съвършена.
— Разбира се, че е съвършена — отвърна плахо Лоиал и заби поглед в земята. — Да ти се намира още табак от Две реки? Останали са ми само кайриенски листа, много са люти.
Ако всичко беше така, пътуването им щеше да е спокойно поне донякъде, доколкото изобщо можеше да е спокойна една гонитба. Вълците не искаха хората да се отклоняват от пътя си и да ги безпокоят, затова гонеха елени край пътя в количества, които бяха повече дори от нуждите на голямата група и не беше рядкост някой горд самец с женските си да застане направо на пътя. Но имаше една стара поговорка: „Единственият спокоен човек е човек без пъп“.
Кайриенците не се държаха дружелюбно с айилците, разбира се. Често им се мръщеха и ги гледаха презрително. Добрайн мърмореше, че го превъзхождали по численост дванайсет към едно. Уважаваше бойните им умения, но така, както човек уважава качествата на глутница побеснели вълци. Айилците не гледаха нито сърдито, нито презрително. Те просто даваха да се разбере, че за тях кайриенците изобщо не съществуват. Перин нямаше да се учуди, ако някой айилец минеше през кайриенец, все едно че не го вижда. Руарк твърдеше, че нямало да има никакви неприятности, стига дървоубийците да не ги предизвикали. Добрайн каза, че нямало да има неприятности, стига диваците да стоели настрана от пътя му. На Перин много му се искаше да е сигурен, че няма да почнат да се трепят.
Хранил беше някаква надежда, че майенците може да се окажат мост между двете страни, макар понякога да се улавяше, че съжалява за това. Мъжете в червените ризници се разбираха добре с по- ниските от тях хора в прости нагръдници — война между Майен и Кайриен никога не беше имало — и също така се спогаждаха с айилците. Освен по време на Айилската война, майенците никога не се бяха сражавали с айилци. Добрайн се държеше много приятелски с Нурел и често споделяше с него вечерята, а Нурел изпушваше по някоя лула с различни айилци. Особено с Гаул. Тъкмо оттук дойде съжалението му.
— Говорих с Гаул — проговори Нурел нерешително. Беше четвъртият ден от пътя им и той се беше отделил от майенската част и яздеше до Перин в челото на колоната. Перин го слушаше разсеяно — Див пожар беше позволила на един от по-младите си самци да се промъкне по-близо скоро след като Айез Седай бяха тръгнали на заранта, и той не беше видял Ранд. Явно всеки вълк знаеше как изглежда Сенкоубиеца. Все пак, въпреки смътните очертания на това, което бе видял Утринни облаци, всички фургони с изключение на един бяха покрити. Ранд сигурно седеше в някой от тях. — Той ми разправяше за Битката в Емондово поле — продължи Нурел. — Лорд Айбара, за мен би било голяма чест да чуя за вашите битки от вас самия.
Изведнъж Перин се вкочани на седлото и изгледа момчето. Не, не беше момче, въпреки розовите си бузи и гладкото лице. Беше на неговата възраст. Но тази негова миризма, ярка и леко потръпваща… Перин почти изпъшка. Беше я помирисвал от младоците у дома, но да благоговее пред него като пред герой мъж на неговата възраст беше повече от това, което можеше да понесе.
Но и това ако беше най-лошото, едва ли щеше да е от значение. Той очакваше айилците и кайриенците да не се харесват взаимно. Трябваше да очаква един младеж, който никога не е виждал битка, да се възхищава от човек, сражавал се с тролоци. Това, което го тревожеше, бяха нещата, които не можеше да предвиди. Непредвидимото можеше да те захапе за глезена когато най-малко го очакваш и си си позволил да се разсееш.
С изключение на Гаул и Руарк всички айилци носеха пурпурна платнена ивица с изрисуван черно-бял диск през слепоочията. Перин ги беше забелязал в Кайриен, както и в Кемлин, но когато попита Гаул, а после и Руарк, дали това ги отличава като сисвай-айман, за които му беше споменал Руарк, двамата се направиха, че не разбират за какво им говори. Перин дори попита мъжа, който, изглежда, беше главният след Руарк, Юриен, но Юриен като че ли също не го разбра. Е, Руарк беше казал, че може да вземе само сисвай-айман, така че Перин мислеше за тях с това име, въпреки че не знаеше какво означава то.
Това, което определено знаеше, беше, че може би ще възникне свада между сисвай-айман и Девите. Когато някои от тези мъже погледнеше към Девите, Перин долавяше лъх на ревност. Когато някоя от Девите погледнеше към сисвай-айман, миризмата им го караше да си помисли за вълк, разкъсващ сърна, вълк, който няма да даде на другите от глутницата да докоснат и една мръвка, дори да се задави, докато я изгълта. Не можеше дори да си въобрази защо се гледат така, но миризмата бе много остра.
Всичко това все пак бе едно „може би“, нещо, което можеше да стане, а можеше и да не стане. С други неща обаче не беше така. В първите два дни, след като напуснаха града, Сюлин и Нандера пристъпваха напред всеки път, когато Руарк кажеше нещо, засягащо Девите; и всеки път Сюлин отстъпваше изчервена, но следващия път отново напираше, всеки път. На втората вечер, когато се вдигна станът, двете се опитаха да се убият с голи ръце.
Поне така изглеждаше в очите на Перин — ритаха се, удряха се с юмруци, търкаляха се по земята и така си извиваха ръцете, че той бе сигурен, че някоя кост ще изпука — докато тази, която се бе оказала в неизгодна позиция, не успееше да се освободи с извъртане и удар. Руарк го спря, когато се опита да се намеси, и изглеждаше изненадан, че го е поискал. Доста кайриенци и майенци се струпаха наоколо, за да ги гледат и да правят облози, но никой от айилците дори не погледна борбата им, дори Мъдрите.
Най-накрая Сюлин успя да притисне Нандера по очи към земята, сграбчи я за косата и заблъска главата й в земята, докато тя не се отпусна неподвижно. Дълго време по-старата жена остана на място, гледайки пребитата. А после преметна изпадналата в несвяст Нандера през рамо и я помъкна нанякъде.
Перин реши, че вече ще командва Сюлин, но не се оказа така. Сюлин все така присъстваше на съвещанията, но именно покритата с цицини Нандера отговаряше на Руарк и поемаше командите му, докато не по-малко подутата Сюлин си мълчеше, и когато Нандера помолеше Сюлин да направи нещо, тя го правеше без колебание и незабавно. Перин можеше само да се почесва по главата и да се чуди дали изходът на битката всъщност е такъв, какъвто си мисли той.
Мъдрите винаги крачеха покрай пътя на групи, които се меняха по големина и чиито членове като че ли се разместваха. В края на първия ден Перин забеляза, че цялото това разместване се върти около две жени, Сорилея и Амис. В края на втория вече беше сигурен, че двете поддържат различни гледни точки — нещо много зачестиха сърдитите погледи и мръщения. Амис взе да отстъпва по-бавно и да се изчервява по-рядко. Понякога Руарк замирисваше леко тревожно, щом погледнеше към жена си, но това беше единственият признак, че забелязва нещо. При третия бивак извън града Перин почти очакваше да види, че битката между Сюлин и Нандера се повтаря между Мъдрите. Вместо това двете жени взеха по един мях и се отдалечиха малко, след което седнаха на земята и свалиха сгънатите забрадки от косите си. Той ги погледа в огряната от луната тъмница, останал достатъчно далече, за да не може да ги подслуша макар и случайно, но единственото, което двете правеха, беше да пият вода и да си говорят. На другата заран останалите Мъдри продължиха да се местят от едната към другата, но преди дългата колона да покрие три мили, Перин забеляза, че всички вече си се струпали около Сорилея. От време на време двете с Амис се отбиваха от едната страна на пътя да си поговорят насаме, но със сърдитите погледи се свърши. Ако бяха вълци, Перин щеше да каже, че е надвито някакво предизвикателство към водача на глутницата, но ако можеше да се съди по миризмите им, сега Сорилея приемаше Амис почти като равна, което никак не подхождаше на вълците.
Вече бе седмият ден, откакто бяха тръгнали от Кайриен. Яздеха под жаркото утринно слънце и той се чудеше що ли за изненада му готвят айилците тепърва, чудеше се дали айилците и кайриенците няма да се хванат за гушите и какво щеше да прави, след като настигнеше Айез Седай след три-четири дни.
Всичко това се заличи от едно известие от Половин опашка. Имало голяма група мъже — и жени, може би; вълците понякога трудно отличаваха мъжките човеци от женските — само на няколко мили западно, и яздели бързо в същата посока като Перин. Това, което го стъписа, беше смътният образ на двете знамена, зад които яздеха.
Добрайн и Нурел, Руарк и Юриен, Нандера и Сюлин, Сорилея и Амис бързо го обкръжиха.
— Продължете — каза той и обърна Дръжливко на запад. — Май ще намерим няколко приятели, които ще се присъединят към нас, но не бива да губим време.
Те продължиха, а той се отдалечи в галоп, но не го оставиха сам. Преди да е изминал и четвърт миля, вече го догонваха дузина Крилати гвардейци и още толкова кайриенци, поне двадесет Деви, водени от Сюлин, и още толкова сисвай-айман зад един сивокос мъж със зелени очи и строго лице. Перин се изненада само, че няма и една-две Мъдри.
— Приятели — измърмори Сюлин, подтичвайки до стремето му. — Приятели, които се появяват
