. Наоколо не се виждаше никой, но тя скочи веднага щом лодката се остърга в камънаците, надигна поли и се затича по полегатия бряг с всички сили, чак докато не се добра до шатрата си, където се срина запъхтяна и изпотена. Повече не припари до града. Освен за да се срещне с Гавин, разбира се.
Дните се точеха и непрестанният вятър носеше вълни от прах и пясък ден и нощ. На петата нощ Баир придружи Егвийн в Света на сънищата само за една кратка разходка, колкото за проба, разходка из онази част на Тел-айеран-риод, която Баир познаваше най-добре, в Айилската пустош, по обжарената напукана земя, в сравнение с която дори съсипаният от сушата Кайриен изглеждаше тучен и свеж. Бърза разходка, след която Баир и Амис дойдоха да я събудят и да проверят дали не й се е отразило зле. Оказа се, че не е. Колкото и да я караха да тича и скача, колкото и да заничаха в очите й и да преслушваха сърцето й, най- после се съгласиха, че й няма нищо, и на следващата нощ Амис я отведе на нова разходка из Пустошта, което бе последвано от нов преглед, толкова изтощителен, че накрая тя с радост допълзя до постелята си и потъна в дълбок сън.
През онези две нощи тя не се върна в Света на сънищата, макар това да се дължеше повече на изтощението й, отколкото на нещо друго. Преди това непрекъснато си беше повтаряла, че не бива да го прави — хубава работа щеше да се получи, няма що, ако я хванеха, че нарушава забраните им тъкмо когато се канеха да ги отменят — но накрая все някак решаваше, че едно кратко пътуване ще е напълно в реда на нещата, достатъчно бързо, за да сведе до нищожност опасността да я разкрият. Едно от нещата, което наистина отбягваше, беше мястото между Тел-айеран-риод и будния свят, мястото, където се рееха сънищата. Особено го отбягваше след като се улови, че си мисли, че ако е достатъчно предпазлива, би могла да се доближи и да надникне в сънищата на Гавин, без да бъде засмукана в тях, и че дори да бъде засмукана, това ще е само сън. Обаче решително си каза, че вече е голяма жена, а не някакво си глупаво момиченце. Радваше се, че никой друг не знае какво ръмжене и стискане на зъби предизвикват мислите й за него. Ако го разберяха, Амис и Баир сигурно щяха да се спукат от смях.
На седмата нощ тя грижливо се приготви за лягане, като си облече чиста риза и си среса косата, докато не светна. Всичко това беше напълно безполезно в Тел-айеран-риод, но усърдието й помогна да не мисли за опасностите. Тази нощ в Сърцето на Камъка щяха да ги чакат Айез Седай, а не Нинив или Елейн. Това не трябваше да е от кой знае какво значение, освен ако… Четката за коса замръзна в ръката й. Освен ако някоя Айез Седай не разкриеше, че е само Посветена. Защо не се беше сетила за това досега? Светлина, колко й се искаше да може да поговори с Нинив и Елейн. Само че не виждаше с какво може да и помогне това, а беше сигурна, че сънищата с чупенето на разни неща означават, че нещо ще се обърка много лошо, ако ги сподели с тях.
Тя прехапа устни и се замисли дали да не отиде при Амис и да й каже, че не се чувства добре. Нищо сериозно, само разстроен стомах, но че й се струва, че тази нощ няма да може да посети Света на сънищата. Мъдрите щяха да подновят уроците й след срещата тази нощ, но… Поредната лъжа като на последна страхливка. Не можеше да си позволи да се държи като страхливка. Не всеки можеше да е храбър като някои други, но ако постъпеше като страхливка, щеше да се презира. Каквото и да се случеше тази нощ, трябваше да го посрещне лице в лице.
Изпълнена с решимост, тя остави четката, духна лампата и се шмугна под завивките. Беше достатъчно уморена и засипването не й създаде никакви трудности, въпреки че ако се наложеше, тя вече знаеше как да се приспи или да изпадне в лек транс, в който можеше да влезе в Тел-айеран-риод и в същото време да приказва — е, да ломоти по-точно — с някоя, чакаща край тялото й. Последното нещо, което осъзна преди да заспи, беше изненадващо: вече не я беше страх.
Озова се в просторна зала, оградена от дебели колони от лъскав червен мрамор. Сърцето на Камъка, в ядрото на Тийрския камък. От веригите над главата й висяха позлатени светилници. Незапалени, но светлина, разбира се, имаше. Амис и Баир вече бяха тук, в същия вид, както си бяха заранта, само дето огърлиците и гривните им блестяха малко повече, отколкото истинското злато. Двете си говореха тихичко и изглеждаха леко раздразнени. Егвийн долови само някоя и друга дума, но две от тях бяха „Ранд ал- Тор“.
Внезапно осъзна, че си е навлякла бялата рокля на Посветена със седемцветния кенар. Веднага щом го забеляза, облеклото й започна да се превръща в копие на това на Мъдрите, но без накитите. Не мислеше, че те са го забелязали или че ще знаят какво означава роклята, дори да бяха я видели. Имаше случаи, в които с поражението се губеше по-малко джи и се спечелваше по-малко тох, но никой айилец нямаше дори да помисли да го направи без съпротива.
— Пак закъсняха — каза кисело Амис и излезе по средата на залата. Там, в самия център в каменния под, беше забит кристален меч — Каландор от пророчеството, мъжки ша-ангреал, един от най-мощните, създавани някога. Ранд го беше забил там, за да напомня на тайренците за него, сякаш изобщо съществуваше възможност да го забравят, но Амис почти не го погледна. За други Мечът, който не е меч можеше и да е символ на Преродения Дракон, но на нея това си беше само влагоземска работа. — Поне можем да се надяваме, че няма да се опитват да се правят, че знаят всичко, а ние — нищо. Последния път се държаха много по-добре.
Баир изсумтя така, че и Сорилея да беше тук, щеше да примигне.
— Никога няма да се научат да се държат добре. Последното нещо, което са в състояние да направят, е да бъдат там, където им се каже и когато им се… — Тя млъкна, когато седемте жени изведнъж се появиха от другата страна на Каландор.
Егвийн ги разпозна, включително младата жена с твърдите сини очи, която и преди беше виждала в Тел-айеран-риод. Коя беше тя? Амис и Баир й бяха споменавали за другите — обикновено с кисел тон, — но за тази никога. Носеше шал със сини ресни — всичките седем си носеха шаловете. Роклите им си сменяха цветовете и дълбочината на деколтетата, но шаловете им не трепваха.
Очите на Айез Седай тутакси се приковаха в Егвийн. Мъдрите все едно че не съществуваха.
— Егвийн ал-Вийр — обяви официално Шериам, — призвана си пред Съвета на Кулата. — Зелените й очи светнаха. На Егвийн й прималя, разбрали бяха, че се е представяла за пълна Сестра.
— Не питай защо си призвана — каза Карлиня веднага след Шериам с вледеняващ тон. — Имаш право да отговаряш, не да питаш. — Странно защо беше подстригала късо тъмната си коса; точно това беше съвсем незначителна подробност, която обаче се извиси като нещо огромно в ума на Егвийн. Определено не й се щеше да си помисля какво може да означава всичко това. Церемониалните фрази се затъркаляха от устата им в строг ритъм. Амис и Баир се намръщиха; раздразнението им започна да се превръща в тревога.
— И не се бави. — Егвийн винаги беше смятала Аная за благонравна, но сега гласът на жената с
