Тя метна на рамо дисагите си, взе под мишница вързопа и пристъпи през сплита, след което отпусна сайдар.
Озова се в Тел-айеран-риод. Увери се само от това, че запалените допреди малко лампи вече не горяха, но въпреки това беше светло. Вещите се отместваха леко при всеки поглед — легенчето, някакво сандъче. Беше се озовала в Тел-айеран-риод в плът. Не го усещаше по-различно, отколкото когато бе идвала насън.
Надникна навън. Луната светеше бледо над шатрите, между които не гореше огън и не се движеше никой, и над Кайриен, който изглеждаше странно далечен и загърнат в сенки. Оставаше единствено проблемът как всъщност да стигне до Салидар. Мислила беше по този въпрос. До голяма степен всичко зависеше от това, доколко контролът й в плът ще е толкова силен, колкото когато се превръщаше в част от Света на сънищата.
Крепейки в ума си онова, което трябваше да намери, тя заобиколи шатрата… и се усмихна. Пред нея стоеше Бела, ниската рунтава кобила, на чийто гръб бе напуснала Две реки сякаш преди цял един живот. Бела само насън, но все пак вдигна глава и изцвили, щом я видя.
Егвийн пусна дисагите, прегърна кобилата и прошепна:
— И аз се радвам, че те виждам отново. — Черното влажно око, което я погледна, наистина беше на Бела, сънувано или не.
Беше оседлана, както си я беше представила. Съвсем обикновено, но седло. Егвийн го изгледа малко накриво, зачудена как ли ще изглежда с меко платнище отгоре, а после й хрумна нещо. Стига да знаеш как, можеш да промениш всичко в Тел-айеран-риод, дори себе си. Щом имаше достатъчно контрол, за да направи Бела в плът… Тя се съсредоточи…
После с усмивка нагласи дисагите и вързопа, яхна Бела и се намести съвсем удобно.
— Не е измама — прошепна тя на кобилата. — Едва ли ще очакват да яздя чак до Салидар в това състояние. — Е, ако си помислиш, можеха и да очакват. Но все пак, с айилско сърце или без, всичко си имаше граници. Тя нежно потупа Бела по врата. — Трябва да пристигна колкото се може по-бързо, затова трябва да тичаш като вятъра.
Преди да й е останало време да се изкиска, представяйки си как късокраката Бела лети като вятъра, кобилата просто го направи. Пейзажът наоколо затрептя и се понесе вихрено назад. За миг Егвийн стисна здраво гривата й и зяпна. Сякаш всяка стъпка на Бела ги отнасяше мили напред. При първата се озоваха на брега на реката под града и още докато понечваше да дръпне юздите, за да спре Бела да не скочи с главата надолу във водата, следващата стъпка ги отнесе в гористите хълмове.
Егвийн отметна глава и се разсмя. Това беше великолепно! С изключение на трептенето наоколо, шеметната скорост почти не се усещаше. Бела тичаше със същата тромава, подрусваща походка, каквато я помнеше, но внезапните отскоци на всичко около нея бяха възхитителни, сега някаква селска уличка, помръкнала под луната и безмълвна, после някакъв селски път, виещ се сред лесовете, после ливада с трева почти до хълбоците на Бела. Егвийн спираше само за миг от време на време, колкото да се ориентира — нещо съвсем лесно с великолепната карта в главата й, онази, която беше направила жената с името Сюан — иначе оставяше Бела да тича свободно. Селца и градчета се появяваха и изчезваха, големи градове също — един почти със сигурност беше Кемлин, със сребристобели стени в нощта — а веднъж сред гористите хълмове от земята внезапно изникнаха главата и раменете на огромна статуя, реликва от някоя страна, изгубена в историята, изникнаха така внезапно, че Егвийн едва не изпищя, но статуята изчезна преди да успее да отвори уста. Луната изобщо не помръдваше. Ден или два, докато стигне до Салидар — така й беше казала Шериам. Мъдрите май бяха прави. От толкова дълго всички толкова вярваха, че Айез Седай знаят всичко, че и самите Айез Седай го бяха повярвали. Тази нощ тя щеше да им докаже, че грешат, макар че едва ли щяха да обърнат сериозно внимание на доказателството й.
След известно време, когато се увери, че е навлязла във вътрешността на Алтара, тя започна по- начесто да дръпва юздите, особено когато наблизо се видеше някое село. Понякога пред вратата на някой загърнат от нощния мрак хан виждаше табели, съобщаващи името на селото, като „Марелски хан“ или „Йонски извор“, осветени от лунната светлина, добавена към странното усещане за светло на Тел-айеран- риод. Малко по малко Егвийн започна да става абсолютно уверена къде точно се намира спрямо Салидар и започна да взима все по-къси отскоци, после съвсем ги прекрати и поведе Бела в обикновен ход.
Въпреки това се изненада, когато изведнъж пред очите й изникна значително по размери село, потънало в тишина и мрак под лунната светлина. Трябваше да е Салидар.
В самия край на покритите със сламени покриви каменни къщи тя слезе и свали вещите си. Беше късно, но навън в будния свят все още можеше да има хора. Нямаше нужда да ги стряска, изниквайки от въздуха. Ако някоя Айез Седай видеше това и помислеше, че е нападение, така и нямаше да може да се изправи пред Съвета.
— Ти наистина тичаше като вятъра — промърмори тя и прегърна Бела за последен път. Това, което бе създадено в Тел-айеран-риод, можеше да съществува само там. Пък и в края на краищата това не беше истинската Бела. Въпреки това я жадна чувство на тъга, когато й обърна гръб — не можеше да престане да си представя Бела; нека да си съществува колкото може — и запреде блещукащата си завеса на Дух. Вдигнала глава, пристъпи през нея, готова да срещне онова, което я чакаше, с айилското си сърце.
Направи само една крачка, сепна се, ококори очи и рязко извика: „Ох!“ Промените, които бе направила по себе си в Тел-айеран-риод, не съществуваха в истинския свят повече, отколкото Бела. Пламъците по кожата й се върнаха на прилив и заедно с тях сякаш самата Сорилея й заговори: „Ако приемеш онова, което си сторила, за да срещнеш своя тох, и го направиш така, че все едно никога не се е случвало, как си срещнала своя тох тогава? Не забравяй за айилското си сърце, момиче.“
Да. Нямаше да го забрави. Дошла бе тук за битка, независимо дали Айез Седай го знаеха, или не, готова бе да се сражава за правото си да стане Айез Седай, готова бе лице в лице да се изправи срещу… Светлина, срещу какво?
По улиците имаше малко хора — движеха се между къщите, от чиито прозорци струеше златна светлина. Егвийн застъпва малко несигурно и се приближи до някаква жилава жена с бяла престилка и с измъчено изражение.
— Извинете. Аз съм Егвийн ал-Вийр. Посветена. — Жената недоволно изгледа роклята й за езда. — Току-що пристигнах. Можете ли да ме упътите къде да намеря Шериам Седай? Трябва на всяка цена да я намеря. — Най-вероятно Шериам вече бе заспала, но дори и да спеше, Егвийн смяташе да я събуди. Бяха й казали да дойде колкото може по-бързо и Шериам трябваше да разбере, че вече е тук.
— Всички все при мене идват — промърмори жената. — Няма ли някоя да се хване да направи нещо сама? Не, все Нилдра, та Нилдра. А вие, Посветените, сте най-лошите от всички. Тръгвай, ако ще идваш. Ако не, можеш да си я намериш сама. — Нилдра закрачи, без дори да се обърне да я погледне.
Егвийн я последва безмълвно. Боеше се, че ако си отвори устата, ще изтърси това, което си мислеше, а това едва ли беше най-добрият начин да започне престоя си в Салидар. Колкото и кратък да се окажеше той. Искаше й се айилското й сърце и главата й от Две реки да могат да се съчетаят.
Нилдра спря пред някаква голяма къща, влезе, без да дочака отговор, и троснато почна:
— Айез Седай, това момиче твърди, че се казвала Егвийн и… — Повече не можа да каже.
Всичките бяха там — и седемте от Сърцето на Камъка, и нито една не изглеждаше готова за лягане, въпреки че всички, с изключение на представилата се като Сюан, бяха облечени в нощни роби. Ако се съдеше по подредбата на столовете им, Егвийн, изглежда, ги беше заварила по време на съвещание. Шериам скочи от стола си и махна на Нилдра да си върви.
— О, Светлина, дете! Вече?
— Изобщо не очаквахме — каза Аная, хвана Егвийн за раменете и се усмихна топло. — Не и толкова скоро. Добре дошла, дъще. Добре дошла.
— Имаше ли някакви лоши последствия? — настоя Морврин и се наведе напред напрегнато. Нощните роби на всички останали бяха от коприна, с различни оттенъци, някои с брокат или бродирани; нейната беше от проста кафява вълна, макар да изглеждаше мека и фино изтъкана. — Усещаш ли някакви промени по себе си от преживяното? Много малко време ни остава. Честно казано, изненадана съм, че изобщо подейства.
— Ще трябва първо да видим как действа, за да се уверим колко е добре — каза Беонин и отпи от чая си, после остави чашката с чинийката върху клатещата се масичка. Чашката и чинийката не си подхождаха,
