„Дори да иде свършекът на света, една жена ще иска време да си среше косата. Светът да свършва, една жена ще намери време да каже на един мъж, че нещо е сбъркал.“ Това щеше да е напълно достатъчно да го накара да се изкиска, ако не се притесняваше дали точно в този момент не го следят Стражници.
Слънцето вече прехвърляше зенита, когато лесът изведнъж свърши. По-малко от стотина крачки голо сечище отделяха гората от селото и теренът имаше запуснат вид, сякаш отдавна не беше разчистван. Самият Салидар се оказа доста голямо селище, със сиви каменни къщи, покрити със сламени покриви, улиците бяха оживени и изпълнени с народ.
Никой не се опита да го спре, но хората му правеха път и всяко око се извръщаше към него и странната му малка свита. Добре, ясно беше, че знаеха. Всички знаеха. Той се отказа да брои лицата на Айез Седай, след като стигна до петдесет — това число го стигна много бързо, без да напряга много ума си. Сред тълпата не се мяркаха войници, освен ако не се брояха Стражниците, някои наметнати с менящите цветовете си плащове, други — опипващи дръжките на мечовете си, докато го следяха как отминава. Липсата на войници в селото просто означаваше, че всички са си в лагерите, за които беше споменал Ванин. А това, че всички войници са си в лагерите, на свой ред означаваше, че са готови да направят нещо. Мат се надяваше, че Талманес все пак има малко разум, но понякога изгаряше от нетърпение да влезе в битка също като Нейлсийн. Трябваше да възложи командата на Дерид — Дерид бе преживял твърде много битки, за да се поддава на подобно нетърпение — но благородниците нямаше да го приемат. Също така в Салидар, изглежда, нямаше мухи. „Сигурно и мухите знаят нещо, което аз не знам.“
Някаква жена привлече погледа му — с приятна външност и много странно облекло: широки жълти панталони и късо бяло палто, с прибрана на изкусно сплетена плитка златиста коса. На всичко отгоре носеше лък. Тя забеляза, че я гледа, и се шмугни в някаква тясна странична уличка. Нещо свързано с нея погъделичка паметта му, но не можа да се сети какво. Тъкмо в това се състоеше белята с древните му спомени — непрекъснато му се мяркаха хора, които му се струваха познати и които се оказваха умрели преди хиляда години, когато най-сетне се сетеше кои са. Може пък наистина да беше виждал някоя, която прилича на нея. „Още някоя Ловкиня на Рога сигурно“ — помисли си той кисело и я разкара от главата си.
Нямаше смисъл да язди насам-натам, докато някой го заговори, още повече че, изглежда, никой нямаше подобно намерение. Мат дръпна юздите и кимна на една стройна тъмнокоси жена, която го изгледа хладно и питащо. Не изглеждаше зле, но беше твърде кльощава за вкуса му. На кой би му харесало да го ръгат с кокали при всяка прегръдка?
— Аз съм Мат Каутон — каза той с добре премерен равен тон. Ако очакваше да й се кланя и да й пълзи — друг път, но пък и да й се репчи щеше да е глупаво. — Търся Елейн Траканд и Егвийн ал-Вийр. Както и Нинив ал-Мийра, предполагам. — За нея Ранд не му беше споменал, но той знаеше, че бе заминала с Елейн.
Айез Седай примигна изненадана, но само след миг строгото спокойствие се върна на лицето й. Тя го изгледа, както и останалите, един по един, спирайки се повече на Авиенда, после се загледа в двамата млади конници толкова продължително, че Мат се зачуди дали не вижда и Дракона и черно-белия диск през платнените калъфи, в които бяха загърнати.
— Последвайте ме — каза най-сетне тя. — Ще видя дали Амирлинския трон може да ви приеме. — Жената се обърна и тръгна по улицата.
Мат сръга Пипе да я последва, а Ванин промърмори:
— Да питаш една Айез Седай за каквото и да било не е на добро. Можех да ти покажа къде да отидем. — И кимна към една триетажна сграда пред тях. — На онова там му викат Малката кула.
Мат сви рамене. Малката кула? И си имаха тук Амирлински трон? Съмняваше се, че жената бе имала предвид Елайда. Ранд пак беше сбъркал. Тази пасмина тук изобщо не беше изплашена.
Пред каменната сграда кльощавата Айез Седай спря и каза безцеремонно:
— Почакайте тук. — И изчезна вътре.
Авиенда скочи на земята и Мат бързо я последва, готов да я сграбчи в случай, че се опита да му избяга. Дори да му се наложеше да пролее малко кръв, нямаше да я остави да му се измъкне и да клъцне гърлото на Елейн преди да е успял да поприказва с тази така наречена Амирлин. Но тя остана неподвижна, загледана напред и скръстила ръце под гърдите си, с наметнат на лактите й шал. Изглеждаше съвсем спокойна, въпреки че като нищо можеше да е изплашена до мозъка на костите си. Ако имаше малко ум в главата, щеше да се изплаши. Около тях вече се беше струпала гъста тълпа.
Айез Седай вече ги обграждаха плътно и ги гледаха безмълвно. Всъщност като че ли гледаха повече Авиенда, отколкото него, но той усещаше студените им погледи. Едва се сдържа да не опипа сребърната лисича глава, висяща на гърдите му под ризата.
Една Айез Седай с гладко лице се измъкна пред тълпата — теглеше за ръка крехка млада жена в бяло. Той смътно си спомни, че Айез Седай май се казваше Аная, но тя като че ли изобщо не се интересуваше от него.
— Сигурна ли си, дъще? — запита тя новачката.
Устните на младата жена леко се присвиха, но тя не си позволи раздразнението да се прокрадне в гласа й.
— Все още като че ли сияе, или по-скоро блести. Наистина го виждам. Само дето не знам защо.
Аная се усмихна доволна.
— Той е тавирен, Никола. Разкрила си първия си Талант. Ти можеш да виждаш тавирен. А сега, марш обратно в класа си. Бързо. И гледай да не закъснееш. — Никола приклекна в реверанс, хвърли последен поглед към Мат и се шмугна сред обкръжилите ги Айез Седай.
Едва тогава Аная извърна погледа си към него — един от онези айезседайски погледи, предназначени да смутят всяка човешка душа. Разбира се, някои Айез Седай знаеха за него — някои дори знаеха много повече, отколкото би му харесало, и като си помисли, Аная май беше една от тях — но да го обяви по такъв начин, пред толкова много жени с тия студени айезседайски очи… Дланите му погалиха дръжката на копието му. Лисича глава или не, бяха предостатъчно, за да могат да го спипат. „Проклетите Айез Седай! Проклетият му Ранд!“
Вниманието на Аная обаче се задържа върху него само за миг. Тя пристъпи към Авиенда и попита:
— А на теб как ти викат, дъще? — Тонът й беше учтив, но бе явно, че очаква отговор, без бавене при това.
Авиенда я изгледа — беше с цяла глава по-висока от Айез Седай.
— Аз съм Авиенда, от септата Девет долини на Таардад Айил.
Устата на Аная се изкриви в лека усмивка — бе усетила предизвикателната нотка.
Мат взе да се чуди коя от двете ще спечели това надвиване с погледи, но преди да реши на коя да заложи, друга Айез Седай се присъедини към тях, жена, чиито мършави скули създаваха впечатление за преклонна възраст въпреки гладките й бузи и лъскавата кафява коса.
— Ти знаеш ли, че можеш да преливаш, дъще?
— Знам — отвърна кратко Авиенда и сви устни сякаш да им покаже, че няма намерение да приказва повече, но за съжаление беше казала повече от достатъчно. Айез Седай се скупчиха около нея, избутвайки Мат настрана.
— На колко си години, дъще?
— Много сила си развила, но много повече ще можеш да научиш като новачка.
— Много ли айилчета умират от немощ преди да стигнат твоите години?
— Откога започна да…
— Можеш ли да…
— Ти наистина би трябвало…
— Ти трябва да…
На входа се появи Нинив — толкова внезапно, че сякаш бе изникнала от въздуха — и изгледа Мат с присвити очи.
— А ти какво правиш тук, Матрим Каутон? Предполагам, че би било прекалено да се надява човек, че имаш нещо общо с онази армия на Заклетите в Дракона, която се кани да ни връхлети?
— Всъщност — отвърна той сухо — аз я командвам.
— Ти! — Нинив зяпна, но веднага се окопити и заопъва синята си рокля, сякаш беше омачкана. Деколтето й беше доста дълбоко — поне Мат не помнеше да се е обличала така — толкова изрязано, че
