После Гавин се озова пред нея, с меч, прибран в ножницата. Главата и тялото на Ранд ги нямаше. Гавин се пресегна към прангите, които я стискаха, и те също изчезнаха.
— Знаех, че ще дойдеш — изпъшка тя и се сепна. Беше си самата тя! Не можеше да се предаде на това, нито за миг, иначе щеше наистина да влезе в капана.
Гавин я прегърна и се усмихна.
— Радвам се, че си го знаела. Щях да дойда по-скоро, ако можех. Изобщо не трябваше да те оставям в опасност за толкова дълго. Можеш ли да ми простиш?
— Мога да ти простя всичко. — Сега вече съществуваха две Егвийн, едната, гушнала се доволна в прегръдките на Гавин, докато той я носеше по коридора, а другата — носеща се в тила на първата.
Това взе да става сериозно. Съсредоточена колкото можеше — над това, че е отвън — тя остана да наблюдава през очите на втората Егвийн. Набързо потисна любопитството си за това, което Гавин сънуваше за нея. Такъв интерес беше опасен. Не приемаше нищо от това! Но нищо не се промени.
Коридорът изглеждаше съвсем истински. Собственият й образ, мернат в едно огледало, привлече вниманието й. Жената, отразена толкова за кратко, беше самата тя — не можеше да посочи и една черта, която по нещо да се отличава от собственото й лице — но някак си цялата беше… Красива, бе точната дума. И то зашеметяващо. Нима такава я виждаше Гавин?
Не! Никакво любопитство! Навън!
Коридорът се превърна в хълм, застлан с килим от цветя. Умът на истинската Егвийн се сепна. Тя ли го беше направила? Границата между нея и другата „нея“ изтъня. Тя яростно се съсредоточи. Това не беше истинско; отказваше да го приеме; тя си беше тя. Навън. Искаше да е навън, да гледа отвън.
Гавин нежно я положи върху наметало, вече проснато тук, на хълма, както стават нещата в сънищата. Коленичи до нея, отметна кичур коса от бузата й и пръстите му погалиха устните й. Беше много трудно да се съсредоточи. Можеше и да контролира тялото на другата, но усещаше това, което и то, а пръстите му сякаш пръскаха искри по него.
— Сърцето ми е твое — промълви той тихо. — Сега палтото му стана пурпурно, пищно украсено със златни листи и сребърни лъвове. — Помисля ли за теб, за никоя друга мисъл не остава място. Ароматът ти изпълва мозъка ми и кара кръвта ми да кипва. Сърцето ми така забива, че и светът да изтрещи и да се разпадне, няма да го чуя. Ти си слънцето ми, луната и звездите ми, моето небе тук, на земята, по̀ си ми скъпа от живота ми, от дъха ми, от… Глупости дрънкам — промърмори той на себе си.
Егвийн щеше да възрази, стига да имаше някакъв контрол над гласните си струни. Много приятно й беше да слуша тези неща, макар и да бяха малко прекалени. Само малко.
Мигване.
Гавин нежно я положи върху наметало, вече проснато тук, на хълма, както стават нещата в сънищата. Коленичи до нея, отметна кичур коса от бузата й и пръстите му погалиха устните й. Беше й много трудно да се съсредоточи. Можеше и да контролира тялото на другата, но усещаше това, което и то, а пръстите му сякаш пръскаха искри по него.
Не! Не можеше да си позволи да приеме дори част от неговия сън!
Лицето му беше свито от болка. Ръцете му бяха свити в юмруци.
— Нямам право да ти говоря така, както би ми се искало — каза той. — Моят брат те обича. Знам, че Галад страда по теб. Той е Бял плащ поне наполовина, защото си мисли, че Айез Седай са злоупотребили с теб. Знам, че той… — Гавин стисна очи и простена: — О, Светлина, помогни ми!
Мигване.
Гавин нежно я положи върху наметало, вече проснато тук, на хълма, както стават нещата в сънищата. Коленичи до нея, отметна кичур коса от бузата й и пръстите му погалиха устните й.
Не! Тя губеше контрол и над малкото, което все още удържаше! Трябваше да се измъкне! „От какво се боиш?“ Не беше сигурна дали това е нейна мисъл, или на другата Егвийн. Преградата между двете бе изтъняла на косъм. „Та това е Гавин. Гавин.“
— Обичам те — промълви той колебливо и така я погледна, сякаш се боеше, че ще види лицето му. — Никога не съм казвал това на друга жена, никога не ми се е искало. Нямаш представа колко ми е трудно да ти го кажа. Не че не искам — добави той бързо и посегна неловко към нея. — Но да го кажа, без да съм окуражен, е все едно да хвърля меча си и да си оголя гърдите, за да ме пронижат. Не че мисля, че ти би… О, Светлина! Как да го кажа? Има ли някакъв шанс ти… да би могла… някога… да изпиташ някакво… чувство… към мен? Нещо… повече от приятелство?
— Мой малък сладък глупак — засмя се тя. — Обичам те.
„Обичам те“ отекна в онази част от нея, която не беше съвсем тя. Усети как бариерата изчезва, остана й миг да осъзнае, че й е все едно, а после отново имаше само една Егвийн, една Егвийн, която щастлива сплете ръце около врата на Гавин.
Нинив клюмаше. Очите й сякаш бяха пълни с пясък, задникът й беше изтръпнал. Дали пък да не се разходи навън, за да не заспи?
Изведнъж някакъв далечен писък раздра нощта и в същия миг нещо я удари силно в гърба и я блъсна към дървената врата. Тя изпищя.
— Какво става? — извика Елейн.
Отекнаха още писъци и викове, някои от вътрешността на къщата, и смътен тътен и пукот, който сякаш се носеше отвсякъде. Празното легло на Нинив се разтърси, след което се плъзна на една стъпка по пода. Това на Елейн се надигна и едва не я изхвърли.
— Мехур на злото. — Нинив сама се изненада колко зловещо прозвучаха думите й. — Трябва да събудим всички, които още спят. — Нямаше представа как някой може да спи при такава врява, но тези, които още спяха, можеше да загинат, преди да са го разбрали.
Тя изхвърча навън и отвори първата врата по коридора… и се хвърли на пода, когато един бял леген профуча през мястото, където току-що се намираше главата й, и издрънча в стената зад нея. Тази стая споделяха четири жени в две легла, малко по-широки от нейното. Едното легло се беше преобърнало и две от жените се мъчеха да изпълзят изпод него. На другото Емара и Ронеле, Посветени, се мятаха плътно увити в чаршафите.
Нинив сграбчи първата жена, показала се изпод леглото — зяпналата от изумление прислужница Мулинда, — и я избута към вратата.
— Навън! Събуди всички, които още спят, и помогни на когото можеш! Мърдай! — Мулинда изхвърча навън, а Нинив изтегли на крака треперещата й приятелка. — Помогни ми, Сатина. Помогни ми с Емара и Ронеле.
Не ставаше въпрос само да развият чаршафа, разбира се. Това нещо сякаш беше оживяло, като лозница, увила се здраво, докато не прекърши това, което е увила. Нинив и Сатина заедно едва успяха да го размотаят от гърлата на двете жени — а после каната скочи от умивалника и се натресе в тавана, Сатина подскочи и изтърва чаршафа и той изплющя, отскубна се от ръцете на Нинив и се върна на мястото си. Съпротивата на двете жени взе да отслабва — едната едва хъркаше, а другата изобщо не се чуваше. Лицата и на двете бяха издути и потъмнели.
Нинив сграбчи отново чаршафа с две ръце, разтвори се за сайдар… и не намери нищо. „Покорявам ти се, да те изгори дано! Покорявам се! Трябва ми Силата!“ Нищо. Леглото подскачаше до краката й, а Сатина заврещя.
— Какво чакаш! — викна Нинив. — Помогни ми!
Изведнъж чаршафът се издърпа отново от ръцете й, но вместо пак да се увие около Емара и Ронеле, се разгъна и почти изплющя във въздуха. Нинив забеляза Елейн на прага. Чаршафът провисна от тавана. Силата. Естествено.
— Всички са будни — каза Елейн и й подаде една роба. Самата тя си беше наметнала такава върху долната риза. — Няколко отока и драскотини, едно-две по-лоши порязвания, за които ще се погрижим като ни остане време, и ми се струва, че всички ще сънуват лоши сънища следващите няколко нощи, но мисля, че това е всичко. — Писъците и виковете още кънтяха отвън в нощта.
Нинив изгледа сърдито робата в ръцете си. Светлина, колко безсилна беше! И хукнала като последна глупачка да помага. Без Силата беше напълно безполезна.
— Нинив, би ли ми помогнала? — Елейн помогна на Емара да се изправи, докато Сатина почти мъкнеше
