Кемлин, освен ако не бе прескочил в Тийр — на нея впрочем много й се искаше да разбере как го прави, — но много близко до неговия сън тя различи друга светлинна, която познаваше. Баир, в Кайриен, на стотици левги от Ранд; където и да се намираше сега Ранд, тя беше сигурна, че тази нощ не е в Кайриен. Как го правеше все пак?
Егвийн бързо побягна от съня на Мъдрата. Ако бе видяла също така и сънищата на Амис и Мелайне, можеше и да не побегне, но дори другите две сънебродници да не спяха, те можеше да сънебродстват. Някоя от тях можеше да е тук край нея и дори да я спипа и да я извлече извън съня, или да я напъха в собствения си сън. Съмняваше се, че ще може да им попречи, все още не. Щеше да зависи от милостта на другата, превръщайки се просто в част от нейния сън. Да се съхраниш в съня на някой друг беше достатъчно трудно, дори когато сънуващият е най-обикновена личност, а с една сънебродница, която е наясно със сънищата си точно толкова, колкото и с будния свят, беше направо невъзможно, И това щеше да е най- леката част.
Хрумна й, че се държи глупаво. Бягането беше безполезно. Ако Амис или Мелайне я бяха открили, вече щеше да е някъде другаде. Впрочем, сега тя можеше да се носи с все сила право към тях. Струята от светлини не се забави, просто закова на място. Така ставаше тук.
Объркана, тя се замисли какво да направи по-нататък. Освен да се учи какво би могла да прави с Тел- айеран-риод, главната й цел беше да научи нещо за събитията по света. Понякога изглеждаше, че Мъдрите не са склонни да й кажат дори дали слънцето е изгряло, ако тя не погледне да види сама. Казваха й, че не бивало да се вълнува. Е как да го избегне, като тръпнеше над това, което още не знаеше? Точно това правеше и в Бялата Кула: мъчеше се да се добере до някакъв намек за намеренията на Елайда. И на Алвиарин. Намеците бяха най-многото, което можеше да намери, и то оскъдни. Мразеше да не знае — невежеството беше като да си ослепял и оглушал наведнъж.
Добре, но сега Кулата беше извън списъка й: нямаше как иначе, след като вече не можеше да е сигурна кои нейни части са безопасни. Останалата част от Тар Валон отдавна беше зачеркната, след като за четвърти път едва не се сблъска с една жена с меден тен, която този път кимна доволна, докато оглеждаше не какво да е, а някаква конюшня, прясно боядисана в синьо. Която и да беше тя, не беше се сънувала в Тел-айеран-риод за миг и случайно — не изчезна както другите случайни сънуващи и освен това изглеждаше направена от мъгла. Очевидно използваше тер-ангреал, което означаваше, че почти сигурно е Айез Седай. Егвийн знаеше само за един тер-ангреал, който позволяваше достъп до Тел-айеран-риод без преливане, и с него разполагаха Нинив и Елейн. Жената с тънкото кръстче обаче не беше Айез Седай от дълго. Доста красива — и облечена в скандално тънка рокля, — тя изглеждаше на годините на Нинив, и не лишена от възраст.
Егвийн можеше да се опита да я проследи — в края на краищата, тя можеше да е от Черната Аджа; те бяха откраднали съновни тер-ангреали — но като претегли риска, че могат да я разкрият и дори пленят срещу факта, че не можеше да каже на никого какво е научила, не и докато не получи възможност отново да говори с Нинив и Елейн, не и освен ако не открие нещо толкова зловещо, че всичко да зависи от него… Пък и в края на краищата Черната Аджа си беше работа на Айез Седай.
Тя разсеяно заоглежда най-близките до нея светлинки в мрака. Не познаваше никоя от тях. Висяха абсолютно неподвижни около нея, като сияйни звезди, замръзнали сред кристално черен лед.
Твърде много непознати се мяркаха напоследък в Света на сънищата, за да е спокойна. Всъщност две, но две беше твърде много. Меденокожата жена и една друга — снажна и хубава жена, движеща се с целеустремени крачки, синеока и с решително лице. Решителната, както Егвийн си я наричаше, изглежда, бе способна да влиза в Тел-айеран-риод сама — изглеждаше стабилна, а не издялана от утринна омара — и която и да беше тя, по каквато и причина да се намираше тук, се появяваше в Кулата по-често, отколкото Нинив, Елейн, Шериам и останалите, взети заедно. Като че ли изникваше навсякъде едновременно. Освен в Кулата, тя почти бе изненадала Егвийн при последната й разходка до Тийр — крачеше енергично из Сърцето на Камъка и сърдито си мърмореше нещо. И се беше появила в Кемлин при последните две разходки на Егвийн дотам.
Вероятността решителната да е от Черната Аджа беше не по-малка, отколкото при другата, но пък, от друга страна, всяка от тях можеше да е някоя от Салидар. Или и двете, въпреки че Егвийн никога не ги беше виждала заедно или с някоя друга от Салидар. Впрочем, всяка от тях можеше и да е от самата Кула — рано или късно Айез Седай в Кулата щяха да научат за Тел-айеран-риод, ако не бяха го научили вече. Двете непознати не й предлагаха нищо освен въпроси без отговори. Единственото, което Егвийн можеше да измисли, беше да ги избягва.
Една от светлинните й се стори… Не позната; не я знаеше. Но сякаш я… привличаше. Накъдето и да отклонеше погледа си, той отново се връщаше на мигащата примамливо точица.
Изненадващо точицата сама се понесе към нея и започна да се издува, докато не се превърна в чисто бяла стая. Вътре в нея лумна искрица страх. Да докоснеш сън, да надникнеш дори вътре беше лесно — като да опреш пръст до водна повърхност, толкова леко докосване, че водата се надига към пръста ти, но повърхността й не се нарушава — но всичко това трябваше да става по нейна воля. Сънебродницата да търси съня, а не сънят — нея.
Тя панически се опита да се отдръпне. Бяла светлина. Нищо друго освен светлина, която я поглъщаше…
Тя примигна и зяпна удивена. Около нея се простираше гора от бели колони. Повечето изглеждаха смътни и неясни, особено онези, които бяха по-далече, но едно нещо беше с ясни контури и истинско, и това беше Гавин: тичаше по пода с белите плочи към нея, в обикновено зелено палто, на лицето му бе изписана смесица от тревога и облекчение. Във всеки случай, беше почти лицето на Гавин; Гавин можеше и да не е чак толкова великолепен, колкото Галад, но все пак беше красив мъж, и въпреки всичко лицето му изглеждаше… обикновено. Тя се опита да помръдне и не можа. Гърбът й се беше опрял на една от колоните, вериги стягаха китките й над главата.
Това трябваше да е сън на Гавин. Сред всичките тези безбройни точици светлина се беше спряла точно до тази. И по някакъв начин бе засмукана в този сън. „Как“ — това беше въпрос за по-късно. Сега искаше да разбере защо той трябва да сънува, че я държи пленница. От друга страна, това беше сън, сън на друг човек. Тя си беше тя, а не онова, което той искаше да бъде. Не приемаше реалността на нищо от това, което ставаше тук. Нищо тук не засягаше нейната същност. Заповтаря тези истини като монотонна песен. От тях мисленето за всичко друго ставаше трудно, но докато ги удържаше здраво, можеше да рискува да остане. Поне достатъчно дълго, за да разбере що за странности се въртят в главата му. Да я държи пленничка!
Изведнъж от пода лумна огромен огнен език и от него изскочи Ранд, облечен в червено, извезано със злато, като някакъв крал. Огънят и пушекът изчезнаха. Само дето изобщо не приличаше на Ранд. Истинският Ранд беше на ръст колкото Гавин, а този в съня го надвишаваше с цяла глава. Лицето му също така бе по- различно — по-грубовато и кораво, отколкото трябваше да бъде, студено лице на убиец. И този Ранд се усмихваше зловещо.
— Няма да я имаш — озъби се той.
— Ти няма да я задържиш — отвърна спокойно Гавин и изведнъж двамата се оказаха с мечове в ръцете.
Егвийн зяпна. Значи не Гавин я държеше пленничка. Сънуваше, че я освобождава! От Ранд! Време беше да напусне това безумие. Тя се съсредоточи над това, че е навън, обратно сред мрака, и че гледа всичко това отвън. Нищо не се случи.
Мечовете задрънчаха и двамата мъже заиграха в смъртен танц. Във всеки случай, щеше да е смъртен, ако не беше насън. Пълна глупост. Да сънува бой с мечове, не друго! И не беше кошмар — всичко изглеждаше нормално, макар и леко замъглено, не — окъпано в цвят. „Сънят на мъжа е лабиринт, дори той да не знае“, й беше казала веднъж Баир.
Егвийн стисна очи и се съсредоточи. Навън. Тя беше навън, гледаше го отвън. Никакво място за нищо друго в главата й. Навън, гледа отвън. Навън, гледа отвън. Навън!
Отново отвори очи. Битката беше в разгара си. Мечът на Гавин се заби в гръдта на Ранд и когато Ранд падна на колене, стоманата се измъкна и литна в бляскава дъга. Главата на Ранд се изтъркули по пода и спря почти в нозете й: спря се и се взря в нея. Писък набъбна в гърлото й преди да успее да го задуши. Сън. Само сън. Но мъртвите зяпнали я очи изглеждаха съвсем истински.
