Ранд?
Един поглед към слънцето й показа, че вече е закъсняла за срещата с Теодрин. Поне този път имаше добро извинение.
За да стигне до къщата на Теодрин, Нинив трябваше да мине покрай Малката кула. Групите бърборещи Стражници отпред потвърждаваха, че заседанието продължава. Тя ясно видя „преградата“ — сплеснат купол, главно от Огън и Въздух, с тънки жилки Вода, грейнал над цялата сграда. Изпреден от Силата щит, през който Елейн не бе успяла да проникне. Щит срещу подслушване. От Сила! Нещо неудържимо я привлече натам.
Преградата не трепна, когато премина през нея. Все едно че я нямаше. Тя знаеше, че ще е така.
Промъкна се до най-близкия прозорец… и едва се сдържа да не се обърне и да побегне. Беше затворен, някогашното стъкло бе заменено с промазнен плат, който трябваше да пропуска светлина отвън, но не й позволяваше да види нищо. Нито да чуе нещо; във всеки случай, дори и да имаше някой вътре, не се чуваше никакъв звук. Тя пристъпи към следващия прозорец. Тук едното крило също бе покрито с платно, но през другото се виждаше стара резбована маса, покрита с хартии и мастилници, няколко стола около нея — и празна стая.
Нинив измърмори една ругатня, чута от Елейн — момичето разполагаше с удивителен запас от такива, — и продължи пипнешком покрай стената. Третият прозорец се оказа широко разтворен навън. Тя опря нос на перваза и надникна. И веднага се дръпна. Всъщност не беше вярвала, че ще види нещо, но вътре беше Тарна. Не със Заседателките, но с Шериам, Миреле и останалите от кръга им. Ако сърцето й не биеше така силно, щеше да чуе гласовете им преди да погледне.
Тя се смъкна на колене и се премести колкото може по-близо до прозореца, та ония вътре да не могат да я видят.
— Значи сте сигурни, че това е посланието, което искате да отнеса? — Този стоманен глас трябваше да е на Тарна. — Молите за повече време да обмислите? Какво има толкова за обмисляне?
— Съветът… — почна Шериам.
— Съветът! — присмя се пратеничката на Кулата. — Не си въобразявайте, че съм сляпа за това къде лежи истинската власт. Този тъй наречен Съвет решава това, което вие им кажете да решат.
— Съветът иска повече време — заяви твърдо Беонин. — Никой не може да каже до какво решение ще стигнат.
— Елайда ще трябва да изчака решението им — каза Морврин също така ледено като Тарна. — Толкова ли не може да почака още малко, за да види Бялата кула отново цяла?
Отговорът на Тарна обаче бе още по-хладен.
— Ще отнеса вашето… на Съвета… послание на Амирлин. И ще видим какво ще реши тя. — Отвори се и рязко се затръшна врата.
Нинив изпъшка от безсилие. Сега вече знаеше отговора, но не и въпроса. Само да я бяха пуснали Джаня и Делана по-рано. Е, все пак беше по-добре от нищо. По-добре от „Връщаме се да се покорим на Елайда“. Нямаше повече смисъл да седи тук и да чака, докато някой я види.
Тя понечи да стане и да се махне, но изведнъж Миреле каза:
— Може би просто трябваше да изпратим съобщение. Може би просто трябваше да я привикаме. — Нинив се намръщи и остана на място. Кого да поканят?
— Формалностите трябва да се спазят — отвърна грубо Морврин. — Полагащите се церемонии трябва да се следват.
Беонин взе думата веднага след нея и с твърд тон каза:
— Трябва да спазим всяка буква на закона. Най-малкото подхлъзване ще се използва срещу нас.
— А ако сме допуснали грешка? — Гласът на Карлиня прозвуча развълнувано, може би за пръв път в живота й. — Колко дълго още трябва да чакаме? Колко дълго смеем да чакаме?
— Толкова, колкото се наложи — каза Морврин.
— Колкото трябва. — Това пък беше Беонин. — Не съм чакала толкова дълго послушното дете, за да зарежа всичките ни планове точно сега.
По някаква причина това предизвика мълчание, макар Нинив да чу как една промърмори „послушно“, сякаш опитваше думата на вкус. Какво дете? Новачка някоя или Посветена? Пълна безсмислица. Сестрите никога не чакаха новачки или Посветени.
— Твърде далече сме стигнали, за да се отказваме, Карлиня — най-сетне отрони Шериам. — Или я довеждаме тук и я принуждаваме да направи каквото трябва, или оставяме всичко в ръцете на Съвета и се надяваме дано не ни доведат до пълен провал. — По тона й можеше да се разбере, че въпросното надяване могат да си го позволят само пълни глупачки.
— Една погрешна стъпка — каза хладно Карлиня, по-хладно дори от обичайното — и ще видим главите си набучени на колове.
— Но кой точно ще ги набучи? — попита замислено Аная. — Елайда, Съветът или Ранд ал-Тор?
Тишината се проточи, зашумоляха поли и вратата отново се отвори и затвори.
Нинив рискува и надникна. Стаята беше празна. Тя си пое дъх. Че смятаха да изчакват, беше слаба утеха — окончателният им отговор все още можеше да се окаже какво ли не. Забележката на Аная показваше, че продължават да са загрижени заради Ранд толкова, колкото и заради Елайда. Може би повече. Елайда не събираше мъже, които могат да преливат. А коя все пак беше въпросното „послушно дете“? Не, това не беше важно. Можеха да заплитат петдесетина схеми, за които тя да не знае нищо.
Крайно време беше да се маха оттук. Тя се изправи и се отдръпна от стената. Направи само една крачка. Спря се и замръзна — пред нея стоеше Теодрин.
— Запази ли спокойствие? — попита я Теодрин и я подкани да тръгват.
Нинив се сепна. Това беше указанието, което Теодрин й бе дала след вчерашния опит да й прекърши задръжката. Оставаш спокойна, много спокойна. Мислиш само с кротки, сдържани мисли.
— Разбира се — засмя се тя плахо. — Че какво толкова могло да ме ядоса?
— Това е добре — отвърна сурово Теодрин. — Днес смятам да опитам нещо малко по-… пряко.
Нинив я погледна. Никакви въпроси? Никакви обвинения? Както и беше потръгнал този ден, не можеше да повярва, че ще се отърве толкова леко.
Не се обърна да погледне към каменната сграда, така че не видя жената, която наблюдаваше нея и Теодрин от прозореца на втория етаж.
Глава 13
Нуждата
— Сега вече знаем, че и шокът не помага — изръмжа Нинив на Теодрин. Бузата й пареше. Теодрин имаше бързи рефлекси и силна ръка. — Сега вече мога да прелея, но преди малко сайдар беше възможно най-далечното нещо в ума ми.
— Ами прелей да си изсушиш нещата тогава — измърмори Теодрин.
Поолекна й, докато гледаше как Теодрин опипва едното си око. Беше вече малко подпухнало и сигурно щеше да се получи великолепен оток. И нейната ръка не беше чак толкова слаба. Един оток беше най- малкото, което Теодрин заслужаваше!
Доманката, изглежда, си мислеше същото, защото въздъхна:
— Това повече няма да го опитвам. Но така или иначе, ще те науча да се покоряваш на сайдар, без да трябва преди това да се ядосаш толкова, че да го захапеш.
Нинив загледа намръщена мокрите си дрехи и за миг се замисли. Никога не беше правила такова нещо. Забраната да се върши домакинска работа с помощта на Силата беше изрична, и не без основание. Сайдар беше съблазнителен. Колкото повече преливаш, толкова повече ти се дощява да прелееш, а колкото повече ти се дощява да го направиш, толкова по-сериозен ставаше рискът да извлечеш твърде много и да се усмириш или да се убиеш. Сладостта на Верния извор сега я изпълваше лесно. Един най-простичък сплит на Вода изтегли цялата влага от дрехите й и я изля в локвата на пода.
— Не ме бива много в покоряването — каза тя. Освен когато съпротивата беше безсмислена. Само една глупачка може да упорства когато няма никакъв шанс. Под вода да диша не можеше, да полети, като плесне с ръце, не можеше… и не можеше да прелее, ако не е ядосана.
— Това го знам много добре — каза хладно Теодрин. — Според всичко, на което са ме учили, ти изобщо
