му, ако я отвори. Той, застанал тук пленник, пребит почти до смърт, с горящи меса, плувнал в пот, от която раните го щипеха до изнемога, и една жена, за която бе повече от сигурен, че го мрази, която сигурно го обвиняваше за смъртта на любимия си, се мъчеше да разбере дали ще сведе поглед към блузата й!
Тя бавно прокара нокътя на пръста си по шията му — сякаш показваше как ще му отреже главата. Съвсем на място, предвид съдбата на Куладин.
— Видях го — каза тя с доволна въздишка и потръпна от наслада. — Спазихте своята част от пазарлъка, аз пък ще спазя моята.
Тогава Айез Седай отново го сгънаха одве и го натикаха в сандъка. Капакът се затвори и тъмнината го загърна.
Едва сега той отвори уста и си пое дъх. Дори сега не беше сигурен дали няма да изхленчи. Светлина, как гореше!
Какво търсеше Севанна тук? Какъв пазарлък? Не. Много хубаво, че бе разбрал, че има някаква сделка между Кулата и Шайдо, но тази тревога беше за по-късно. Сега трябваше да се потревожи за Мин. Трябваше да се освободи. Бяха я наранили. Тази мисъл бе толкова ужасна, че почти притъпи болката. Почти.
Да върне отново Празнотата бе усилие, така голямо, както да се измъкнеш от блатото на агонията, но най-сетне го обкръжи пустош и той посегна за сайдин… Само за да разбере, че Луз Терин е с него, като два чифта ръце, пресягащп се да сграбчат нещо, което може да задържи само един.
„Да те изгори дано! — изръмжа в главата си Ранд. — Да те изгори дано! Веднъж да се беше потрудил с мен, наместо срещу ми!“
„Ти се потруди с мен!“ — сопна му се в отговор Луз Терин.
Ранд едва не изтърва Празнотата. Този път грешка не можеше да има — Луз Терин го беше чул и му беше отвърнал. „Можем да се потрудим заедно, Луз Терин.“ Не искаше да се труди с него; искаше му се да го прогони от главата си. Но Мин… И колко още дни оставаха до Тар Валон? Някак си беше сигурен, че ако успеят да го закарат там, повече шанс няма да има. Никога.
И му отвърна един несигурен, разбиращ смях. А после: „Заедно?“ И отново смях, налудничав този път.
Ранд потръпна.
„Меки — каза задъхано Луз Терин. — Защото са там. Удържат преградата. Твърди, когато са на възел. Нищо не можеш да сториш, когато са меки, но паяжината мога да я разплета, ако са на възел. С време.“ Толкова дълго замълча, че Ранд си помисли, че пак си е отишъл, а после прошепна: „Ти истински ли си?“ И после наистина изчезна.
Ранд предпазливо посегна към меките точки на щита. Към шестте Айез Седай. Време? Ако го завържеха, което досега не… Колко? Шест дни? Седем? Осем? Все едно. Не можеше да си позволи да чака толкова дълго. Всеки ден беше все по-близо до Тар Валон. Утре щеше да се опита да пробие отново преградата им — беше все едно да блъска главата си в камък, но той беше блъскал с всичка сила. Утре, когато Ериан започнеше отново да го бичува — беше сигурен, че пак ще е тя — пак щеше да й се усмихне, и щом болката набъбнеше, щеше да изтърве крясъците. На следващия ден щеше само да забърше с длан щита, може би достатъчно силно, за да ги усети, но само това, и повече не, независимо дали пак щяха да го накажат, или не. Навярно щеше да ги помоли за вода. Даваха му само сутрин и молбата щеше да е уместна. Ако все още го държаха в сандъка дотогава, щеше да ги помоли и да го извадят. Мислеше, че ще го направят, макар вероятността да го оставят извън кутията за дълго преди да се уверят, че е научил урока, да беше малка. Свитите му мускули се сгърчиха в конвулсия при мисълта, че може да остане още два-три дни натикан тук. Нямаше място да се раздвижи, но тялото му се опита. Два-три дни още и щяха да са сигурни, че е прекършен. Щеше да изглежда уплашен и да избягва да ги гледа в очите. Развалина, на която можеха безопасно да позволят да остане извън сандъка. И по-важното — развалина, която нямаше да им се налага да пазят така грижливо. А после навярно щяха да решат, че няма нужда от шест, за да поддържат щита, или че могат просто да го затегнат, или… или нещо друго. Имаше нужда от някакво пропукване. Каквото и да е!
Мисълта беше отчаяна, но той усети, че се смее, и не можеше да се спре. Не можеше да спре също така да опипва преградата, като слепец, плъзгащ отчаяно пръсти по повърхността на гладко стъкло.
Галина изгледа намръщено оттеглящите се айилки. Всичките с изключение на Севанна бяха способни да преливат, няколко от тях — доста силно. Несъмнено Севанна си мислеше, че ще е в по-голяма сигурност, обкръжена от дузина дивачки. Смешно. Тези диваци бяха неблагонадеждна пасмина. След няколко дни тя отново щеше да се възползва от тях, във втората част от „пазарлъка“ си със Севанна — достойната за съжаление смърт на Гавин Траканд и повечето негови Младоци.
Тя се върна при Ериан, която все така седеше до сандъка с ал-Тор.
— О, той плаче, Галина — каза тя свирепо. — Чуваш ли го? Той наистина… — Изведнъж по лицето на Ериан потекоха сълзи; просто стоеше и хлипаше тихо, стиснала юмруци.
— Ела в шатрата ми — покани я Галина. — Ще пием малинов чай и ще ти сложа студен компрес на челото.
Ериан се усмихна през сълзи.
— Благодаря ти, Галина, но не мога. Рашан и Бартол ще ме чакат. Боя се, че те страдат повече и от мен. Те не само чувстват моето страдание, но страдат, защото знаят, че аз страдам. Трябва да ги утеша. — Стисна благодарно ръката на Галина и се отдалечи.
Галина изгледа сандъка намръщено. Ал-Тор наистина като че ли плачеше; или плачеше, или се смееше, а тя много се съмняваше във второто. Погледна след Ериан, която тъкмо влизаше в шатрата на своите Стражници. Трябваше да поплаче ал-Тор. Оставаха им поне още две седмици до Тар Валон, а и замисленото от Елайда триумфално влизане… да, поне още двадесет дни. Отсега насетне, все едно дали Ериан го искаше, или не, той трябваше да бъде наказван всеки ден, призори и по залез слънце. И когато стигнеха Бялата кула, той щеше да целуне пръстена на Елайда, да си отваря устата, когато го заговорят, и да седи коленичил в ъгъла, когато не е нужен. Тя присви очи и тръгна към шатрата си. Сама щеше да изпие малиновия чай.
Щом влязоха в гората, Севанна се обърна към останалите и попита:
— Видяхте ли и вие какво използват, за да го държат? — Каза го така, все едно и тя е видяла.
— Можем да изтъчем всичко, което направиха те — каза Терава.
Севанна кимна и опипа с пръсти малкото каменно кубче със сложната гравюра, прибрано в кесията й. Странният влагоземец, който й го беше дал, беше казал, че трябва да го използва сега, когато ал-Тор е пленен. Когато го погледна, за малко щеше да го направи; сега обаче реши да се откаже от кубчето. Тя беше вдовица на вожд, който бе влизал в Руйдийн, и на мъж, който бе провъзгласен за вожд, без да е сполучил да влезе. А сега щеше да стане съпругата на самия Кар-а-карн. Всяко копие на Айил щеше да й се покори. Все още усещаше на пръста си допира до шията на ал-Тор — бе обходила чертата, където щеше да му окачи нашийника.
— Време е, Десайне — каза тя.
Десайне, разбира се, примигна от изненада, а после й остана време само да изпищи преди другите да си започнат работата. Десайне се беше задоволила само с това да ръмжи за позицията на Севанна, докато тя самата бе използвала времето си много по-полезно. С изключение на Десайне всички жени вече стояха здраво зад нея.
Севанна се загледа с интерес в онова, което правеха Мъдрите. Единствената сила я очароваше — всички тези неща, които ставаха така чудодейно, толкова безусилно, и много важно беше да се разбере, че всичко, което правеха на Десайне, можеше да се свърши само и единствено с помощта на Силата. Стори й се изумително, че едно човешко тяло може да бъде разчленено с толкова малко кръв.
Глава 54
Известието
Слънцето завари улиците на Кайриен пълни с гуляйджии. Беше вторият ден от Празника на светлините. Празненството бе добило неистови размери и малцина се заглеждаха в мъжа с къдравата брада, мрачното
