Перин едва успя да се хване здраво за стремето на Добрайн преди кайриенците с тътен да се понесат напред. Дългите крака на Лоиал го понесоха редом с конете, Перин се остави конят почти да го повлече и викна наум: „Хайде!“
Покритата с кафява трева земя се размърда и от нея изникнаха хиляди вълци — длъгнести кафяви степни вълци и други, по-тъмни и по-тежки, техните братовчеди от лесовете, и всички се затичаха, за да се нахвърлят върху Шайдо тъкмо когато първите дълги стрели на Две реки заваляха от небето над тях. Втори залп от стрели се извиси в дъга. Нови мълнии западаха със стрелите и нови огньове разцъфнаха. Забулени Шайдо се заобръщаха за битка с вълците и едва след няколко мига разбераха, че те не са единствената заплаха, че има и айилски копия и кайриенски пики.
Перин размаха секирата си. Съсече в движение един Шайдо и го прескочи. Трябваше да се доберат до Ранд — всичко зависеше от това. Огромната брадва на Лоиал се надигна, стовари се и отвори цяла просека. Ейрам сякаш затанцува с меча си, посичайки със смях всеки, който изникнеше на пътя му. Нямаше време да мисли за никой друг. Перин заработи със секирата си методично — дърва сечеше той сега, не плът; мъчеше се да не гледа бликащата кръв дори когато тя плискаше в лицето му. Трябваше да стигне до Ранд. Сечеше просека през къпинак.
Съсредоточаваше се единствено и само върху мъжа пред себе си — мислеше си за тях като за мъже дори когато ръстът подсказваше, че може да е Дева; не беше сигурен дали ще може да размаха това извито като лунен сърп острие, от което капеше пурпур, ако си позволеше да си помисли, че замахва към жена — съсредоточаваше се, но и други неща се рееха пред очите му, докато сечеше пътя си напред. Удар на сребриста мълния изхвърли във въздуха облечени в кадин-сор фигури, някои от които с яркочервената превръзка на челото, други — не. Друга светкавица събори Добрайн от коня. Кайриенецът обаче се изправи на крака и пак размаха меча си. Огън обгърна сплетен възел от кайриенци и айилци, мъже и коне се превърнаха в пищящи факли — онези, които все още можеха да пищят.
Тези неща минаваха пред очите му, но той не си позволяваше да ги види. Съществуваха само мъжете пред него, къпинак, който трябваше да се разчисти с неговата секира, с брадвата на Лоиал и с меча на Ейрам. После видя нещо, което го разсредоточи. Надигащ се на задните си крака кон, смъкващ се от седлото ездач и забиващи се в тялото му айилски копия. Ездач в червена ризница. А после друг от Крилатата гвардия — май беше Нурел с пискюла, веещ се над шлема му. Миг след това зърна и Кируна, с невъзмутимо строго лице, крачеща като кралица на битките по просеката, изсечена от тримата й Стражници, и пламъците, изскачащи от протегнатите й длани. И Бера, а по-нататък Фелдрин и Масури, и… Какво, в името на Светлината, търсеха всички те тук? Какво правеха? Нали трябваше да са назад, с Мъдрите!
Някъде отпред отекна глух тътен, като мълния, и пресече оглушителната врява от човешки писъци и конско цвилене. Миг след това резка от светлина се появи няма и на двадесет крачки от него, преряза като огромен нажежен бръснач няколко мъже и коне и се разшири в Праг. Мъж в черен сюртук с меч в ръката изскочи от него и рухна, пронизан от копие на Шайдо в корема, но миг след това скочиха още деветима. Прагът изчезна и те застанаха в кръг с мечовете си около падналия мъж. С мечове и с нещо много повече. Някои от Шайдо, които връхлетяха срещу тях, паднаха пронизани от остриетата, но повечето просто лумнаха в пламъци. Глави се пръснаха като дини, хвърлени върху камък. Може би на стотина крачки зад тях се появи друг кръг от мъже в черни палта, обкръжени от огън и гибел, но Перин нямаше време да се чуди. Шайдо вече притискаха и него.
Застанал гръб до гръб с Ейрам и Лоиал, той започна да сече отчаяно. Път напред вече нямаше. Единственото, което можеше да направи, бе да остане на място. Кръвта заби в ушите му и той се чу как диша задъхано. Успя да чуе и Лоиал — сумтеше като бик. Перин изби едно мушкащо копие със секирата си, замахна назад към друг айилец с шипа, хвана с ръка острието на трето копие, без да усеща кървавата диря в дланта си, разцепи на две забулено в черно лице. Не мислеше, че ще удържат много дълго. Всяка негова частица се стегна — трябваше да оцелее поне за още един туптеж на сърцето. Почти всяка. В едно ъгълче на ума му бе образът на Файле — и тъжната мисъл, че не ще може да й се извини, че няма да се върне при нея.
Сгънат болезнено на две в сандъка, задъхан, Ранд опипваше щита между себе си и Извора. Стонът му се носеше отвъд Празнотата, мрачен гняв и изпепеляващ страх дращеха по ръба й; вече изобщо не беше сигурен кое от всичко това е негово и кое на Луз Терин. Изведнъж дъхът му секна. Шест точки, но сега едната се беше втвърдила. Не мека — твърда. После втора. Трета. Хъхрещ смях изпълни ушите му; беше неговият, осъзна той след миг. Четвърти възел се втвърди. Той зачака, мъчейки се да потуши онова, което притеснително му прозвуча като побъркан кикот. Последните две пъпки останаха меки. Приглушеният кикот заглъхна.
„Ще го усетят — простена отчаяно Луз Терин. — Ще го усетят и ще повикат другите.“
Ранд облиза напуканите си устни. Ако се опиташе и се провалеше, друг шанс нямаше да има. Не можеше да чака.
Предпазливо, слепешком, той заопипва четирите твърди точки. Там нямаше нищо, също както по самия щит нямаше нищо, което можеше да напипа или да види, но все пак някак успя да опипа около това нищо, да усети формата му. Като възли. А в един възел винаги имаше пространство между нишките, колкото и здраво да е затегнат, празнини по-тънки и от косъм, през които може да премине само въздух. Бавно, съвсем бавно, той се запромушва през една от тези празнини, извивайки се през безкрайно малките пространства между нещо, което сякаш изобщо не съществуваше. Бавно. Колко ли оставаше преди другите да се върнат? Ако го поемеха отново преди да е намерил път през този мъчителен лабиринт… Бавно… И изведнъж успя да почувства Извора, все едно че го закачи с нокът; със самия крайчец на нокътчето на кутрето си. Сайдин си беше все така отвъд него — щитът все още беше тук, — но той усети как надеждата се надига в Луз Терин. Надежда и плах трепет. Две Айез Седай все още държаха от другата страна на преградата, все още с ясната представа какво държат.
Ранд не би могъл да обясни какво направи след това, макар че Луз Терин бе обяснил как — обясни му го, докато все така се рееше в своите налудничави фантазии, между надигащите се вълни на ярост и хленча за изгубената му Илиена, между ломотенето, че заслужавал да умре, и виковете, че нямало да им позволи да го отрежат. Беше все едно че огъна онова, което бе промушил през възела, огъна го с всички сили. Възелът се възпротиви. Той потръпна. И после възелът се пръсна. Оставаха само пет. Преградата изтъня. Можа да я усети как стана по-малка. Невидима стена, дебела вече само пет тухли вместо шест. Двете Айез Седай също щяха да го усетят, въпреки че може би нямаше да разберат какво точно става, нито как. „Моля те, Светлина, не сега. Още не!“
Бързо, почти в паника, той нападна оставащите възли. Втори се разплете и щитът изтъня още. Сега беше по-бързо, все по-бързо с всеки следващ, сякаш той постепенно научаваше пътя през тях, макар всеки път да беше различно. Третият възел рухна. И се появи нова мека точка. Може би Айез Седай не се досещаха какво прави, но едва ли просто щяха да си седят така, докато щитът изтънява. Вече наистина в паника, Ранд се нахвърли върху четвъртия възел. Трябваше да го разнищи преди в щита да се е вмъкнала четвърта Сестра — четири сигурно можеха да го удържат, каквото и да направеше. Почти хлипайки, той се замушка отчаяно през сложните сплитове, приплъзна се в нищото. Огъна трескаво, разкъса възела. Щитът остана, но вече придържан само от три. Стига само да можеше да се размърда достатъчно бързо…
Пресегна се към сайдин. Невидимата преграда все още беше съществуваше, но вече не приличаше на каменна или тухлена. Поддаде, щом я натисна, огъна се под натиска му, наклони се, още и още. И изведнъж се разкъса като раздрана дрипа. Силата го изпълни и още докато нахлуваше в него, той сграбчи онези три меки пъпки и ги смачка безмилостно в юмруци на Дух. Освен това все още можеше да прелее само докъдето виждаше, а всичко, което можеше да види, и то смътно, беше част от вътрешността на сандъка. Преди още да е свършил с юмруците на Дух, той преля Въздух. Сандъкът се взриви и дъските му се разхвърчаха.
„Свободен — изпъшка Луз Терин, като ехо на мисълта на Ранд. — Свободен“. А може би обратното.
„Те ще платят — изръмжа Луз Терин. — Аз съм Повелителят на Утрото.“
Ранд разбираше, че сега трябва да действа още по-бързо, много бързо и отчаяно, но това се оказа невъзможно и непосилно. Мускули, бити по два пъти на ден от… той не знаеше от колко време, изкривени и измъчени, тези мускули запищяха, а той стисна зъби и бавно се изправи на ръце и колене. Писъкът беше далечен, писък на нечие друго тяло, сгърчено от болка, но той не можеше да накара това тяло да се задвижи по-бързо, колкото и силен да го караше да се чувства сайдин. Празнота приглушаваше чувството,
