Гитара Морозо бе казала на „Шайел“, че ако не избяга в Пустошта, без да казва на никого, и не стане Дева на копието, гибел ще връхлети над Андор и над целия свят.
— Да — каза Диелин. — Гитара беше съветничка на кралица Морделайн, но повечето си време прекарваше с Тигрейн и Люк, брата на Тигрейн, отколкото с кралицата. След като Люк замина на север и не се върна, плъзнаха слухове, че Гитара го е убедила, че неговата слава или съдба се намира в Погибелта. Други твърдяха, че той щял да намери Преродения Дракон там или че Последната битка щяла да зависи от неговото заминаване. Това беше близо година преди изчезването на Тигрейн. Лично аз се съмнявам, че Гитара е имала нещо общо с това, както и с Люк. Тя остана съветничка на кралицата чак до смъртта на Морделайн. Сърцето й се пръснало заради Тигрейн след случилото се с Люк, така се говореше. С което, разбира се, започна Спора за наследството. Без всичко това щяхте да видите един съвсем друг Андор. Тигрейн щеше да е кралица, Мургейз — само Върховна съветничка на Дома Траканд, а Елейн изобщо нямаше да се е родила. Видите ли, Мургейз се омъжи за Тарингейл, след като получи трона. Кой би могъл да каже какво още щеше да е различно?
Докато я гледаше как излиза с другите, той си помисли за още едното нещо, което щеше да е различно. Той нямаше сега да е в Андор, защото изобщо нямаше да е роден. Всичко си дойде на мястото от само себе си, в безкрайни кръгове. Тигрейн бе отишла тайно в Пустошта, което бе накарало Ламан Дамодред да отсече Авендоралдера, дар от Айил, за да си направи трон, акт, тласнал айилците да прекосят Гръбнака на света, за да го убият — това е била единствената им цел, въпреки че народите го наричаха Айилската война — и с айилците бе дошла една Дева, на име Шайел, която бе умряла при раждане. Животът на толкова хора се беше променил, толкова хора бяха загинали, за да може тя да го роди в подходящото време и място — и да умре. Кари ал-Тор беше майката, която той помнеше, макар и смътно, но му се искаше да бе познавал тази Тигрейн или Шайел, или както бе пожелала да се нарича, макар и съвсем за малко. Просто да я беше видял.
Безплодни мечти. Тя отдавна беше умряла. Всичко това бе свършило. Защо тогава продължаваше да го гложди така?
„Колелото на Времето и колелото на един човешки живот се въртят еднакво без жал и милост“ — промърмори Луз Терин.
„Ти наистина ли си тук? — попита Ранд. — Ако има нещо повече от един глас и няколко стари спомена, отговори ми!“ Тишина. Все едно да се допита до Моарейн или до другите мъртви.
Изведнъж осъзна, че се взира втренчено в бялата мраморна стена, право на север. Към Аланна. Тя сега беше далеч. „Не! Да я изгори дано!“ Нямаше да замени Моарейн с една жена, която го бе нападнала от засада. Не можеше да се довери на никоя жена, докосната от Кулата. Освен на три. На Елейн, на Нинив и на Егвийн. Надяваше се, че на тях поне може. Макар и съвсем малко.
— Дошъл е един, когото мисля, че трябва да видиш — чу се гласът на Башийр. — Твърди, че го пращал лорд Брен.
Айилците мигом скочиха — знаеха кой се подвизава под това име.
Ранд изгледа Башийр с изненада. Последното, което бе очаквал, беше пратеник от Самаил.
— Доведи го.
Башийр махна с ръка и неколцина стражи въведоха пратеника — мъж с весело лице и ококорени от страх очи.
— Какво ли са му направили? — обади се Сюлин. — Ако не е твар на Сянката, докоснат е от Сянката.
— Такъв като него би могъл да направи неща, за които не знаем — каза Юриен. Всички айилци се бяха изправили. — Да убие с допир дори. Хубаво послание за един враг.
Никой не погледна към Ранд, не и пряко, но той кимна. Навярно бяха прави.
— Кой си ти? — попита той.
— Праща ме… Самаил — отвърна мъжът, без да спира да се зъби в усмивка. — Нося послание за… за Преродения Дракон. За теб.
Е, това поне май беше истина. Дали пратеникът беше Мраколюбец, или просто някой нещастник, когото Самаил бе заклещил в едно от онези по-гадни неща, за които Ашмодеан му беше разправял, нямаше значение.
— Какво послание? — каза Ранд.
Устата на иллианеца се размърда с усилие. Онова, което излезе от нея, нямаше нищо общо с гласа, който бе използвал допреди малко. Сега гласът беше по-дълбок и властен.
— Ние ще стоим на различни страни, ти и аз, когато дойде деня на Завръщането на Великия властелин, но защо да се избиваме сега и да оставим Демандред и Грендал да си съперничат за света над нашите кости? — Ранд познаваше този глас, в една от онези частици от Луз Терин, заседнали в ума му. Гласът на Самаил. Луз Терин изръмжа безсловесно. — Ти вече си налапал достатъчно — продължи иллианецът — или Самаил. — Защо да захапваш повече? И ще можеш ли да го сдъвчеш? Предлагам примирие между нас, примирие до Деня на завръщането. Ако ти не тръгнеш срещу мен, и аз не ще тръгна срещу теб. Ще се закълна да не се придвижвам на изток отвъд Равнините на Маредон, на север от Люгард и от Джеанна на запад. Виждаш ли, по-големия дял го оставям на теб. Не твърдя, че говоря от името на другите Избраници, но поне ще знаеш, че няма да имаш причини да се боиш от мен или от каквото и да е от земите, които държа. Ще се закълна да не им помагам, в нищо, което вършат срещу теб, нито ще им помагам да се защитят срещу теб. Досега ти се справи добре, премахвайки Избраници от бойното поле. Не се съмнявам, че ще продължиш също толкова добре, и по-добре отпреди, след като знаеш, че южният ти фланг е подсигурен и че другите ще се сражават без моята помощ. Подозирам, че в Деня на завръщането ще останем само ти и аз, както трябва да бъде. Както е замислено. — Зъбите на пратеника изтракаха и той млъкна. Очите му бяха на ръба на лудостта.
Примирие със Самаил? Дори да можеше да повярва, че Отстъпникът ще го спази, дори това да означаваше, че ще може да се опази от една опасност, за да се справи с всички останали, това също така означаваше да остави безброй хиляди души на милостта на Самаил, а милостта бе качество, което Самаил никога не беше притежавал. Усети как яростта се плъзга по повърхността на Празнотата и разбра, че е сграбчил сайдин. Порой от разкъсваща сладост и смразяваща гадост се вля в гнева му. Луз Терин. Дано поне да полудееше един ден със собствената си лудост. Ехото се сля със собствения му гняв, докато престана да различава единия от другия.
— Отнеси на Самаил следния отговор — каза той хладно. — Всяка смърт, която е причинил от часа на своето пробуждане, хвърлям в нозете му и му искам дан. Всяко убийство, което е извършил, хвърлям в нозете му и му искам дан. Той избегна възмездието в Рорн М’дой и в Нол Каймайн, и в Соадра… — Спомените бяха на Луз Терин, но болката заради стореното там, агонията от видяното от очите на Луз Терин пареха през покрова на Празнотата, все едно че бяха на Ранд. — Ала сега ще се погрижа да получи възмездие. Кажи му: никакво примирие с Отстъпник. Никакво примирие със Сянката.
Пратеникът вдигна трепереща длан да отрие потта от лицето си. Не, не потта. Ръката му се смъкна почервеняла. Пурпурни капки се просмукваха през порите му и той се разтрепера от глава до пети. Дори айилците зяпнаха. Плувнал в червено, иллианецът се срина на пода и кръв се плисна около него на тъмна лъскава локва, разбъркана от мятащото се тяло.
Ранд го гледаше как умира, заровен дълбоко в Празнотата, Без да усеща нищо. Празнотата отблъскваше всяко чувство, а и все едно — нищо не можеше да направи. Дори да познаваше Церителството, то едва ли би могло да спре това.
— Според мен — каза замислено Башийр, — Самаил може би ще получи своя отговор, след като този нещастник не се върне. Чувал съм да се убива пратеник, носещ лоши вести, но никога да бъде убиван, за да не каже, че вестите са лоши.
Ранд кимна. Смъртта не променяше нищо.
Глава 17
Колелото на един живот
Ранд отвори Портала и стъпи на повече от шестстотин мили от Кемлин, в Слънчевия палат — кралския дворец на Кайриен.
Добре поне че Аланна беше далеч. Верин също, но най-вече Аланна. Той все още я усещаше, дори от
