се беше погрижила за него, доколкото й беше възможно. Сега трябваше да се приготви, а тя едва ли знаеше за какво точно.
Платнището на шатрата се отметна и влезе Амис, последвана от Баир и Сорилея. Застанаха в една редица и я загледаха. Три неодобрително смръщени лица. Много трудно й беше да не притисне роклята си към гърдите — само по долната си риза се чувстваше съвсем безпомощна. Дори и броня да си беше навлякла, пак щеше да се почувства безпомощна. Е, защото знаеше, че греши. Изненада се, че се появиха толкова късно.
Тя вдиша дълбоко.
— Ако сте дошли да ме наказвате, нямам време да нося вода и да копая дупки. Съжалявам, но казах, че ще се явя колкото може по-скоро, и смятам, че те ще броят и минутите.
Светлите вежди на Амис се повдигнаха изненадано, а Сорилея и Баир се спогледаха озадачено.
— Как тъй ще те наказваме? — попита Амис. — Ти престана да бъдеш наша ученичка в мига, в който сестрите ти те призоваха. Длъжна си да отидеш при тях като Айез Седай.
— Знам, че сте ядосани и имате основание да…
— Ядосани ли? — каза Сорилея. — Не сме ядосани. Мислех, че вече ни познаваш по-добре. — Истина беше, че изглеждаше ядосана, но укорът си остана изписан на лицето й, както и на лицата на останалите.
— Но вие ми казахте, че смятате това, което се каня да направя, за много грешно. Казахте ми дори да не си помислям за него. Бях обещала да не го правя, но после продължих и разбрах как става.
На сбръчканото лице на Сорилея изненадващо разцъфна широка усмивка. Многобройните й гривни издрънчаха, когато доволно намести шала на раменете си.
— Видяхте ли? Казах ви, че ще го разбере. Може да стане айилка от нея!
Част от напрегнатостта на лицето на Амис изчезна — малко повече, отколкото на лицето на Баир — и Егвийн разбра. Не бяха ядосани затова, че бе решила да пристъпи в Тел-айеран-риод в плът. В техните очи това можеше и да е грешно, но човек бе длъжен да постъпи така, както чувства, че е длъжен, и това задължаваше само нея и никой друг. Не, не бяха ядосани: все още не. Това, което я загложди, беше лъжата й пред тях. Лъжата, която им беше признала. Навярно най-мъничката й лъжа.
Наложи й се още веднъж да вдиша дълбоко, за да продължи:
— Излъгах ви и за други неща. Влизах в Тел-айеран-риод сама, след като ви бях обещала да не го правя. — Лицето на Амис отново помръкна. Сорилея, която не беше сънебродница, само поклати печално глава. — Обещах да се подчинявам като ученичка, но когато ми казахте, че Светът на сънищата е твърде опасен за мен, след като пострадах, аз въпреки това влизах. — Трето дълбоко вдишване: това май щеше да е най-трудното за изричане. — А най-лошото е, че не съм Айез Седай. Аз съм само Посветена. Бихте могли да ме наречете чирачка. Сега няма да бъда издигната в Айез Седай с години, ако изобщо бъда издигната някога.
Тук Сорилея вдигна глава и стисна тънките си устни, но все още нито една от трите не отвръщаше нищо. Егвийн сама трябваше да оправи нещата. Никога повече нямаше да са като преди, но…
„Всичко си призна — прошепна тъничък гласец в главата й. — Сега най-добре гледай колкото може по- скоро да се добереш до Салидар. Все някой ден ще те издигнат в Айез Седай, но не и ако не ги влудиш още повече, отколкото са сега.“
Егвийн сведе очи и се загледа в пъстрите черги, устните й се изкривиха презрително. С презрение към този тъничък гласец. И заради срама, че можеше да й проговори в главата, че изобщо беше възможно да си го помисли. Заминаваше си, но преди да го стори, трябваше да оправи нещата. Беше възможно, по правилата на джи-е-тох. Правиш каквото е трябвало и после плащаш цената. Преди много месеци, в Пустошта, Авиенда й беше показала как се заплаща една лъжа.
И тя събра всяка трошица кураж, която можеше да намери в себе си а се изправи. Все пак трябваше да вдигне очи, за да срещне погледите им, но го направи гордо, с високо вдигнати глава.
— Имам тох — каза Егвийн вече съвсем спокойно. — Моля ви за услуга: да ми помогнете да срещна своя тох. — Салидар трябваше да почака.
Изтегнат на хълбок, Мат оглеждаше играта на змии и лисици, подредена на пода на шатрата. От време на време от брадичката му капваше капка пот и падаше върху таблото. Всъщност изобщо не беше табло, само едно парче червен плат с плетеница от линии, разчертани с черно мастило, и стрелки, показващи по кои линии можеш да се движиш в едната посока и по кои — в двете. Десет бели дървени дискчета с намастилен триъгълник по тях бяха лисиците, а други десет с вълниста линия — змиите. Двете лампи, запалени от двете страни, хвърляха достатъчно светлина.
— Този път ще спечелим, Мат — каза Олвер. — Сигурен съм, че ще спечелим.
— Може би — отвърна Мат. Двете им зацапани с черно мастило дискчета почти се бяха върнали в кръга в средата на таблото, но следващото хвърляне на заровете щеше да е за змиите и лисиците. В повечето случаи не можеше да се измъкнеш повече от външния му ръб. — Хвърли заровете. — Той самият никога не докосваше чашката със заровете, не и от деня, в който я беше връчил на момчето; щом щяха да я играят тази игра, по-добре беше да не намесва късмета си.
Ухилен, Олвер раздруса кожената чашка и изсипа на пода дървените зарове, направени от баща му. Изпъшка, когато преброи точките — три от заровете се бяха обърнали с триъгълниците нагоре, а другите три — с вълнистите линии. Което означаваше, че трябва да премести лисиците и змиите по най-краткия път към собствените си фигури и ако някоя от тях попаднеше на полето, където има твоя… Една змия докосна Олвер, лисица — Мат и Мат виждаше, че ако се доиграят останалите точки, ще го достигнат още две змии.
Само една детска игра, и то такава, при която никога не можеш да спечелиш, ако следваш правилата точно. Скоро Олвер щеше да порасне достатъчно, за да го разбере, и като всички други деца — да престане да я играе. Най-обикновена детска игра, но Мат никак не обичаше да го хваща лисица и още по-малко — змиите. Това будеше у него лоши спомени.
— Е — измърмори Олвер, — почти щяхме да спечелим. Още една игра, Мат? — И без да дочака отговор, момчето направи знака, с който се започваше играта — триъгълник и пресичаща го вълниста линия, след което изрече заклинанието: — „Кураж да укрепиш, огън да заслепиш, музика да зашеметиш, желязо да задължиш.“ Мат, защо го казваме това? Няма никакъв огън, нито музика, нито желязо.
— Не знам. — Стихчето го загъделичка някъде в тила. Древните спомени от тер-ангреала като че ли бяха подбрани по случаен признак — сигурно беше така, — а и собствената му памет беше проядена от дупки и неясни петна. Момчето непрекъснато му задаваше въпроси, чиито отговори не знаеше, и въпросите му винаги започваха със „защо“.
Дерид се шмугна в шатрата и спря изненадан. Лицето му лъщеше от пот, но въпреки това той не си беше свалил палтото — само го беше разкопчал. Най-новият му белег розовееше върху белите черти, кръстосали лицето му.
— Мисля, че отдавна е време да си лягаш, Олвер — каза Мат и се надигна. Собствените му рани го жегнаха на няколко места, но малко. Оздравяваха много добре. — Прибирай играта. — Той пристъпи към Дерид и му прошепна: — Ако споменеш пред някого за това, ще ти прережа гръцмуля.
— Че защо? — отвърна кисело Дерид. — От теб май ще се получи великолепен баща. Той все повече започва да прилича на теб. — За миг като че ли щеше да се усмихне, но това бързо отмина. — Лорд Дракона идва в лагера — изрече той гробовно.
Всякакви мисли дали да не фрасне Дерид през носа напуснаха Мат. Той отметна платнището и се гмурна в нощта по риза. Шестимата мъже на Дерид, в кръг около палатката, се вкочаниха, когато се появи. Стрелци с арбалети — пиките не вършеха добра работа в охрана. Беше нощ, но в лагера не беше тъмно — восъчнобледата луна и огньовете, пръснати сред редиците палатки, даваха достатъчно светлина. Много от мъжете спяха на открито. Часовите стояха будни на всеки двадесет крачки чак до дългата палясада. Не точно както му се искаше на Мат, но ако изневиделица от въздуха изникнеше някоя атака…
Ясно видя Ранд, който крачеше към него. Не беше сам. Двама забулени айилци стъпваха на пръсти по петите му и главите им се извиваха всеки път, когато някой от Бандата се извърташе насън или някой часовой преместеше крак, за да ги огледа. Онази айилка, Авиенда, също беше с него, с вързоп на гърба — и крачеше така, сякаш беше готова да пререже гърлото на всеки, който дръзнеше да й се изпречи на пътя.
