Могедиен бе разбила едно след друго неща, които знаеше. При цялата си недоверчивост тя беше повярвала, че Отстъпницата се страхува. Лъжа. О, Светлина, лъжа! Беше сигурна, че Могедиен не знае за Елейн и Ранд повече от другите Айез Седай — тоест почти нищо. Лъжа. Колкото до съвета й да отидат при него… Бяха говорили за това твърде свободно пред нея. Какво друго бяха изтървали пред нея, от което Могедиен можеше да се възползва?
Тя тръсна глава и излезе навън. Май беше започнала да приема нещата на доверие, да им позволява да се изплъзнат от ръцете й — време беше да престане. Знаеше кого трябваше да намери точно сега.
През последните няколко дни из Салидар се беше възцарила тишина, въпреки че улиците продължаваха да са пълни. Първо, ковачниците извън селото бяха затихнали. Всички бяха предупредени да си сдържат езиците, докато Тарна е тук, и да не се говори за пратеничеството в Кемлин, за Логаин, който беше натикан на сигурно място в един от войнишките лагери, дори за самите войници и защо са ги събрали. Беше направо страшно човек да изрече каквото и да е, дори шепнешком.
Сега по улиците се мяркаха малко войници, сякаш Тарна не ги беше видяла да запълват улиците през първия ден и не си беше направила заключения.
Единствено Стражниците изглеждаха безразлични към пристигането на Червената сестра. Стражниците и децата. Децата не знаеха какво очаква Салидар и едва ли щяха да го разберат, дори да знаеха. А всеки Стражник щеше да последва своята Айез Седай, каквото и да решеше тя и накъдето и да тръгнеше.
Лесно намери тази, която търсеше. Трябваха й групи деца, а в Салидар децата не бяха много. Биргит естествено наблюдаваше тумба момчета на улицата — те се замерваха с платнена торбичка, пълна с камъчета, и избухваха в смях всеки път, когато торбичката удареше някого, включително и удареният. Не беше по-смислена от която и да е момчешка игра. Или мъжка.
Биргит, разбира се, не беше сама. До рамото й стоеше Арейна, триеше потта, стичаща се по лицето й, и се стараеше да не издава досадата си от децата. Година-две по-млада от Нинив, Арейна носеше тъмната си коса на плитка, заплетена като златната плитка на Биргит, макар и малко под раменете — тази на Биргит висеше чак до кръста. Дрехите й също бяха като на Биргит — светлосиво сетре до кръста и широки панталони с бронзов цвят, напъхани в къси боти с извити носове — както и лъкът, който носеше, и колчанът на кръста. Нинив не й обърна внимание, а каза на Биргит:
— Трябва да поговоря с теб. Насаме.
Арейна я изгледа почти презрително със сините си очи.
— Щях да си помисля, че си носиш шала в такъв хубав ден, Нинив. О, миличката. Изпотила си се като кон. Защо така?
Лицето на Нинив се изопна. Тя се беше сприятелила с Арейна преди Биргит, но приятелството им се бе стопило с пристигането им в Салидар. Когато научи, че Нинив не е пълна Айез Седай, Арейна беше повече от разочарована. Освен това Арейна беше положила клетвите на Ловкиня на Рога и за нея Биргит изглеждаше по-подходящ пример за подражаване от Нинив.
— Ако се съди по лицето ти — каза Биргит и се ухили, — или се каниш да удушиш някого — може би Арейна, — или роклята ти е паднала сред цяло отделение войници и не си имала риза отдолу. — Арейна се изсмя късо, но изглеждаше слисана. Защо трябваше да е слисана, Нинив не знаеше: тази жена бе имала достатъчно време да свикне с тъй нареченото чувство за хумор на Биргит, по-подходящо за някой небръснат мъж с нос, забит в халбата, и с корем, пълен с ейл.
Нинив се загледа в играта на хлапетата, за да даде възможност на яда си да се уталожи малко. Повече от безполезно щеше да е да се ядосва, след като се канеше да помоли за услуга.
Сийв и Джарил бяха сред момчетата, които тичаха и се замерваха с торбичката. Жълтите се бяха оказали прави за тях — беше им трябвало само време. След близо двата месеца, прекарани в Салидар сред други деца и без страх, сега те се смееха и викаха също толкова силно, колкото и останалите.
Внезапна мисъл я удари като чук. „Мариган“ продължаваше да се грижи за тях, макар и с ръмжене, грижеше се да са окъпани и нахранени, но сега, след като бяха проговорили отново, децата можеха по всяко време да кажат, че тя не е истинската им майка. Навярно вече го бяха казали. Това можеше и да не предизвика въпроси, но можеше и да предизвика. Стомахът й отново се сви на ледена топка. Защо не се беше сетила за това преди?
— Какво има, Нинив? — попита Биргит. — Изглеждаш все едно ти е умряла най-близката приятелка и те е проклела с последния си дъх.
Арейна си бе тръгнала. Тази жена можеше да гледа как Биргит пие и флиртува с мъже, без окото да й мигне, и дори да се опитва да й подражава, но настръхваше всеки път, когато Биргит пожелаеше да остане насаме с Елейн или Нинив. Мъжете не представляваха заплаха: само жените можеха да бъдат приятелки, според сметките на Арейна, но само тя можеше да бъде приятелка на Биргит. Представата, че някоя може да има две приятелки, за нея беше чужда.
— Можеш ли да ни намериш коне? — Нинив се постара да го каже спокойно. Не точно това бе дошла да попита, но Сийв и Джарил го превръщаха в чудесен въпрос. — Колко време ще отнеме?
— Един-два дни. Юно ми каза, че…
— Не Юно! Него няма да го забъркваме в това. Само ти, аз, Елейн и Мариган. Освен ако Том и Джюйлин не се върнат навреме. И Арейна, ако настояваш.
— Арейна е глупачка за някои неща — отвърна Биргит, — но животът ще я научи. Ако оцелее. Знаеш, че никога няма да настоя да тръгне, ако ти и Елейн не я искате.
Нинив сви устни. Биргит се държеше така, сякаш тя беше ревнивката!
— Том и Джюйлин са добри мъже, но най-добрият начин да избегнеш неприятности е да се увериш, че никой не иска да ти ги причини — продължи Биргит. — Една дузина шиенарци биха свършили добра работа. Не ви разбирам с Юно. Той е корав мъж и би последвал теб и Елейн ако трябва и до Ямата на ориста. — На лицето й изведнъж разцъфна усмивка. — Освен това е много добре сложен.
— Не ни трябват мъже да ни се пречкат — отвърна й вдървено Нинив. Добре сложен ли? Тази жена имаше много странен вкус за мъже. — Можем да се справим с всичко, което се изпречи. Знаеш го.
— Знам, че можем, но ще привличаме неприятности към себе си като мухи към торище. Алтара кипи на бавен огън. Всеки ден се носят нови приказки за Заклетите в Дракона и съм готова да заложа най-добрата си копринена рокля срещу някоя от старите ти долни ризи, че поне половината от тях са най-обикновени разбойници, които ще видят в четири самотни жени лесна плячка. И ще се наложи да доказваме, че не сме, всеки втори ден. В Муранди е още по-зле, както чувам. Пълно е със Заклети в Дракона, с разбойници и с бегълци от Кайриен, изплашени, че Преродения Дракон ще връхлети всеки момент. Искаш да тръгнем за Кемлин, нали? — Сложно заплетената й плитка се люшна, когато тя килна глава и вдигна въпросително вежда. — Елейн споделя ли мнението ти за Юно?
— Ще го сподели — измърмори Нинив.
— Разбирам. Е, когато го сподели, ще осигуря толкова коне, колкото ни трябват. Но искам от нея да чуя защо не бива да взимаме Юно.
Твърдият й тон накара лицето на Нинив да пламне от гняв. Дори най-кротичко да помолеше Елейн да се съгласи с нея и да каже на Биргит, че Юно трябва да остане тук, като нищо щяха да го намерят да ги чака на пътя и Биргит щеше най-искрено да се изуми как е разбрал, че са тръгнали, и по кой път. Биргит можеше и да е Стражник на Елейн, но понякога Нинив се чудеше коя от двете всъщност командва. Когато тя намереше Лан — когато, а не „ако“! — смяташе да го накара да положи клетви, от които косите да му се накъдрят, че ще се подчинява на нейните решения.
— Трябва на всяка цена да разберем какво казва Тарна на Съвета и какво й казват те — почна тя. — Двете с Елейн се опитахме да разберем, но те са завардили събранията си срещу подслушване. Само със Силата обаче. Изглежда, са забравили, че може просто да си долепиш ухото до някоя врата. Ако…
— Не — прекъсна я Биргит съвсем спокойно.
— Поне го обмисли. Двете с Елейн е десет пъти по-вероятно да ни хванат, отколкото теб.
— Казах не. Нинив, откакто те познавам, ти си се оказвала каква ли не, но не и глупава. Светлина, че те ще го обявят пред всички само след ден-два.
— Но ние трябва да го узнаем веднага — изсъска Нинив. Глупава ли? Разбира се, че никога не беше била глупава! Не биваше да се ядосва. Ако можеше да убеди Елейн да тръгнат, щяха вече да са поне на два дни път оттук.
Потръпвайки — малко показно, както се стори на Нинив, Биргит се наведе към нея.
