Малко, немощно примигващо, то някак си му заприлича на обявяване на война, война на живот и смърт.
— Ако сътрудничиш — каза добродушно Галина, — животът ти ще стане по-приятен.
Момичето я изгледа намусено и се помръдна на столчето, все още малко болезнено. Потеше се обилно, макар че не беше с палто. В шатрата, изглежда, беше горещо; Галина понякога напълно забравяше за топлината. Не за първи път тя се зачуди за тази Мин или Елминдреда, или каквото там й беше истинското име. Първия път, когато я беше видяла, тя бе облечена като момче и дружеше с Нинив ал-Мийра и Егвийн ал-Вийр. И също с Елейн Траканд, но другите две бяха свързани с ал-Тор. Втория път Елминдреда се беше оказала от типа жени, към които Галина изпитваше омраза, превзети и въздишащи непрекъснато, и съвсем явно под личната закрила на Сюан Санче. Как изобщо Елайда се беше оказала такава глупачка, че да я остави да напусне Кулата, Галина не можеше да си представи. Какво ли знание се криеше в главата на това момиче? Навярно Елайда, не заслужаваше да я получи веднага. Използвано по подходящ начин в Кулата, момичето можеше да даде възможност на Галина да спипа Елайда в мрежата си. Въпреки Алвиарин, Елайда се бе превърнала в една от онези силни и способни Амирлини, които държаха здраво всички юзди в ръцете си; вкараше ли я в клетката, това със сигурност щеше да отслаби позициите на Алвиарин. А ако успееше да я използва подходящо още сега…
— Ще поговоря пак с теб, след като ти остане време да размислиш, Мин — каза Галина. — Внимателно си помисли колко сълзи заслужава един мъж.
А когато излезе, се сопна на пазещия пред входа Стражник.
— Този път я пази добре. — Карило не беше пазил по време на снощния инцидент, но с Гайдините нямаше какво толкова да се церемони. Щом изобщо се налагаше да съществуват, с тях трябваше да се отнасят като с войници и нищо повече.
Без да обръща внимание на поклона му, тя се отдалечи от шатрата, като се оглеждаше за Гавин. Този младеж беше отстранен след като плениха ал-Тор, и то съвсем кротко. Не можеше да му позволи да провали всичко, като се опита да отмъсти за майка си. Видя, че Гавин е на коня си в края на лагера и говори на неколцина от онези момченца, които сами се наричаха „Младоците“.
Днес по необходимост се бяха спрели рано и слънцето още беше високо. Тридесет и трите Айез Седай с техните слуги и Стражници — девет Зелени, само тринадесет Червени и останалите Бели, от бившата Аджа на Алвиарин — образуваха внушителен стан, дори без да се броят войниците на Гавин. Много от Сестрите бяха излезли навън или надничаха от шатрите си, почувствали същото като Галина. Фокусът на вниманието им бяха седем Айез Седай, шест от които насядали на столчета около обкован с месинг сандък, поставен така, че да улавя всичката възможна сила на слънцето. Седмата беше Ериан — тя не беше се отделяла от сандъка, откакто ал-Тор бе натикан обратно в него снощи. Веднъж му бяха позволили да излезе, след като се отдалечиха от Кайриен, но Галина подозираше, че Ериан ще иска той да изкара цялата оставаща част от пътуването вътре.
Зелената сестра избухна веднага щом Галина се приближи. Обикновено Ериан изглеждаше много красива, с лице като съвършен блед овал, но сега по бузите й бяха избили червени петна и инак миловидните й черни очи бяха обкръжени с червени петна.
— Той отново се опита да пробие щита, Галина. — Каза го с гняв, смесен с презрение към мъжката му глупост. — Трябва отново да бъде наказан. И държа аз да съм тази, която да го накаже.
Галина се поколеба. Много по-добре щеше да е да накажат Мин — това щеше да сломи ал-Тор. Той определено бе побеснял от гняв, като видя как я наказват заради снощното й избухване, което на свой ред бе предизвикано от това, че тя видя как го наказват. Целият инцидент беше започнал, защото ал-Тор беше разбрал, че Мин е в лагера, след като един от Стражниците безгрижно й беше позволил да походи из тъмното, вместо да я държат скрита в шатрата. Кой можеше да си помисли, че ал-Тор, заслонен и обкръжен, ще подивее така? Не само да се опита да пробие щита, но да убие един Стражник с голи ръце и жестоко да рани друг с меча на първия — толкова тежко, че той загина при Церенето. Наложи се Сестрите бързо да го овържат със Силата.
Ако питаха нея, Галина щеше да събере другите Червени сестри и да опитомят ал-Тор още преди няколко дни. Но след като това й беше забранено, смяташе да го достави в Кулата благополучно, стига да се държеше достатъчно благоразумно. Дори сега единственото, което я интересуваше, беше ефикасността, а най-ефикасното щеше да е да доведат Мин и да го оставят отново да чуе воя и риданията й, да му дадат да разбере, че той е причината за страданието й. Но по случайност двамата загинали Стражници принадлежаха на Ериан и повечето Сестри щяха да сметнат, че тя има право. А и самата Галина предпочиташе Зелената иллианка с кукленското личице да се освободи от яростта си възможно по-скоро.
Галина кимна.
Ранд примигна, когато светлината изведнъж се изля на порой в сандъка. Не можа да се сдържи да не трепне — знаеше какво предстои. Луз Терин замря. Ранд удържа Празнотата на косъм и съвсем ясно усети стенанието на сгърчените си мускули, докато го издърпваха от сандъка. Въздухът му се стори удивително свеж; прогизналата му риза бе залепнала по тялото му, плувнало в пот. Никакво въже не го задържаше, но не можеше и една крачка да направи, дори животът му да зависеше от това. Ако не го задържаха със Силата, щеше просто да рухне. Докато не видя колко ниско се е смъкнало слънцето, нямаше представа колко време са го държали вътре, с глава свита между коленете, на вързоп в собствената му пот.
Очите му се извърнаха към Ериан. Ниската, стройна жена се взря в него с тъмните си очи, пълни с ярост, и той за малко отново да трепне. За разлика от снощи, тя не каза нищо.
Първият невидим удар го шибна през раменете, вторият — в гърдите, третият — отзад по хълбоците. Празнотата се разтърси. Въздух. Само Въздух. Всеки удар обаче го чувстваше като камшик. Червени отоци го нашариха от раменете до коленете. Дори вътре в Празнотата му се дощя да заплаче.
Той стисна зъби. От време на време от гърдите му се изтръгваше пъшкане и тогава усилията на Ериан се удвояваха, сякаш искаше да чуе още. Той отказваше да й го даде. Не можеше да спре потръпването при всеки удар на невидимия камшик, но повече от това нямаше да й даде. Прикова очите си в нейните и отказа да ги извърне настрани, да мигне.
„Аз я убих, моята Илиена“ — простенваше Луз Терин при всеки нов удар.
Ранд зареди в ума си своя скръбна молитва. Болка проряза гърдите му. „Защото повярва на Айез Седай.“ Огън раздра гърба му. „Никога вече.“ Като прорез на бръснач. „Защото повярва на Айез Седай.“
Мислеха, че могат да го прекършат. Мислеха, че могат да го принудят да запълзи към Елайда! Той се насили да направи най-трудното, което бе правил в живота си. Усмихна се. Усмивката, разбира се, засегна само устните му, но все пак гледаше Ериан очи в очи и се усмихваше. Очите й се разшириха и тя изсъска. Бичовете заплющяха по тялото му едновременно отвсякъде.
Светът се превърна в болка и огън. Не можеше да вижда, само усещаше. Агония и пъкъл. Усещаше как ръцете му треперят неудържимо в невидимите пранги, но се съсредоточи да задържи зъбите си стиснати. „Защото… Няма да извикам! Няма да изв…! Никога повече, никога!… Никога! Няма! Никога!… Никога! Никога! НИКОГА!“
Първо дойде усещането за дъх. Въздух, загълтан жадно от ноздрите му. Пулсираше — превърнал се беше в пулсиращ пламък, — но ударите бяха престанали. Осъзна го и то почти го порази. Краят на нещо, за което част от него бе убедена, че никога няма да свърши. Усети кръв на езика си. Добре. Не беше извикал. Мускулите на лицето му се бяха стегнали на възел; щеше да му струва усилие да отвори устата си, дори да искаше.
Зрението му се върна последно и когато се върна, той се зачуди дали болката не го кара да халюцинира. Сред Айез Седай стоеше група Мъдри — наместваха шаловете си и гледаха Айез Седай с всичкото високомерие, което можеха да си придадат. Когато реши, че са истински — освен ако Галина не говореше с плод на въображението му — първата му мисъл беше спасение. Мъдрите някак бяха… Беше невъзможно, но по някакъв начин те щяха да… А после позна жената, която говореше с Галина.
Севанна закрачи към него. Усмихваше се. Светлозелените й очи се взряха в него. Косата й бе като предено злато. Все едно че гледаше в очите на побесняла вълчица. Нещо странно обаче имаше в стойката й, леко приведена напред, с раменете си назад. Следеше очите му. Внезапно, колкото и да го болеше, му се прииска да се разсмее; и щеше да го направи, стига да можеше да е сигурен що за звук ще излзе от устата
