Мат така и не разбираше защо Ранд я държи край себе си. „Айилките носят само бели, а не съм виждал друга жена, която да е по-готова да ти донесе бели от тази.“
— Това наистина ли е Преродения Дракон? — каза без дъх Олвер. Беше стиснал навитата игра до гърдите си и само дето не подскачаше на място.
— Той е — каза му Мат. — А ти бягай да спиш. Тук не е място за момчета.
Олвер си тръгна, мърморейки недоволен, но само до следващата шатра. С крайчеца на окото си Мат мерна как момчето се скри и после лицето му отново се появи иззад ъгъла.
Мат го остави на мира, макар че ако се съдеше по физиономията на Ранд, тук нямаше място и за пораснали мъже, не само за момчета. Лицето на приятеля му изглеждаше толкова кораво, че можеше да се използва за чук, с който да разбиваш стена, но някакво чувство като че ли се мъчеше да си пробие път на повърхността, възбуда и може би известно нетърпение; в очите на Ранд се прокрадваше трескав блясък. В едната си ръка държеше навит пергамент, докато другата несъзнателно галеше дръжката на меча му. Токата с Дракона блестеше на светлината от огньовете; от време на време главите на двата Дракона надничаха изпод ръкавите на палтото му.
— Трябва да поговоря с теб — каза той, щом стигна до Мат. — Насаме. Искам да направиш нещо. — Нощта бе като черна пещ, а Ранд се бе облякъл в дълго зелено палто, закопчано до шията, но въпреки това изобщо не се потеше.
Дерид, Талманес и Нейлсийн стояха на няколко крачки встрани и наблюдаваха. Мат им даде знак да изчакат, после кимна към палатката си. Последва Ранд и опипа медальона с лисичата глава на гърдите си през ризата. Нямаше за какво да се тревожи. Поне така се надяваше.
Ранд беше казал „насаме“, но Авиенда явно смяташе, че това не я засяга. Остана точно на две крачки от него, ни повече, ни по-малко. Следеше предимно Ранд с безизразно лице, но от време на време поглеждаше и към Мат, мръщеше се и го измерваше от глава до пети. Ранд не й обръщаше никакво внимание и въпреки цялата му припряност допреди малко, сега като че ли изобщо не бързаше. Огледа грижливо вътрешността на шатрата, въпреки че Мат се зачуди дали изобщо я забелязва. А и нямаше какво толкова да се гледа. Олвер беше поставил двете лампи на малката сгъваема масичка. Столът също беше сгъваем, както и умивалникът и походното легло. Всички бяха покрити с черен лак и позлатени ивици. Ако човек имаше пари, спокойно можеше да си ги похарчи за нещо друго. Прорезите, които айилците бяха направили на шатрата, бяха закърпени изрядно, но въпреки това си личаха.
Тягостното мълчание жегна Мат.
— Какво има, Ранд? Надявам се, че не си решил да промениш плана толкова късно. — Никакъв отговор, само един поглед, сякаш Ранд току-що си беше спомнил, че е тук. Това изнерви Мат. Каквото и да си мислеха Дерид и останалите от Бандата, той се стараеше с всички сили да стои настрани от битките. Понякога обаче това, че беше тавирен, действаше против късмета му — така поне му се струваше на него. Беше убеден, че Ранд има нещо общо с това, нали той беше по-силен тавирен. Толкова силен, че Мат понякога почти усещаше притеглянето му. — Още няколко дни и ще бъда в Тийр. Саловете ще превозят Бандата през реката и след още няколко дни ще се видим с Вейрамон. Твърде късно е, да му се не види, да се бъркаш в…
— Искам да доведеш Елейн в Кемлин — прекъсна го Ранд. — Искам да се погрижиш да пристигне здрава и читава в Кемлин, каквото и да се случи. И да не я оставяш, докато не седне на Лъвския трон. — Авиенда се окашля. — Да — каза Ранд. Странно защо, гласът му стана студен и твърд като лицето му. Но от друга страна, защо да търси човек причини за поведението му, щом щеше да се побърква? — Авиенда ще замине с теб. Мисля, че така ще е най-добре.
— Ти мислиш, че така ще е най-добре? — възкликна тя възмутено. — Ако не бях се събудила навреме, изобщо нямаше да разбера, че си я намерил. Ти не си ме изпращал никъде, Ранд ал-Тор. Аз трябва да поговоря с Елейн по мои… собствени причини.
— Много се радвам, че си намерил Елейн — каза предпазливо Мат. Ако беше на мястото на Ранд, щеше да остави тази жена там, където си е. Светлина, Авиенда беше много по-поносима! Айилките поне не си виреха носовете, нито си въобразяваха, че човек трябва да скача само защото те му казали. Разбира се, игрите им понякога доста загрубяваха и имаха навика да се опитват от време на време да те убият. — Не разбирам само защо имаш нужда от мен. Прескочи през някой от твоите Прагове, целуни я, вдигни я на ръце и скочи обратно. — Авиенда го прикова с гневния си поглед: човек можеше да си помисли, че му е дал съвет да целуне нея.
Ранд разгъна пергамента на масата и затисна двата му края с лампите.
— Тя е ето тук. — Оказа се, че това е карта, отсечка на река Елдар и може би около по петдесет мили от двете й страни. Имаше една изрисувана със синьо мастило стрелка, сочеща към гората. Под стрелката беше изписано „Салидар“. Ранд почука в източния край на картата. — Тук има едно голямо сечище. Както виждаш, най-близкото село е на почти двадесет мили на север. Ще поставя Портал през това сечище за теб и Бандата.
Мат успя да прикрие трепването си с широка усмивка.
— Виж, щом трябва да бъда аз, защо да не бъда само аз? Направи си прага до този Салидар. Ще я метна на коня и… — И какво? Щеше ли Ранд да направи Праг и от Салидар до Кемлин? За езда разстоянието от Елдар до Кемлин беше твърде голямо. Твърде дълъг път с една надменна благородничка и една айилка за компания в добавка.
— Бандата, Мат — сряза го Ранд. — Ти и цялата Банда! — Той вдиша дълго и тонът му се поуспокои. Лицето му обаче не изгуби строгостта си, очите му продължаваха да горят в треска. Мат почти беше склонен да повярва, че се е поболял. — В Салидар има Айез Седай, Мат. Не знам колко са — стотици, както чух, но няма да се изненадам, ако се окажат не повече от петдесет. Както ми обикалят из Кулата, целички и чистички, съмнявам се, че ще видиш там повече. Смятам да те задържа два-три дни настрана, за да разберат, че идваш. Няма смисъл да ги стряскаш — може да си помислят, че е атака на Белите плащове. Те са бунтовнички против Елайда и вероятно са достатъчно наплашени, та да те чуят като заявиш, че Елейн трябва да бъде коронясана в Кемлин, и да я пуснат. Ако решиш, че можем да им се доверим, предложи им закрилата си. И моята — смята се, че са на моята страна, и засега може би дори ще се зарадват на моята закрила. После придружи Елейн — и толкова Айез Седай, колкото пожелаят да тръгнат с теб — през Алтара и Муранди до Кемлин. Развей знамената ми, обяви какво правиш и не мисля, че алтарците и мурандийците ще ти създадат много неприятности, не и докато не спираш да се придвижваш. Ако се натъкнеш по пътя си на Заклети в Дракона, подбери и тях. Повечето от тях сигурно ще се окажат най-обикновени разбойници, ако не ги овържа скоро — чух вече някои слухове, но ще ги привлечеш, ако развееш знамената ми. — Внезапната му усмивка разкри зъбите му, но не докосна очите му. — Колко много врабци с един камък, а, Мат? Преминаваш през Алтара и Муранди с шест хиляди души, завличаш след себе си Заклетите в Дракона и можеш да ми осигуриш две държави.
Във всичко това имаше толкова много неща, които можеха да накарат Мат да настръхне, че той престана да се интересува дали Ранд има десет болни зъба, или ботушите му са пълни с камъчета. Да накара Айез Седай да си помислят, че иска да ги нападне? О, не. И трябвало да сплаши петдесет от тях? Айез Седай не го плашеха, навярно дори ако се окажеха пет-шест наедно, но цели петдесет? Той отново докосна лисичата глава под ризата си — май му предстоеше да разбере доколко наистина има късмет. Колкото до това да премине през Алтара и Муранди… всеки благородник, през чиито владения минеше, щеше да настръхне като таралеж и да се опита да го убоде в момента, в който му обърнеше гръб. Ако във всичко това се намесеше и тази тавиренска дивотия, най-вероятно щеше да се натъкне на някой лорд или лейди, събиращи войска пред него.
— Ранд, не мислиш ли, че това може да привлече погледа на Самаил на север? А ти искаш той да гледа на изток. Тъкмо затова съм тук, забрави ли? За да го накарам да гледа насам.
Ранд поклати глава.
— Единственото, което ще види, ще е почетна стража, придружаваща кралицата на Андор до Кемлин, и то ако го разбере преди да си стигнал до Кемлин. Колко бързо можеш да се подготвиш?
Мат отвори отново уста и се отказа. Не можеше да го накара да отстъпи.
— Два часа. — Бандата можеше да си надене ботушите и да яхне седлата и по-бързо, но той не бързаше особено, а и последното, което му се искаше, беше Бандата да си помисли, че тръгват на щурм.
