повечето бяха изпочукани. По дългите им копия нямаше украса, макар че тук-там Добрайновият цон, малко квадратче корав плат на къса дръжка, със синьо поле и два бели диаманта на него, отличаваше командирите и по-дребните лордове. Никой от тях не изглеждаше нетърпелив, по-скоро бяха мрачни. Виж, те бяха виждали битки. В Кайриен го наричаха „да видиш вълка“.
Това за малко не разсмя Перин. За вълците все още не бе настъпил час.
Малко преди пладне от дърветата по склона към пътя затича малка група айилци. Редом с Руарк закрачиха на дълги отскоци две Деви, Нандера, и както забеляза след миг Перин, самата Сюлин. Тя изглеждаше съвсем различно в кадин-сор, с късо подстригана бяла коса, с изключение на опашката на врата й. Изглеждаше… естествена, което съвсем не беше така в ливреята. С тях бяха и Амис и Сорилея — подрънкваха герданите и гривните си от злато и слонова кост, надигнали обемистите си поли, докато тичаха по склона, но не изоставаха и с една крачка.
Перин скочи от седлото и закрачи с тях.
— Колко? — беше единственото, което изрече.
Руарк се извърна през рамо към Гаул и Лоиал, които крачеха до Добрайн и Нурел в челото на колоната. Бяха достатъчно далеко, но въпреки това Руарк сниши глас.
— Пет хиляди мъже от различни общества. Малко над пет. Не можех да взема много. Тимолан както винаги прояви подозрителност, че не тръгнах с него срещу Шайдо. Ако се разбере, че Айез Седай са хванали Кар-а-карн, боя се, че замъгляването ще погълне всички ни. — Нандера и Сюлин се окашляха шумно и Сюлин извърна глава и се изчерви. Руарк ги изгледа — от него лъхна гняв — и промърмори: — И около хиляда Деви. Ако не бях свил юмрук, всички щяха да хукнат след мен със запалени факли в ръцете, за да известят на целия свят, че Ранд ал-Тор е в опасност. — Гласът му изведнъж се втвърди. — Всяка Дева, която открия, че е тръгнала след нас, ще разбере, че говоря сериозно.
Този път и Сюлин, и Нандера се изчервиха.
— Аз… — понечиха да отвърнат и двете едновременно, но Руарк отново ги изгледа свирепо и Сюлин отново извърна поглед, а лицето й стана още по-червено. Перин не помнеше Баин и Чиад да се червят така — единствените Деви, които беше познавал. — Аз съм обещала — каза вдървено Нандера — и всяка Дева е обещала под клетва. Ще правим това, което вождът заповяда.
Перин се сдържа да попита какво е това „замъгляване“, както и как бе успял Руарк да прехвърли айилците през Алгуеня без салове, след като единственото, което можеше да спре един айилец, беше вода, която той не може да преброди. Нямаше да е зле да го научи, но тези отговори сега не бяха важни. Шест хиляди айилци, петстотинте ризници на Добрайн и двеста души Крилата гвардия. Срещу шест Айез Седай, техните Стражници и около петстотин охранници, това трябваше да е достатъчно. Само че Айез Седай държаха Ранд. Ако решаха просто да му прережат гърлото, щеше ли някой да се осмели да вдигне ръка?
— Има също и деветдесет и четири Мъдри — каза Амис. — Най-мощните в Единствената сила. — Изрече го с неохота — айилките не обичаха да признават, че могат да преливат — но гласът й се извиси. — Нямаше да вземем толкова много, но всички пожелаха да дойдат. — Сорилея се окашля и този път се изчерви Амис. Трябваше да поразпита Гаул; айилците бяха толкова различни от всички други хора, че сигурно започваха да се изчервяват, щом поостарееха. — Води ни Сорилея — довърши Амис и старицата изсумтя доволно. Поне му замириса на доволство.
Колкото до самия Перин, всичко, което той знаеше за Единствената сила, можеше да се побере в един напръстник и да остане място за дебел палец, но беше виждал какво могат да правят Верин и Аланна и бе видял онова пламъче, което Сорилея произведе пред очите му. Ако тя беше най-мощната в Силата сред Мъдрите, то на шестте Айез Седай никак нямаше да им е трудно да овържат на бала всичките деветдесет и четири Мъдри наведнъж. В този момент обаче той нямаше да върне и една полска мишка.
— Трябва да са на седемдесет-осемдесет мили пред нас — каза той. — Най-много стотина, ако теглят яко фургоните. Ще трябва да напрегнем всички сили. — Когато отново се метна на седлото си, Руарк и другите айилци се затичаха обратно нагоре по хълма. Перин вдигна ръка и Добрайн даде знак на конниците да засилят ход. И за кой ли път Перин се зачуди защо мъже, достатъчно възрастни да му бъдат бащи, и жени на възрастта на майка му, мъже и жени, свикнали да командват, го следват.
Другото, за което се чудеше и което го тревожеше, бе колко бързо могат да се движат. Айилците в кадин-сор можеха да не изостават от конете, знаеше го, но отначало се притесни за Мъдрите в полите им — някои от тях навярно бяха на годините на Сорилея. Но в поли или не, с бели коси или не, Мъдрите крачеха бързо като всички останали, не отстъпваха на конете и през цялото време спокойно си говореха на групички.
Пътят пред тях се виеше пуст: никой нямаше да тръгне на път по време на Празника на светлините, освен ако нямаше толкова бърза работа, колкото неговата. Хълмовете взеха да стават по-ниски и докато спрат за нощен лагер по здрач, той прецени, че трябва да са изминали около тридесет и пет мили. Добро разстояние за един ден, чудесно за толкова голяма група и наполовина повече от това на Айез Седай, освен ако не бяха решили да уморят впряговете на фургоните. Той престана да се чуди дали ще може да ги настигне преди Тар Валон — само дето не му беше ясно какво ще прави, като ги настигне.
Заоформя в главата си образ. Млад бик с къдрава козина; горд, с рога, които блестяха като излъскан метал на утринно слънце. Палецът му пробяга по секирата, лежаща до него, със зловещо извитото острие и острия шип. Стоманените рога на Младия бик — така я наричаха вълците.
Остави ума си да затърси, да отпрати образа надалеч в нощта. Там трябваше да има вълци, а те щяха да знаят за Младия бик. Вестта за човешко същество, способно да говори с вълци, трябваше да е прелетяла по целия свят като бурен вятър. Перин беше срещал двама такива. Единият — приятел, другият — несретник, неуспял да задържи човешкото в себе си. Чул беше приказки от бежанци, стичащи се в Две реки. Те знаеха древни истории за хора, които се превръщали във вълци, сказания, на които малцина вярваха и които разказваха за забава на децата. Трима обаче твърдяха, че познавали мъже, които станали вълци и подивели, и макар подробностите да се бяха сторили на Перин погрешни, безпокойството, с което двама от тях отбягваха да поглеждат жълтите му очи, сякаш донякъде потвърждаваше думите му. Тези двамата, жена от Тарабон и мъж от Равнината на Алмот, избягваха да излизат нощем навън. Освен това, странно защо, непрекъснато му поднасяха като дар глави чесън, който той изяждаше с голямо удоволствие. Но беше престанал да издирва други като себе си.
Усети вълците и имената им започнаха да прииждат към него. Две луни, Див пожар, Стар елен и дузини още, сипещи се на порой в главата му. Всъщност това не бяха имена, а по-скоро образи и усещания. Младия бик беше твърде прост образ за име на вълк. Две луни всъщност беше загърнато в нощен мрак езерце, гладко като лед в мига, преди да го развълнува лекият ветрец, с вкуса на ранна есен във въздуха, а луната увиснала бяла в небето и друга, отразена така съвършено, че е трудно да отличиш коя е истинската. И всичко това се врязваше в него до костите.
Известно време имаше само размяна на имена и на миризми. После той си помисли: „Търся хора, които са пред мен. Айез Седай и мъже, с коне и фургони.“ Това, разбира се, не беше точно каквото си помисли, също както Две луни не беше просто две луни. Хората бяха „двуноги“, а конете — „четириноги с твърди ходила“. Айез Седай бяха „двуноги самки, които пипат вятъра, който движи слънцето, и викат огъня“. Вълците не обичаха огъня и бяха много по-предпазливи спрямо Айез Седай, отколкото към останалите хора; струваше им се удивително, че той не може да различава Айез Седай. Приемаха тази своя способност за нещо толкова естествено, колкото неговата да различава един бял кон сред стадо черни, нещо, за което не си струваше да се говори и нямаше как да се обясни.
Нощното небе вътре в главата му сякаш се завихри и изведнъж надвисна над лагер с фургони, шатри и огньове. Всички тези неща не изглеждаха съвсем както трябва — вълците не се интересуваха особено от човешките неща, затова фургоните и шатрите изглеждаха смътни; лагерните огньове като че ли бушуваха опасно; конете изглеждаха много апетитни — и това се предаде от вълк на вълк, докато стигне до него. Лагерът се оказа по-голям, отколкото Перин очакваше, но у Див пожар нямаше и капка съмнение. Нейната глутница вече кръжеше на прилично разстояние около мястото, където се намираха „двуногите самки, които пипат вятъра, който движи слънцето, и викат огъня“. Перин понечи да запита колко са, но от числа вълците не разбираха; казваха колко са разните неща, като показваха колко те са видели, а след като Див пожар и глутницата й бяха усетили Айез Седай, нямаха намерение да ги приближават повече.
„Колко далеч?“ беше въпрос, който получи по-добър отговор, отново предаден от вълк на вълк, макар и
