ги засегна — напротив, сега те изглеждаха десет пъти по-корави и сто пъти по-студени. От това съчетание кожата й настръхна.
— Не съм притеснена — отвърна тя.
— Ах. Обидени сме, така ли? И защо? Защото те нарекох „дивачка“? Знаеш ли, и аз съм дивачка. Галина Касбан лично ми изби задръжката. Знаеше коя ще ми е Аджата много преди аз самата да разбера, и прояви личен интерес към мен. Винаги го прави с тия, за които смята, че ще изберат Червената. — Тя поклати глава и се изсмя. Очите й бяха като замръзнали кинжали. — С часове виех и ревях, докато успях да намеря сайдар. Доколкото разбирам, Теодрин прилага много по-нежни методи с теб.
— За какво желаете да разговаряте с мен, Айез Седай?
— Амирлин иска да види Елейн жива и здрава, но в много отношения ти си не по-малко важна. Може би дори повече. Това, което знаеш за Ранд ал-Тор, може да се окаже безценно. Както и това, което знае Егвийн ал-Вийр. Знаеш ли къде е тя?
На Нинив й се дощя да изтрие потта от челото си, но задържа ръце в скута си.
— Не съм я виждала от дълго време, Айез Седай. — От месеци, след последната им среща в Тел- айеран-риод. — Мога ли да попитам какво… — Никой в Салидар не наричаше Елайда Амирлин, но тя трябваше да прояви уважение. — Какво възнамерява да прави Амирлин във връзка с Ранд?
— Какво възнамерява ли, дете? Че той е Преродения Дракон. Амирлин знае това и възнамерява да му окаже всичките почести, които заслужава. — Гласът на Тарна стана леко напрегнат. — Помисли, дете. Това стадо ще се върне в кошарата веднага щом напълно им се проясни какво вършат, но всеки ден може да се окаже съдбоносен. Три хиляди години Бялата кула е наставлявала владетелите; много повече войни и по- лоши неща щеше да има, ако не беше Кулата, Света го чака погром, ако на ал-Тор му липсва това напътствие. Но не можеш да напътстваш нещо, което не познаваш добре. Най-доброто за него е ти да дойдеш с мен и да предадеш знанията си за него на Амирлин още сега, а не след седмици или месеци. А и за теб ще е най-добре. Тук никога няма да те направят Айез Седай. Клетвената палка е в Кулата. Изпитанието може да се извърши само в Кулата.
Нинив се мъчеше да не мигне. Нима тази жена си въобразяваше, че може да я подкупи?
— Честно казано, не го познавам много добре. Аз живеех в селото, а той в една ферма далече в Западния лес. Помня го най-вече като хлапе, което не обичаше да се вслушва в здравия разум. Трябваше да го ръчка човек или да го влачи в правия път. Разбира се, това беше като момче. Сега може и да се е променил, не знам. Повечето мъже си остават големи деца, но той…
Тарна само я гледаше. Много дълго, с вледеняващия си поглед…
— Е — рече най-сетне тя и стана толкова бързо, че Нинив едва не отстъпи назад, въпреки че в малката стаичка нямаше място за отстъпване. — Доста странна групичка се е събрала тук. Не ги видях лично, но чух, че Сюан Санче и Леане Шариф също удостояват Салидар с височайшото си присъствие. Не най-добрата компания за една разумна жена. А може би има и други странни персони? Много по-добре ще направиш да вземеш да дойдеш с мен. Аз тръгвам утре заранта. Тази вечер ме уведоми дали да те чакам край пътя.
— Боя се, че не…
— Помисли, дете. Това може да се окаже най-важното решение в живота ти. — Свойската усмивка се стопи и Тарна излезе.
Коленете на Нинив омекнаха и тя се смъкна на леглото. Тревога и ярост забушуваха у нея наред с възбудата. Да се опитва да я подкупва! Да се я опитва да я плаши! И доста успешно при това. Тарна беше съвсем сигурна, че тукашните Айез Седай ще коленичат пред Елайда — въпросът според нея беше предрешен, само срокът — под съмнение. И онова последното, дали не беше намек за Логаин? Нинив подозираше, че Тарна знае за Салидар повече, отколкото подозира Съветът. Може би Елайда наистина си имаше поддръжнички тук.
Здрачаваше се. Най-сетне Елейн дойде.
— Къде беше? — попита Нинив. — Помислих, че Тарна те е завързала някъде!
— Отидох да взема тия неща от Сюан. — Елейн отвори шепата си и показа два усукани каменни пръстена.
— Единият истинският ли е? Добре си се сетила да ги вземеш, но трябваше да се опиташ да вземеш истинския.
— Нищо не е променило мнението ми, Нинив. Продължавам да смятам, че трябва да останем.
— Тарна…
— Само ме убеди още повече. Ако ние заминем, Шериам и Съветът наистина ще предпочетат Кулата да се обедини срещу Ранд. Повярвай ми. Но има нещо по-важно. Помниш ли какво ми каза за използването на нуждата при търсене на нещо в Тел-айеран-риод? Това, от което имаме нужда, е някакъв начин да убедим Съвета да не се връщат при Елайда.
— Как? С какво? Ако и Логаин не е достатъчен…
— Ще разберем какво е, като го намерим — твърдо каза Елейн.
— А ще се съгласиш ли да заминем, ако не намерим нищо?
— Ще се съглася да заминем, стига ти да се съгласиш да останем, ако намерим нещо полезно. Нинив, колкото и да ми се иска да го видя, тук можем да свършим нещо много по-добро за него.
Нинив се поколеба, после измърмори:
— Съгласна.
Едва когато си легна с пъстрия каменен тер-ангреал и с тежкия златен пръстен на Лан, си спомни за указанията на Теодрин. Е, сега за това беше твърде късно. Теодрин бездруго нямаше как да разбере дали е спала, или не. Къде ли беше Лан?
Намести се на възглавницата с тиха въздишка и…
…стоеше до празното си легло, загледана в мъгливата Елейн сред непривичния сумрак на Тел-айеран- риод. Никой тук не можеше да ги види. Шериам или някоя от кръга й можеше да са някъде тук, или Сюан и Леане. Вярно, двете с Елейн имаха право да посещават Света на сънищата, но за тазнощното търсене никоя от тях не искаше да отговаря на въпроси. Елейн явно гледаше на него като на лов. И би трябвало да има поне някаква представа какво точно търсят, приблизително поне.
— Би трябвало да се получи, Нинив — каза Елейн. — Нали Мъдрите са ти казали, че нуждата е ключът, че колкото по-силна е нуждата — толкова по-добре. А ние със сигурност имаме нужда — нали трябва да помогнем на Ранд.
— Да, трябва. Дай по-добре да почваме! — Нинив хвана ръцете на Елейн и затвори очи. Нуждата. Надяваше се, че някаква част от нея има поне някаква представа от какво се нуждаят. Сигурно нищо нямаше да се случи. Нуждата. Изведнъж всичко наоколо й се промени.
Всяка стъпка с помощта на нуждата се взимаше сляпо, по необходимост, и докато те приближаваше все повече до онова, което търсиш, можеше да те хвърли в яма със змии или пред някой гладен лъв.
Тук лъвове нямаше, но това, което имаше, беше притеснително. Беше посред бял ден, но това не я обезпокои — времето тук течеше различно. Двете с Елейн се държаха за ръцете насред някаква улица. Силуети на хора, попаднали в съня си на границата на Тел-айеран-риод, потрепваха и изчезваха. Някакъв мъж падна с писък от един мост и изчезна преди да стигне паважа. Виеща жена с разкъсана рокля се затича към тях и после и тя се стопи. Приглушени викове и крясъци отекваха из улиците, смесени с дрезгав истеричен смях.
— Това не ми харесва — каза угрижено Елейн.
В далечината, високо над града, се издигаше огромна, бяла като кост кула. Намираха се в Тар Валон.
— Няма значение — отвърна уверено Нинив. — Никой в Тар Валон дори не знае за Света на сънищата.
— Нямах предвид това — измърмори Елейн.
— Да продължим. — Нинив стисна очи. Нуждата.
Отместване.
Бяха в Кулата, в един от виещите се коридори. Няма и на три крачки от тях изникна възпълничко момиче — новачка — и очите й се разшириха.
— Моля ви — изхленчи момичето. — Моля! — И изчезна.
Изведнъж Елейн ахна:
