пак. Не беше сякаш чак толкова зле. Този път Ранд просто го пренебрегна.
И изведнъж ахна — сандъкът се движеше, стържеше по пода на фургона. Мръкнало ли бе вече? Подпухналата му плът неволно потръпна. Пак щеше да има бой преди да го нахранят и да го залеят с вода, а после пак да го вържат. Но щеше да е извън този сандък.
Малкият му затвор се наклони и тупна тежко на земята. Скоро капакът щеше да се отвори. Колко още дни под безмилостното слънце? Колко нощи? Изгубил им беше броя. Коя поред щеше да е сега? В главата му се завихриха лица. Белязал си беше наум всяка, която го бе измъчвала. Галина, Ериан и Катерина го бяха били най-често — единствените, които го бяха правили повече от веднъж. Лицата им сияеха в ума му с дива светлина. Колко пъти бяха искали да чуят крясъците му?
Внезапно му хрумна, че сандъкът вече би трябвало да е отворен. Бяха решили да го оставят тук през цялата нощ, а после щеше да дойде утринното слънце и…
— Пуснете ме! — изхърка той. — Пуснете ме! — Стори му се, че чува женски смях.
Заплака, а после сълзите пресъхнаха от гнева, нажежен като пещ. „Помогни ми“ — изръмжа той на Луз Терин.
„Помогни ми — изстена мъжът. — Светлина, помогни ми.“
И с мрачен ропот Ранд заопипва пак, слепешком, гладката повърхност към шестте меки пъпки. Рано или късно щяха да го пуснат. Рано или късно щяха да охлабят охраната си. А направеха ли го… Дори не усети как и кога се разсмя хрипливо.
Перин изпълзя до билото, надникна надолу и видя сцена, изплувала от сънищата на Тъмния. Вълците му бяха дали някаква представа за това, което трябваше да очаква, но представите избледняха пред реалността. Може би на миля от мястото, където той лежеше под обедното слънце, прииждаше огромна маса Шайдо, обкръжила напълно нещо като пръстен от фургони и мъже, струпани около група дървета край пътя. Много от фургоните горяха, погълнати от дивия танц на пламъците. Огнени кълба, малки като юмрук и големи колкото канари, връхлитаха сред айилците, лумваха огнени езици и поглъщаха дузини от тях, превръщайки ги в живи факли; мълнии падаха от безоблачното небе, изхвърляйки високо във въздуха земя и облечени я кадин-сор фигури. Но сребристи зъбци на мълнии биеха и към фургоните и откъм айилците също политаше огън. Много от пламъците изведнъж замираха или избухваха далеч от всяка цел, много от остриетата на мълниите секваха внезапно, но макар битката да изглеждаше леко в полза на Айез Седай, самото числено превъзходство на Шайдо рано или късно щеше да се окаже непреодолимо.
— Там долу трябва да има поне двеста-триста преливащи жени, ако не и повече. — Кируна, която лежеше до него, изглеждаше впечатлена. Сорилея, снишена до Зелената сестра, беше повече от впечатлена. Мъдрата миришеше угрижено; не уплашено, но тревожно. — Никога не съм виждала толкова сплитове наведнъж — продължи Айез Седай. — Мисля, че в лагера има поне трийсет Сестри. Довел си ни във врящ казан, Айбара.
— Четиридесет хиляди Шайдо — промърмори мрачно Руарк от другата страна на Перин. Дори мирисът му беше мрачен. — Поне четиридесет хиляди.
— Лорд Дракона долу ли е? — попита Добрайн: той бе от другата страна на Руарк. Перин кимна. — И ти смяташ да влезеш там и да го измъкнеш? — Перин отново кимна и Добрайн въздъхна. Той миришеше примирено, но не и уплашено. — Ще влезем, лорд Айбара, но не вярвам да излезем.
Този път кимна Руарк.
Кируна изгледа мъжете.
— Разбирате, че не сме достатъчно. Девет сме. Дори Мъдрите наистина да могат да преливат задоволително, не сме достатъчно, за да се преборим с това. — Сорилея изсумтя шумно, но Кируна не откъсна очи от гледката пред тях.
— Тогава си яхвайте конете и обръщайте на юг — каза Перин. — Няма да позволя на Елайда да спипа Ранд.
— Добре — отвърна Кируна с усмивка. — Защото и аз няма да го позволя. — Кожата му настръхна от тази усмивка. Разбира се, ако тя бе видяла злокобния поглед на Сорилея, насочен в тила й, и нейната щеше да настръхне.
Перин даде знак на останалите в подножието на хълма, а Сорилея и Зелената се плъзнаха надолу, докато можеха вече да се изправят, след което се забързаха в противоположни посоки.
Планът, който бяха успели да съставят набързо, не беше кой знае какъв. Свеждаше се до това да се доберат някак до Ранд, някак да го освободят и след това да се надяват, че няма да е наранен толкова тежко и че ще може да отвори Праг, та да се измъкнат преди било Шайдо, било Айез Седай от лагера да са успели да ги избият. Дреболии някакви си, безспорно, за някой герой от сказание или приказка на веселчун, но Перин ужасно съжаляваше, че не им бе останало време за сериозно обмисляне. Времето обаче бе едно от нещата, които им липсваха. Не беше ясно дали Айез Седай от Кулата ще могат да удържат атаката на Шайдо за повече от час.
Първо трябваше да нападнат мъжете от Две реки и Крилатата гвардия на Майен, разделени на две крила, едните около Мъдрите, другите — около Айез Седай и Стражниците. Те заобиколиха възвишението отляво и отдясно. Данил отново им бе позволил да развеят Червения орел, в добавка към Червената вълча глава. Руарк дори не погледна към Амис, която крачеше до коня на Кируна, но Перин долови тихото му мърморене: „Дано видим заедно изгрева, заслон на сърцето ми“.
Накрая майенците и мъжете на Две реки трябваше да прикрият оттеглянето на Мъдрите и Айез Седай, освен ако не станеше точно обратното. Тъй или иначе, Бера и Кируна като че ли не харесаха плана — те искаха веднага да се доберат до мястото, където беше Ранд.
— Сигурен ли си, че ще се биеш пеш, лорд Айбара? — попита от седлото си Добрайн. За него мисълта да не се сражава на кон беше недопустима.
Перин потупа секирата на бедрото си.
— Това не върши много работа от конски гръб. — Истината беше, че вършеше, но той не искаше да язди Стъпко или Дръжливко в онова, което ги чакаше. Хората можеха да избират дали да се хвърлят сред гмеж от стомана и смърт; за конете избираше той и днес изборът му беше „не“.
— Време е гайдите да засвирят танца — каза Руарк и вдигна черното си було, макар че днес гайди нямаше да свирят — нещо, което не се харесваше на част от айилците. Много от Девите не харесаха и ивиците червен плат, завързани над лактите им, за да ги отличават от Девите на Шайдо в очите на влагоземците; изглежда, смятаха, че всеки трябва да ги познава от пръв поглед.
Забулени в черно Деви и сисвай-айман се затичаха нагоре по склона, а Перин закрачи редом с Добрайн към Лоиал, който бе застанал в челото на кайриенците и стискаше секирата си с две ръце. Ушите му бяха присвити назад. Ейрам също беше там, с изваден меч; бившият Калайджия се усмихваше мрачно. Добрайн махна с ръка за атака, зад двата щандарта на Ранд изскърцаха седла и до айилците се надигна гора от петстотин пики.
Нищо не беше се променило в хода на битката, което изненада Перин, докато не осъзна, че са минали едва няколко мига, откакто я беше погледнал за последно. Времето му се беше сторило много по-дълго. Огромната маса на Шайдо продължаваше да напира; фургоните продължаваха да горят, мълниите продължаваха да бият от небето.
Мъжете от Две реки почти бяха излезли на позицията си, с майенците, Айез Седай и Мъдрите, и се придвижваха, наглед без да бързат, напред. Перин искаше да ги задържи по-назад, за да им даде повече шанс да се измъкнат, когато дойдеше времето за това, но Данил настоя, че трябвало да се приближат поне на триста крачки, за да бъдат лъковете им от полза, а Нурел беше невъзможно да бъде удържан. Дори Айез Седай, за които Перин беше сигурен, че им е нужно само да виждат добре, бяха настояли да са по-напред. Все още никой от Шайдо не ги беше видял — всички те сякаш се бяха съсредоточили единствено в напора си напред и навътре към центъра, отстъпваха пред огъня и мълниите и отново налитаха напред. Нужно беше само да се обърнат, но врящият пред тях пъкъл задържаше цялото им внимание.
Осемстотин крачки. Седемстотин. Мъжете от Две реки слязоха от конете и вдигнаха лъковете си. Шестстотин. Петстотин. Четиристотин.
Добрайн извади меча си, вдигна го и изрева:
— Лорд Дракона, Таборвин и победа!
Ревът му се поде от петстотин мъжки гърла и пиките рязко се снишиха.
