това разстояние, долавяше някакъв смътен отпечатък от присъствието й някъде на запад. Нещо като усещане за нечия длан, която е на косъм да те докосне по тила. Дали изобщо имаше някакъв начин да се освободи от нея?
„Никога не можеш да се измъкнеш от собствените си капани.“ Мърморенето на Луз Терин този път прозвуча смутено. „Една сила може да се пречупи само с друга, по-голяма, и тогава отново се оказваш в капан. Вечно заклещен, за да не можеш да умреш.“
Ранд потръпна. Понякога този глас като че ли наистина говореше на него. Поне обаче да говореше нещо смислено…
— Виждам те, Кар-а-карн — каза един от Братята на орела — днешната му охрана. Сивите му очи бяха безизразни. — Аз съм Корман от Мосаада Гошиен. Дано намериш заслон този ден.
Ранд не успя да отвърне както се полага, защото един розовобузест майенец се промуши пред айилеца и почти викна:
— Милорд Дракон, аз съм Хавиен Нурил, лорд-лейтенант на Крилатата гвардия — от двете страни на шлема му стърчаха метални крилца, — на служба при Берелайн сур Пейендраг Пейрон, Първата на Майен, както и на служба при вас. — Корман го изгледа отгоре с насмешка.
— Виждам те, Хавиен Нурил — отвърна гробовно Ранд и момчето примигна. Момче ли? Едва ли беше по-млад от Ранд. — Искам да… — И изведнъж забеляза, че Авиенда я няма. Какво ли не бе направил, за да избегне тази жена, и първия път, в който се съгласи да тръгне с него, тя му се изплъзна още щом й обърна гръб! — Заведете ме при Берелайн и Руарк — заповяда той навъсено. — Ако не са заедно, заведете ме при този, който е по-близо, и потърсете другия. — Изтичала беше при Мъдрите, несъмнено, за да им докладва какви ги върши. Да, не трябваше да я взима.
„Това, което искаш, е това, което не можеш да имаш. Това, което не можеш да имаш, е което искаш.“ Луз Терин се изсмя налудничаво. Това вече не дразнеше Ранд толкова, колкото някога. Не чак толкова. Което можеше да се изтърпи, трябваше да се търпи.
Двамата го поведоха по коридорите и през залите, но така и не можаха да намерят нито Руарк, нито Берелайн, докато те не се появиха сами.
Май беше по-добре, че Авиенда се беше махнала — тя понякога освирепяваше към жени, за които можеше да й хрумне, че се натискат да се доближат до Ранд. Особено към красиви жени с дълбоко изрязани деколтета.
Изведнъж усети, че Луз Терин си тананика нещо. Тананикане? Като на мъж, възхищаващ се от хубостта на жена, която не може да забележи присъствието му.
„Спри! — извика Ранд наум. — Престани да надничаш през моите очи!“ Не можеше да се разбере дали го е чул — и дали изобщо има някой, който да го чуе? — но тананикането спря.
Хавиен коленичи и Берелайн му махна небрежно да се изправи.
— Вярвам, че всичко е наред с милорд Дракона, както и с Андор. — Имаше такъв глас, че те задължаваше да я слушаш. — Както и с вашите приятели Мат Каутон и Перин Айбара.
— Всичко е наред — увери я той. Винаги го питаше за Мат и Перин, колкото и да й обясняваше, че единият е на път за Тийр, а другия не го е виждал още отпреди да тръгне към Пустошта. — А с вас?
— Толкова добре, колкото може да се очаква, милорд Дракон. — Берелайн хвърли поглед към Руарк.
— Всичко е наред, Ранд ал-Тор — заяви Руарк. Лицето му не беше кой знае колко изразително, но пък то винаги си беше такова.
Ранд знаеше, че и двамата разбират защо е назначил Берелайн да ръководи нещата тук. Въпрос на здрав разум. Тя беше първият владетел, драговолно предложил му своя съюз, и той можеше да й се довери, защото се нуждаеше от него, за да опази Майен да не бъде глътнат от Тийр. Върховните лордове на Тийр винаги се бяха опитвали да се отнасят с Майен като със своя провинция. Освен това, като владетелка на малка държава, Берелайн нямаше основания да облагодетелства една кайриенска фракция за сметка на други, не се стремеше към повече власт и знаеше как да ръководи една страна. Сериозни основания. Като се имаше предвид отношението на айилците към кайриенците и на кайриенците към айилците, поставянето на Руарк начело щеше да доведе до кръвопролития, а в Кайриен и без това беше имало твърде много такива.
Това уреждане на нещата, изглежда, вършеше работа. Берелайн си разбираше от работата и се вслушваше в съветите на Руарк, който говореше от името на вождовете на кланове, останали в Кайриен. Несъмнено й се налагаше да се оправя и с Мъдрите, но досега не се беше оплаквала от тях.
— А Егвийн? — каза Ранд. — Тя по-добре ли е?
Устните на Берелайн леко се свиха. Не харесваше Егвийн. Но пък и Егвийн не я харесваше. Доколкото той знаеше, нямаше никаква причина за тази неприязън, но тя така или иначе беше налице.
Руарк разпери ръце.
— Доколкото ми казва Амис… — Освен че беше Мъдра, Амис бе и негова съпруга. Една от съпругите му — той си имаше две и това бе един от странните обичаи на Айил. — Според нея Егвийн все още има нужда от отдих, леки упражнения, много храна и чист въздух. Мисля, че излиза да се разхожда по малко на хладно. — Берелайн го изгледа кисело; тънкият слой лъскава пот на лицето й ни най-малко не разваляше хубостта й, но Руарк, разбира се, изобщо не се потеше.
— Бих искал да я видя — каза Ранд и добави: — Стига Мъдрите да позволят. — Мъдрите бяха също толкова ревниви към правата си, колкото всяка Айез Седай, която бе срещал, и навярно преди всичко спрямо Кар-а-карн. — Но първо трябва да…
Чу шум от сблъсък на учебни мечове, погледна над перваза, покрай който минаваха, и замръзна — долу, под надзора на един кайриенец, десетина плувнали в пот жени се упражняваха с мечове. Повечето бяха непохватни, но някои се справяха доста добре. На лицата на всички се бе изписала мрачна решителност.
— Какво е това? — попита Ранд.
Руарк изсумтя с отвращение.
— Някои от кайриенските жени са доста впечатлени от Девите — усмихна се Берелайн. — И искат да бъдат Деви. Само че на меча, не на копието. — Сюлин я изгледа възмутено. — Това са дъщери на благородни фамилии — продължи Берелайн. — Позволих им да останат тук, защото родителите им не биха го позволили. В града вече има училища, които учат жените да владеят меча, но много от тях трябва да се измъкват тайно от къщи, за да ги посещават. Не само жените, разбира се. По-младите кайриенци, изглежда, са доста впечатлени от айилците. Започват да възприемат джи-е-тох.
— Изопачават го — изръмжа Руарк. — Мнозина ни питат за нашите порядки, а кой би отказал да учи човек, готов да се учи на онова, което е редно? Дори да е дървоубиец. — За малко щеше да се изплюе. — Но те взимат това, което им се каже, и го променят.
— Всъщност не го променят — възрази Берелайн. — Само го приспособяват. — Руарк леко повдигна вежди и тя въздъхна. Хавиен се свъси обидено, видял как оскърбяват пред очите му неговата владетелка. Нито Руарк, нито Берелайн го забелязаха. Двамата гледаха Ранд напрегнато. Той изпита смътното усещане, че често спорят по този въпрос.
— Променят го — повтори натъртено Руарк. — Тези глупци твърдят, че са гай-шайн. Гай-шайн! — Другите айилци тихо зароптаха; Девите закършиха пръсти в ръчния си език. Хавиен се заоглежда притеснено. — В коя битка или набег са били пленени? Какъв тох им е наложен? Ти потвърди забраната ми да се бият из града, Берелайн Пейерон, но сега те непрекъснато си правят дуели където решат, че няма да ги видят, и губещият навлича бялото. Ако един удари друг, когато двамата са с оръжие, удареният иска дуел, и ако му откажат, навлича бялото. Какво общо има това с честта или с дълга? Те всичко променят и правят такива неща, че и един шарамец ще се изчерви. Това трябва да се спре, Ранд ал-Тор.
Берелайн упорито стисна челюсти и сви юмруци.
— Младите винаги се бият. — Тонът й беше толкова снизходителен, че човек можеше да забрави, че самата тя е млада. — Но откакто започнаха това, никой не е загинал в дуел. Нито един. Само заради това си струва да се оставят да продължат. Няма да откажа на тези млади жени това, което съм им обещала.
— Задръж ги тогава — каза Руарк. — Нека да учат меча, щом искат. Но нека да не твърдят, че следват джи-е-тох. Нека да престанат да обличат бяло и да се обявяват за гай-шайн. Това, което правят, е обида. — Хладните му сини очи се бяха приковали в Берелайн, но нейните — широки и тъмни — не се откъсваха от
