— Това е лудост! — промърмори Нисао.
— Млъкни — изсъска Миреле и после извика: — Ела при мен. — Конят не помръдна. Вълкодав, скърбящ за мъртвата си господарка, нямаше да иде драговолно при нова. Тя нежно запреде Дух и докосна онази част от него, която съдържаше връзката й; трябваше да е нежно, за да не го усети, иначе само Създателят знаеше що за взрив можеше да се получи. — При мен ела.
Този път конят пристъпи напред и мъжът се люшна и се озова на земята, за да извърви сам последните крачки — висок мъж, чиито черти изглеждаха изсечени от камък под лунните сенки. А после той застана пред нея, надвисна над нея и тя вдигна глава и погледна студените сини очи на Лан Мандрагоран, и видя смърт. Светлината дано да й помогнеше. Как изобщо щеше да го запази жив за дълго?
Глава 53
Празникът на светлините
Хората, танцуващи по улиците на Кайриен, вбесяваха Перин — беше почти невъзможно човек да си пробие път. Покрай него се изниза танцуваща върволица, водена от някакъв тип, свирещ на флейта; накрая подскачаше дебела ниска жена, която се смееше весело и пусна едната си ръка от кръста на мъжа пред себе си, за да придърпа и Перин да подскача. Той поклати глава и дали жълтите му очи я изплашиха, или лицето му изглеждаше толкова мрачно, колкото се чувстваше самият той, но жената преглътна веселото си настроение и се остави върволицата да я отнесе, озъртайки се боязливо през рамо, докато тълпата не я скри. Жена с побеляла коса, но все още хубаволика, обгърна с тънките си ръце врата на Перин и вдигна жадно устата си към него. И изглежда, се стресна, когато Перин леко я повдигна под мишниците и я отмести от пътя си. Група мъже и жени на неговите години, които подскачаха под музиката на няколко тамбури, се скупчиха около него, разсмяха се бурно и го задърпаха за палтото. Това, че заклати глава, не ги спря, докато той не изблъска силно един от мъжете и не изръмжа на останалите като водач на вълча глутница. Смехът им се стопи тутакси и те го зяпнаха удивени, а после се разреваха, опитвайки се да подражават на ръмженето му, докато тълпата не ги скри.
Беше първият ден от Празника на светлините, най-късият ден в годината, и градът празнуваше по начин, какъвто Перин никога не си беше представял. В Две реки щяха да танцуват, но това тук… Кайриенците, изглежда, бяха решени през двата дни на празненствата да си го върнат за цяла година трезва сдържаност. Бяха захвърлили всякакво благоприличие и всяка преграда между благородници и простолюдие беше изчезнала, поне публично. Запотени жени в груби дрехи сграбчваха изпотени мъже в тъмни коприни и ги повличаха към танците; мъже с каруцарски палта и конярски кожени елеци въртяха в ръцете си жени със скъпи рокли. Гологърди мъже наливаха вино на себе си и на всеки, който се спреше до тях. Очевидно всеки мъж можеше да целуне която и да е жена и всяка жена да нацелува който си иска мъж — и го правеха съвсем безпътно, накъдето и да извърнеше Перин очи. Стараеше се да не се взира прекалено. Някои от благородничките с коси, прибрани на изящни кулички от къдрици, дори се бяха разголили до кръста, под къси пелеринки, без дори да си дават труд да ги държат притворени. А немалкото жени от простолюдието, които бяха зарязали блузите си, хич дори не се и притесняваха, че нямат по себе си нищо, освен косите си, които в повечето случаи не бяха достатъчно дълги; и пиеха и пееха също толкова подивели като мъжете. Бурен смях надмогваше хилядите различни свирни на флейти, барабани и рогове, цитри, битерни и ксилофони.
Женският кръг на Емондово поле щеше да се разпищи от ужас, а мъжете в Селския съвет щяха да си глътнат езиците, но скверните безумства, които се вихреха около него, бяха най-дребният трън, който бодеше Перин и го правеше толкова раздразнен. Няколко часа, беше му казала Нандера, но Ранд го нямаше вече от шест дни. Мин или беше заминала с него, или беше отишла при айилците. И като че ли никой нищо не знаеше. С изключение на една, на име Сорилея, Мъдрите му се измъкваха досущ като Айез Седай всеки път, когато се опиташе да притисне някоя; Сорилея обаче му се сопна грубо да си гледал жената и да не си пъхал носа в неща, които не били работа на влагоземците. Той нямаше представа как Сорилея беше разбрала, че си има неприятности с Файле, а и не го интересуваше. Можеше да усети нуждата на Ранд от него като сърбеж навсякъде по кожата си, по-силен с всеки изминал ден. Сега се връщаше от школата на Ранд, като последна утеха, но всички там се бяха оказали толкова погълнати от пиенето, танците и разврата, колкото всички останали в Кайриен. Някаква жена на име Идриен му беше посочена като главата на школата, но след като успя с немалко затруднение и немалък смут да прекъсне целувките й с някакъв младеж, който можеше да е неин син, само колкото да й зададе въпроса си, единственото, което тя можа да му каже, беше, че навярно някакъв мъж на име Фел би могъл да знае нещо, а Фел се оказа, че танцува като побеснял с три млади жени, които можеха да му бъдат внучки. При това и с трите наведнъж. Фел, изглежда, не можеше да си спомни и собственото си име, което никак не беше чудно при тези обстоятелства. Да го изгори дано Ранд! Духнал беше нанякъде, без дума да каже, след като знаеше за видението на Мин, след като знаеше, че щеше да има отчаяна нужда от Перин. Дори Айез Седай явно се бяха възмутили. Същата сутрин Перин бе разбрал, че още преди три дни си били тръгнали за Тар Валон, след като казали, че нямало смисъл да остават повече. Какви ли ги беше забъркал Ранд? Сърбежът караше Перин да му се доще да захапе нещо.
Когато се добра до Слънчевия палат, всички светилници бяха запалени и навсякъде горяха свещи; коридорите блестяха като безценни камъни. В Две реки също всяка къща щеше да е осветена и всяка налична лампа и свещ щеше да е запалена и да гори чак до изгрев слънце вдругиден. Повечето дворцови слуги бяха наизлезли по улиците, а малкото, които бяха останали, като че ли повече се смееха, танцуваха и пееха, вместо да вършат някаква работа. Дори тук някои от жените се бяха разголили до кръста — момичета, едва пораснали да им се разреши да си пуснат плитки в Две реки, както и сивокоси бабички. Айилците по коридорите изглеждаха отвратени — нещо, което не се случваше много често. Девите специално изглеждаха освирепели, макар Перин да подозираше, че това няма нищо общо с голотията на кайриенките — Девите все повече и повече заприличваха на настъпени котки с всеки изминал ден, откакто Ранд го нямаше.
Този път Перин закрачи по коридора най-открито. Почти му се дощя Берелайн да изникне отнякъде и да му се нахвърли. Образът, който просветна в ума му, беше как я стиска със зъби за тила и я разтърсва, докато не побегне от него с подвита опашка. За щастие сигурно, но стигна до покоите си, без тя да му се мерне пред очите.
Когато влезе, Файле почти вдигна очи от таблата с камъчета — Перин бе готов да се закълне, че ги вдигна. Миризмата на ревност продължаваше да лъха от нея, но това не беше най-силното; по-остър беше гневът, макар и не в най-страховитата си мощ, и почти толкова силен колкото един плосък, тъп мирис, който той различи като разочарование. Защо пък сега беше и разочарована от него? Защо не можеше просто да му заговори? С една дума само да намекнеше какво и как е било, и той бе готов на колене да приеме вината за всичко, което искаше да струпа на главата му. Но не, тя само постави едно черно камъче и промърмори:
— Твой ред е, Лоиал. Лоиал?
Ушите на Лоиал помръдваха притеснено и веждите му бяха провиснали. Огиерът можеше и да няма забележителен усет за миризма, — е, във всеки случай не повече, отколкото Файле — но можеше да усети настроение там, където един човек нямаше да забележи нищо. Когато Перин и Файле се окажеха в една стая с него, Лоиал като че ли беше готов да се разплаче. Сега той само въздъхна като вятър, духнал в пещера, и постави едно бяло камъче на мястото, откъдето щеше да започне да заклещва част от камъчетата на Файле, стига тя да не забележеше. Тя обаче сигурно щеше да забележи — двамата с Лоиал бяха съвсем равностойни играчи, много по-добри от Перин.
Сюлин пристъпи до вратата на спалнята с възглавница в ръцете и изгледа Файле и Перин намръщено. Миризмата й напомни на Перин за вълчица, на която съвсем й е писнало от вълчетата, дърпащи опашката й. Освен това миришеше на тревога. И на страх, странно. Макар че какво толкова му беше странното една белокоса прислужница да мирише на страх — дори да беше Сюлин с нейното нарязано от белези лице.
Перин дръпна от лавицата някаква книга с кожена подвързия и с позлата, отпусна се в един от столовете и я разтвори напосоки. Но не се зачете, нито погледна коя точно книга е избрал. Вдиша дълбоко и изхвърли през ноздрите си всичко, което не идваше от Файле. Разочарование, гняв, ревност, а под това, под бледия оттенък от билковия аромат на сапуна й дори, беше самата тя. Перин я вдиша жадно. Една дума; една думичка само трябваше да му каже.
