можах да разбера. Светлина, това момиченце има нрав като на женска птица рибар в разплодния си период. Почти ми се дощя да я хвана за раменете и хубаво да я поразтърся, но тя сега, разбира се, носи шарфа. Е, като си свърша уроците, няма повече да се занимавам с нея. Помниш ли…
Усмихвайки се вътрешно, Сюан изгледа как Лелейн изпи всичките й думи заедно с чая. Само първата фраза всъщност беше от значение. Другото, за нрава, сама го беше добавила, но то можеше да накара някои Заседателки да пристъпват малко по-внимателно около Егвийн. А освен това подозираше, че може и да е вярно. Самата тя никога нямаше да стане отново Амирлин и беше съвсем сигурна, че да се опитва да манипулира Егвийн ще е също толкова безплодно, колкото опитите тя самата да бъде манипулирана, и също толкова болезнено — и все пак да учи една Амирлин как да бъде Амирлин… Чакаше го с нетърпение така, както не беше чакала нищо друго от дълго време. Егвийн ал-Вийр щеше да стане такава Амирлин, че троновете да треперят пред нея.
— Но преградата ми? — каза Нинив и Романда я изгледа намръщено. Бяха в стаята на Романда в Малката кула — беше ред на Романда да разполага с нея според графика, съставен от Жълтите. Музиката и смехът отвън сякаш дразнеха Жълтата.
— По-рано не беше толкова нетърпелива. Чух, че си казала на Дагдара, че вече и ти си Айез Седай, и тя не може да си намери място от яд.
Лицето на Нинив пламна.
— Може би просто разбрах, че издигането ми за Айез Седай още не означава, че мога да преливам по- лесно отпреди.
Романда изсумтя.
— Айез Седай. Дълъг път имаш още дотам, каквото и да… Е, добре. Ще направим нещо, което не сме опитвали досега. Подскачай на един крак. И говори. — Тя седна на един стол до леглото, все още намръщена. — Клюки, да речем. Говори ми за дреболии. Например, за какво каза Амирлин, че е искала да й говори Лелейн?
За миг Нинив я изгледа възмутено. Да скача на един крак? Но това беше тъпо! От друга страна — не беше тук само заради преградата си. Така че надигна полите си и заподскача.
— Егвийн… Амирлин… не каза много. Нещо, че трябвало да си стоим тук, в Салидар… — Дано това най-после подействаше, иначе Егвийн щеше да си изпати, нищо че била Амирлин.
— Мисля, че този ще действа по-добре, Шериам — каза Елейн и й подаде усукания пръстен със синьо- червени пръски, изработен тази сутрин. Всъщност той не беше по-различен от всеки друг, който бе правила досега. Двете стояха настрани от тълпата в една тясна задънена уличка, осветена от почервенялото слънце.
— Благодаря ти, Елейн. — Шериам прибра тер-ангреала в кесийката на колана си, без дори да го погледне. Елейн я бе хванала в паузата между два танца, с леко грейнало лице под безизразната айезседайска маска, но ясният зелен поглед, от който коленцата на Елейн се разтреперваха като новачка, се беше приковал в лицето й. — Защо имам чувството, че не си дошла да ме видиш точно за това?
Елейн й отвърна с гримаса и опипа пръстена на Великата змия на дясната си ръка. Дясната ръка! Просто трябваше да запомни, че и тя вече е Айез Седай.
— Заради Егвийн. Амирлин — предполагам, че така трябваше да се изразя. Тя е загрижена, Шериам, и се надявам, че ще можеш да й помогнеш. Ти си Пазителката и просто не знаех при коя друга бих могла да ида. Не ми каза съвсем направо. Нали знаеш каква е Егвийн — тя не би се оплакала, дори крака й да отрежат. Мисля, че е Романда, въпреки че спомена и Лелейн. Едната или и двете са били при нея, струва ми се, да я уговарят да останем тук в Салидар, да не сме се раздвижвали все още, защото било опасно.
— Това е добър съвет — отвърна замислено Шериам. — Не знам дали е опасно, но точно този съвет бих й дала и аз.
Елейн разпери ръце и сви рамене безпомощно.
— Знам. Каза ми, че си го направила, но… Не че ми го каза направо, но си мисля, че малко се бои от онези двете. Знам, че сега тя е Амирлин, но ми се струва, че те я карат да се чувства като новачка. Мисля, че се бои, че ако започне да прави каквото те й казват — дори да е добър съвет, — ще очакват от нея да направи същото и следващия път. Мисля… Шериам, тя просто се бои, че няма да може да каже „не“ следващия път, ако сега каже „да“. И… и аз също се боя, че е така. Шериам, тя е Амирлинския трон. Не бива да й дърпат конците Романда или Лелейн. Ти си единствената, която може да й помогне. Не знам точно как, но наистина си единствената.
Шериам мълча толкова дълго, че Елейн започна да си мисли, че просто ще й каже, че всичко това е смешно.
— Ще направя каквото мога — най-сетне отрони Шериам. Елейн потисна въздишката си на облекчение.
Егвийн се хвана за медната вана, наведе се напред и остави Чеза да бърбори, докато изтриваше гърба й. Мечтала си беше за истинска баня, но да седи наистина в сапунената вода й се струваше твърде непривично след айилските потилни. Направила бе първата си стъпка като Амирлин, повела бе малобройната си армия и бе започнала атаката си. Спомни си как веднъж Руарк бе казал, че когато битката започне, пълководецът вече няма контрол над събитията. Сега единственото, което й оставаше, бе да чака.
— И все пак — тихо каза тя — мисля, че Мъдрите ще се гордеят.
Глава 38
Внезапен хлад
Жаркото слънце все още се издигаше зад гърба на Мат и той беше доволен, че шапката му прави поне малко сянка. Алтарският лес беше гол като през зимата и още по-кафяв, с борове, кожолист и други вечно зелени дървета с посърнал вид и дъбове, ясени и лески — съвсем оголени. Още нямаше обед, така че най- голямата жега тепърва щеше да се изсипе, а вече беше все едно че яздиш в пещ. Палтото му беше метнато на дисагите, но от потта тънката ленена риза беше залепнала на гърба му. Бандата се придвижваше с пращене през гората. Малко птици се мяркаха — и никакви катерици. Мухи обаче имаше колкото щеш, а също и рояци хапливчета, сякаш бяха посред разгара на лятото, а не оставаше по-малко от месец ли Празника на светлините. Всъщност не беше по-различно от онова, което бе видял по Еринин, но това, че го намери и тук, го безпокоеше. Нима целият свят се канеше да пламне?
Авиенда крачеше до Пипе с вързопа си на гърба, явно без да я притесняват хапещите мухи, и вдигаше далеч по-малко шум от коня въпреки полите си. Очите й оглеждаха околните дървета, сякаш не се доверяваше на съгледвачите и фланговите патрули на Бандата, че ще ги предпазят от засада. Нито веднъж не беше приела да пояяди, което той бездруго не очакваше, знаейки какво е отношението на айилците към ездата, но и не беше му създавала неприятности, освен ако точенето на ножа й всеки път, когато спираха да отдъхнат, не се смяташе за предизвикателство. Разбира се, налице беше инцидентът с Олвер. Олвер яздеше сивия дългокрак кон, който Мат му беше намерил сред резервните, и току я поглеждаше нащрек. Още на втората нощ се беше опитал да й забие ножа, който носеше на колана си — крещеше, че айилците били убили баща му. Разбира се, тя само му го беше измъкнала от ръцете, но въпреки че Мат го нахока и се опита да му обясни разликата между Шайдо и другите айилци — нещо, за което самият той не беше съвсем сигурен, че го разбира — Олвер непрекъснато я гледаше с гняв. Той не обичаше айилците. От друга страна, Авиенда, изглежда, се притесняваше от Олвер, което пък Мат съвсем не разбираше.
Дърветата бяха достатъчно високи, за да пропуснат ветреца да зашуми под рехавия балдахин над главите им, стига да лъхнеше, но Червената ръка висеше унило, както и другите две знамена, които Мат беше изровил, след като Ранд ги преведе през онзи праг в загърнатата от нощта ливада. Знамето на Дракона и едно от онези, които Бандата наричаше „знамето на ал-Тор“, древния символ на Айез Седай. Един прошарен старши знаменосец, тип с тесни очи и с повече белези дори от Дерид, настояваше да носи знамето по малко всеки ден — нещо, което правеха малцина от знаменосците. Талманес и Дерид бяха осигурили младши кавалеристи за другите две, младежи със свежи лица, които се бяха показали достатъчно стабилни, за да им се повери малко отговорност.
