да трябваше да се отгадава. Див пожар каза, че можела да иде до хълма, където свадливият самец Половин опашка хранел глутницата си със сърна, докато луната се премести ето там на небето, под този ъгъл. Половин опашка можеше да стигне до Зайчи нос — млад и много свиреп самец, — докато луната се преместела ето толкова, под друг ъгъл. И така продължи, докато не стигна до Две луни. Две луни запази достойно мълчание, уместно за стар самец; той и глутницата му не бяха на повече от миля от Перин и щеше да е обидно да си помисли, че Перин не знае точно къде се намират.
Преценявайки, доколкото можеше, Перин стигна до числото шестдесет-седемдесет мили. Утре щеше да може да определи колко бързо се приближава към тях.
„Защо?“ Това беше Половин опашка, предадено по останалите и белязано с миризма.
Перин се поколеба. Боеше се от този въпрос. Към вълците той изпитваше същото, каквото и към хората на Две реки. „Хванали са Сенкоубиеца в клетка“ — помисли си той накрая. Така вълците наричаха Ранд, но той нямаше никаква представа дали смятат Ранд за важен.
Ужасът, изпълнил ума му, беше достатъчен отговор, но и вой изпълни нощта, отблизо и отдалече, вълчи вой, изпълнен с гняв и страх. Конете в лагера зацвилиха изплашени, затропаха с копита и се сбутаха край въжетата. Мъже се разтичаха да ги успокоят и други започнаха да се взират в тъмницата, сякаш очакваха върху животните да се нахвърли огромна глутница.
„Идем“, отвърна най-сетне Половин опашка. Само това, а после и другите заотвръщаха, глутници, с които Перин бе говорил, и глутници, които бяха слушали мълчаливо двуногия, който можеше да говори като вълците. „Идем“. Нищо повече.
Перин се обърна в постелката си да поспи и засънува, че е вълк, тичащ през безкрайно нижещи се хълмове. На другата сутрин нямаше и следа от вълците — дори айилците не съобщиха, че са забелязали някой — но Перин ги усещаше, вече бяха неколкостотин наблизо и идваха още.
През следващите няколко дни околността се сниши до нагъната равнина, в която и най-големите възвишения трудно можеха да се нарекат хълмове в сравнение с онова, което беше край Алгуеня. Гората взе да оредява и отстъпи на тревиста степ, кафява и съсухрена, с жалки групички дървета, пръснати все по-надалеч една от друга. Рекичките и потоците, които прекосяваха, едва намокряха конските копита. Всяка нощ вълците казваха на Перин това, което можеха, за Айез Седай, а то не беше много. Глутницата на Див пожар ги следваше като сянка, но доста назад. Едно обаче стана ясно. Всеки ден Перин покриваше толкова разстояние, колкото през първия, и всеки ден отрязваше десетина мили от преднината на Айез Седай. Но след като ги настигнеше, тогава какво?
Всяка вечер Перин сядаше да си поговори с Лоиал. Това, за което искаше да поговори с някого, беше същото „тогава какво?“ Добрайн, изглежда, смяташе, че трябва просто да се впуснат в щурм и да загинат, като направят каквото могат. Руарк казваше само, че трябвало да изчакат да видят какво ще освети слънцето утре и че всички хора рано или късно трябвало да се събудят от съня, което не беше много по- различно от мнението на Добрайн. Лоиал можеше и да е млад огиер, но все пак беше на деветдесет и четири години, а и Перин подозираше, че е изчел много повече книги, отколкото самият той е виждал. И освен това много често показваше изумителни познания за Айез Седай.
— Има няколко книги за Айез Седай, занимаващи се с мъже, които могат да преливат. — Лоиал се навъси към лулата си; чашката й с гравирани по нея листа беше голяма колкото двата пестника на Перин. — Елора, щерка на Амар, щерка на Кура, е написала „Мъже на огъня и Жени на въздуха“ в ранните дни от царуването на Артур Ястребовото крило. А Ледар, син на Шандин, син на Коймал, е написал „Студия за мъжете, жените и Единствената сила при човеците“ само преди триста години. Тези двама автори според мен са най-добрите. Елора особено — тя е писала в стила на… Не. Ще бъда кратък. — Перин се съмняваше в това: краткостта трудно можеше да се впише в списъка от добродетелите на Лоиал, щом заговореше за книги. Огиерът се изкашля. — Според закона на Кулата, мъжът трябва да бъде отведен в Кулата за съд преди да може да бъде опитомен. — За миг ушите на Лоиал помръднаха страховито и дългите му вежди провиснаха мрачно, но той потупа Перин по рамото, за да го успокои. — Не допускам, че се канят да направят това, Перин. Чувам, че са говорили, че искат да му отдадат почит, а той все пак е Преродения Дракон. Те знаят това.
— Почит ли? — промълви Перин. — Те може да му дават и в копринени завивки да спи, но един пленник все пак си е пленник.
— Сигурен съм, че се отнасят добре с него, Перин. Сигурен съм. — Огиерът не прозвуча толкова убедено, а въздишката му беше като сух вихър. — А и той е в безопасност, докато не стигне в Тар Валон. Елора и Ледар — и още няколко автори — са съгласни в това, че се изискват тринадесет Айез Седай, за да опитомят един мъж. Това, което не разбирам, е как са успели да го пленят. — Огромната му глава се люшна в нескрито изумление. — Перин, и Елора, и Ледар твърдят, че когато Айез Седай намерят мъж с огромна сила, те винаги събират тринадесет, за да го пленят. О, упоменават сказания за четири или пет и двамата споменават за Карайган — тя довела едного почти от две хиляди мили до Кулата сама, след като той убил двамата й Стражници… но… Перин, те пишат за Юриан Каменолък и за Гуаир Амалазан. За Раолин Прокобник и за Давиан също, но тези, които ме безпокоят, са другите. — Това бяха четирима от най- могъщите мъже, провъзгласили се за Преродения Дракон, все преди много векове, преди Артур Ястребовото крило. — Шест Айез Седай са се опитали да пленят Каменолък и той убил три от тях и пленил останалите. Шест се опитали да хванат Амалазан; той убил едната и усмирил други две. Със сигурност Ранд е силен като Каменолък или Амалазан. Дали само шест са пред нас? Това би могло да обясни много неща.
Може би ги обясняваше, но не беше никаква утеха. Тринадесет Айез Седай можеха да отбият всяка атака на Перин сами, без своите Стражници и войници. Тринадесет Айез Седай можеха да заплашат да опитомят Ранд, ако Перин ги нападнеше. Сигурно нямаше да го направят — те все пак знаеха, че Ранд е Преродения Дракон; знаеха, че той трябва да владее Силата в деня на Последната битка, но можеше ли Перин да рискува? Можеше ли човек да знае защо Айез Седай правят едно или друго? Той самият така и не бе успял да си наложи да се довери дори на Айез Седай, дори на онези, които се стараеха да докажат, че са му приятели. Те винаги пазеха тайните си и как можеше човек да е сигурен, когато усещаше как заговорничат зад гърба му, колкото и да му се усмихват в лицето. Кой можеше да каже какво биха направили Айез Седай?
Всъщност Лоиал не знаеше чак толкова много неща, които можеха да му помогнат, а и му беше много по-интересно да си говорят за Ерит. Перин знаеше, че е оставил две писма на Файле — едното до майка му и другото до Ерит, да им ги предаде когато може, ако се случи нещо нередно. Което Лоиал почти беше успял да извърти, мъчейки се да я увери, че това не би могло да стане — той винаги ужасно се тревожеше да не би да разтревожи някой друг. Перин беше дал своето си писмо за Файле на Амис, която го беше отнесла да го остави на Мъдрите в айилския стан.
— Тя е толкова красива — измърмори Лоиал и се взря в нощта, сякаш я виждаше. — Лицето й е толкова нежно и силно в същото време. Когато я гледах в очите, сякаш не можех да видя нищо друго. А ушите й! — Изведнъж неговите уши се размърдаха диво и той се задави с лулата си. — Моля те — изпъшка той, — забрави, че споменах… Не биваше да заговарям за… Знаеш, че не съм груб, Перин.
— Вече го забравих — каза уморено Перин. Ушите й?
Лоиал искаше да научи какво е да си женен. Не че имал някакво намерение да се жени все още, добави той набързо, още бил твърде млад, а и трябвало да довърши книгата си и не бил готов да заживее уседнало и никога да не напуска стеддинг освен на гости в друг стеддинг — нещо, за което жена му със сигурност щяла да настоява. Просто бил любопитен. Нищо повече.
Така че Перин му заразказва за живота си с Файле и как тя му пресадила корените, докато се усети. По-рано неговият дом беше Две реки; сега домът му беше там, където е Файле. Мисълта, че тя го чака, усилваше крачките му. Присъствието й осветяваше всичко, а пред усмивката й всяка неприятност изглеждаше дреболия. Разбира се, той не можеше да говори как от мисълта за нея кръвта му кипва, нито как сърцето му бие лудо, когато я гледа — нямаше да е прилично, — и определено нямаше намерение да споменава за тревогите си. Какво щеше да прави? Той наистина бе готов да коленичи пред нея, но едно упорито, желязно семе вътре в него настояваше първо една дума да чуе от устата й. Само да кажеше, че иска нещата да се върнат както бяха.
— Какво можеш да ми кажеш за ревността? — попита Лоиал и този път бе ред на Перин да се задави. — Жените ревниви ли са?
— Ревниви ли? — отвърна тромаво Перин. — Файле не е ревнива. Откъде ти хрумна? Тя е
