не би трябвало да можеш да преливаш. Учили са ме, че жената трябва да е спокойна, за да прелее, хладна и ведра вътрешно, открита и изцяло податлива. — Сиянието на сайдар я обкръжи и потоците на Вода събраха локвичката на топка, която застана неестествено на пода. — Трябва да му се отдадеш с покорство, преди да го поведеш. Докато ти, Нинив… колкото и упорито да се опитваш да му се отдадеш — а съм забелязала, че се стараеш — все увисваш на нокти, освен когато си достатъчно освирепяла, че да го забравиш. — Потоци Въздух надигнаха полюшващата се топка. За миг Нинив си помисли, че Теодрин се кани да я захвърли по нея, но водната сфера се понесе през стаята и излетя пред отворения прозорец. Навярно забраната не важеше, когато стигнеш нивото на Теодрин.
— Защо не се откажеш? — Нинив се опита да го изрече ведро, но й се стори, че не успя. А искаше да прелива, когато й се доще. Но според една стара поговорка „ако желанията бяха крила, прасетата щяха да летят“. — Няма смисъл да си губиш времето.
— Сега започни да си настройваш ума — каза Теодрин, все едно не я беше чула. — Ти си цветна пъпка, усещаща топлината на Извора, готова да се разтвори за топлината. Сайдар е реката, ти си брегът. Реката е по-мощна от брега, но брегът я сдържа и я насочва. Изпразни ума си от всичко друго освен пъпката. Нищо друго няма в мислите ти освен пъпката. Ти си пъпката…
Нинив въздъхна. Упражнение за новачка. Ако тия неща й бяха подействали, отдавна щеше да прелива, когато си поиска. Трябваше да спре с това и да види какво наистина може да направи, като например да убеди Елейн да отидат в Кемлин. Но в същото време искаше Теодрин да успее, дори това да включваше не едно, а десет ведра с вода. Посветената не си излиза сама; Посветената не се опъва. Мразеше да й казват какво не може да прави дори повече от това да й казват какво трябва да прави.
Елейн лежеше на леглото си и гледаше напукания таван.
— Денят ми мина ужасно, Нинив — въздъхна тя. — Ескаралде настоява да я науча да прави тер- ангреали, въпреки че не е достатъчно силна, а Вирилин направи нещо — не знам точно какво — и камъкът, над който работеше, се превърна в топка… е, не беше точно огън… направо в ръцете й. Да не беше Дагдара, мисля, че щеше да умре — никоя друга там нямаше да може да я Изцери. После се замислих за Мариган… ако не можем да се научим да засичаме един преливащ мъж, навярно можем да се научим да засичаме какво е направил.
— Къде е Мариган?
— Отпратих я в стаята й. Но нося гривната. Виждаш ли? — Тя размаха ръката си във въздуха. — Щеше да ми надуе главата с този неин хленч как трябвало на всяка цена да хукнем към Кемлин, а аз просто не можех да го търпя повече.
— Могедиен е права!
Елейн я зяпна. Нали не биваше да споменават името на Отстъпницата.
— Всеки момент Джарил и Сийв могат да кажат на някого, че Мариган не им е майка, ако вече не са го казали — продължи Нинив. — Ти готова ли си да понесеш разпитванията, които ще последват? Аз — не. Всеки момент някоя Айез Седай може да почне да рови как е възможно да откривам каквото и да е, след като не кипя от ярост от сутрин до здрач. Всяка втора Айез Седай ме подпитва все за това, а Дагдара ме гледа някак много особено напоследък. А и те тук нищо няма да направят, освен да си седят на задниците. Освен ако не решат да се върнат в Кулата. Промъкнах се и подслушах, докато Тарна разговаряше с Шериам, и…
— Какво си направила?
— Промъкнах се и подслушах — отвърна спокойно Нинив. — Посланието, което изпращат на Елайда, е, че им трябвало още време да обмислят. Това значи най-малкото да обмислят дали да забравят за случая с Червената Аджа и Логаин. Как биха могли — не знам, но така трябва да е. Ако продължаваме да киснем тук, най-накрая току-виж ни връчили на Елайда за подарък. Ако отидем сега, поне ще можем да кажем на Ранд да не разчита, че някоя Айез Седай ще го подкрепи. Можем да му кажем да не се доверява на никоя Айез Седай.
— Ако все още премислят, това означава, че не са решили. Според мен трябва да останем. Навярно ще можем да помогнем да вземат правилно решение. Освен това, ако и Теодрин не дойде с нас, никога няма да се отървеш от задръжката.
Нинив пренебрежително махна с ръка. Като че ли Теодрин беше направила кой знае какво досега. Да я полива с вода. И да не спяла тази нощ. А после какво? Щяла да пробва всичко, докато не намерела нещо, което да подейства. Е, не.
— Да им помогнем да решат ли? Те изобщо няма да ни слушат.
— Все пак мисля, че трябва да останем. Поне докато Съветът наистина реши. Тогава ще можем поне да кажем на Ранд един факт, а не някакво „може би“.
— И как смяташ да го разберем? Пак ли да подслушвам? Ако чакаме, докато го съобщят официално, може вече да сме под стража. Аз поне. Няма нито една Айез Седай, която да не е наясно, че двамата с Ранд сме от Емондово поле.
— Сюан ще ни каже преди да го съобщят — отвърна Елейн. — Не допускаш, че двете с Леане кротичко ще се върнат при Елайда, нали?
Това беше вярно. Елайда щеше да прати Сюан и Леане на палача още щом ги види.
— А Джарил и Сийв? — настоя тя.
— Все ще измислим нещо. Във всеки случай, те не са първите бежанчета, за които се е грижил чужд човек. — Елейн, изглежда, си въобразяваше, че усмивката й с трапчинките е убедителна. — Като че ли си нямаме други грижи. Най-малкото трябва да изчакаме Том да се върне от Амадиция. Не мога да го оставя така.
Нинив вдигна ръце. Ако външният вид отразяваше характера, Елейн щеше да прилича на муле, изсечено от камък. Момичето беше превърнало Том в заместител на покойния си баща. И също така понякога като че ли си мислеше, че дъртакът няма да може да се добере до масата за вечеря, освен ако не го държи за ръчица.
Единственото предупреждение, което Нинив получи, бе усещането за сайдар, прегърнат някъде близо, а после после вратата се разтвори, натисната от поток Въздух, и влезе Тарна Фейр. Нинив и Елейн мигом скочиха. Една Айез Седай си беше Айез Седай и трябваше да й окажат нужното уважение.
Лицето на жълтокосата Червена сестра беше надменно като мраморна скала зиме.
— Тъй значи. Кралицата на Андор и сакатата дивачка.
— Все още не, Айез Седай — отвърна Елейн с хладна учтивост. — Не и преди да ме короноват във Великата зала. И то само ако майка ми е умряла.
Усмивката на Тарна можеше да замрази и снежна виелица.
— Естествено. Постарали са се да го запазят в тайна от теб, но слуховете пълзят. — Погледът й обходи тесните легла, паянтовото столче, дрехите им по окачалките и напуканата мазилка. — Мислех, че са ви дали по-добра квартира, предвид дивните неща, които сте постигнали. Ако бяхте сега в Бялата кула, където ви е мястото, нямаше да се изненадам, ако вече ви изпитваха за шала.
— Благодарим ви — каза Нинив, колкото да покаже, че и тя може да бъде възпитана като Елейн. Тарна я погледна за миг, после пак се обърна към Елейн.
— Амирлин таи специално кътче в сърцето си за теб и за Андор. Такова търсене падна по теб, че няма да повярваш. Знам, че ще остане изключително доволна, ако се върнеш с мен в Тар Валон.
— Моето място е тук, Айез Седай. — Гласецът на Елейн беше все така учтив, но брадичката й се надигна, без да отстъпва на надменността на Тарна. — Ще се върна в Кулата, когато и останалите го направят.
— Разбирам — отвърна Тарна. — Много добре. Сега ни остави. Искам да поговоря с дивачката насаме.
Нинив и Елейн се спогледаха, но на Елейн не й оставаше нищо друго, освен да се поклони и да излезе.
Щом вратата се затвори, с Тарна настъпи смайваща промяна. Тя седна на леглото на Елейн, отпусна се и дори се усмихна.
— Изглеждаш ми нещо притеснена. Недей. Няма да те ухапя.
Нинив почти щеше да го повярва, ако и очите й се бяха изменили по същия начин. Усмивката изобщо не
