Ранд се беше отпуснал в Драконовия трон, Драконовия скиптър бе на коленете му. Или поне се правеше на отпуснат. Троновете не са направени да се изтягаш в тях, а този точно най-малко, както изглеждаше, но това беше само част от трудността. Аланна също бе част от нея. Само да кажеше на Девите, щяха да… Не, как можеше изобщо да си го помисли? Беше я изплашил достатъчно, за да я държи на разстояние. Не беше направила никакви опити да проникне във Вътрешния град. Той щеше да го разбере, ако беше. Не, засега Аланна беше нищожен проблем в сравнение с тази неудобна възглавница на седалката.
Въпреки че извезаното му със сребро синьо палто беше закопчано до яката, жегата не го засягаше — бе усвоил номера, показан му от Таим — но ако чистото нетърпение можеше да предизвиква пот, от него щеше да се лее, все едно че току-що е излязъл от реката. Да запази хладината в себе си не представляваше никакъв проблем. Но да запази спокойствие бе огромен. Смяташе да предаде Андор на Елейн цял и незасегнат и тази сутрин щеше да направи първата стъпка към това. Стига изобщо да дойдеха.
— И в добавка — продължи монотонно високият кокалест мъж, застанал пред трона — хиляда четиристотин двадесет и трима бежанци от Муранди, петстотин шестдесет и седем от Алтара и сто и девет от Иллиан. — Няколкото сиви кичура, останали по главата на Халвин Нори, стърчаха като пачи пера зад ушите му. — Наех още двадесет и трима чиновници за преброяването, но броят им все още е крайно недостатъчен за…
Ранд престана да го слуша. Колкото и да беше благодарен, че Нори — назначен от Мургейз за главен чиновник преди много години — не беше избягал, както толкова много други, не беше сигурен, че докладът му е верен, ако се изключеха числата в счетоводните му книги. Нори заизрежда броя на смъртните случаи за последната седмица и цената на ряпата, докарана от околностите на града, със същия монотонен глас, после изброи ежедневните уредени от управата погребения на бедни и останалите без близки и приятели бежанци с не повече ужас и не повече радост от изброяването на наетите строители за оглед и ремонт на градските стени. Иллиан за него беше просто поредната земя, а не владение на Самаил, а Ранд — просто поредният владетел.
„Къде ли са те? — зачуди се Ранд. — Защо Аланна не се опита поне да се приближи до мен?“ Моарейн нямаше да се изплаши толкова лесно.
„Къде са всички мъртви? — прошепна Луз Терин. — Никога ли няма да замлъкнат?“
Ранд се изкиска наум. Това със сигурност трябваше да е някаква шега.
Сюлин седеше от едната страна на тронния подиум, а червенокосата Уриен — от другата. Освен Девите днес го пазеха и двадесетима Аетан-дор, Червени щитове, някои с червени превръзки на челата. Стояха, клечаха или седяха, някои тихо си говореха, но както винаги изглеждаха готови да скочат. Поне един чифт очи непрекъснато следеше Нори — малцина айилци можеха да се доверят на един влагоземец толкова близо до Ранд.
На прага на залата се появи Башийр. Най-сетне. Най-сетне, проклето да е!
— Справяте се добре, господин Нори — каза Ранд. — В доклада ви няма никакъв пропуск. Ще се погрижа да получите необходимото ви злато. Но сега трябва да се занимая с други неща, ако позволите.
Мъжът не даде никакъв признак на изненада или обида, че са го прекъснали толкова рязко. Само кимна, поклони се и отстъпи три крачки заднишком, преди да се обърне. Дори не погледна Башийр, докато се разминаваха. Нищо не го интересуваше освен счетоводните книги.
Ранд кимна нетърпеливо на Башийр и се изправи с вкочанен гръб на трона.
Салдеецът не беше сам. Плътно го следваха двама мъже и две жени, всички на възраст, в богати коприни и брокат. Стараеха се да се престорят, че за тях Башийр не съществува, и до голяма степен успяваха, но бдителните айилци между колоните бяха друга работа. Златокосата Диелин сбърка само една крачка, но Абел и Луан, и двамата побелели, но с корави лица, изгледаха навъсено облечените в кадин-сор фигури и инстинктивно посегнаха към мечовете, които днес не носеха, а Елориен, пълна тъмнокоса жена, която щеше да изглежда симпатична, ако лицето й не беше толкова каменно, за миг спря и очите й блеснаха от ярост. Първият им поглед към Ранд също така ги стресна, до един. Сигурно бяха очаквали, че ще е по- стар.
— Милорд Дракон — обяви високо Башийр, — Господарю на Утрото, Принце на Зората, Истински закрилнико на Светлината, пред когото светът коленичи в благоговение, водя ви лейди Диелин от Дома Таравин, лорд Абел от Дома Пендар, лейди Елориен от Дома Тремейн и лорд Пеливар от Дома Целан.
Четиримата андорци изгледаха Башийр накриво. В тона му имаше нещо, което им прозвуча все едно, че води на Ранд четири коня.
Дощя му се да се разсмее. Бяха ядосани, но също така и предпазливи, и навярно малко впечатлени. Двамата с Башийр сами бяха обмислили тези титли, но частта за света, който бил коленичил, беше нещо ново, добавка на самия Башийр. Моарейн обаче му беше дала добър съвет. Стори му се, че почти чува отново звънливия й глас: „Как ще те видят хората първия път е това, което най-дълго ще се съхрани в умовете им. Така е в този свят. Дори да слезеш от трон, дори да започнеш да се държиш като селянин в кочина, те ще продължат да помнят, че си слязъл от трон. Но ако първия път видят в теб само един младеж, едно селянче, по-късно ще направят всичко, за да му попречат да се качи на трона, каквито и да са правата му, каквато и да е мощта му.“
„Аз бях Господар на Утрото — изломоти Луз Терин. — Аз съм Принцът на Зората.“
— Няма да ви посрещна с добре дошли — каза Ранд бавно и спокойно, — това е вашата земя и дворецът е на вашата кралица, — но съм доволен, че приехте поканата ми. — След цели пет дни! Той стана, остави Драконовия скиптър на трона и с леки стъпки слезе от подиума. Със сдържана усмивка. — „Никога не се дръж враждебно освен когато се налага — беше му казала Моарейн, — но преди всичко никога не се дръж прекалено дружелюбно. Никога не бъди нетърпелив.“ — Той посочи отрупаните с възглавнички пет стола, разположени в кръг сред колоните. — Заповядайте. Ще поговорим и ще пийнем студено вино.
Те, разбира се, седнаха, като поглеждаха айилците и него с еднакво любопитство и може би еднаква враждебност. След като се разположиха, се появиха гай-шайн, мълчаливи в белите си роби — носеха вино в запотени златни бокали. По един застана зад всеки стол с широко ветрило от пера. Зад всеки стол, но не и зад този на Ранд. Те го забелязаха веднага, както и липсата на пот по лицето му. Но гай-шайн също не се потяха, въпреки робите си, нито някой друг от останалите айилци. Той загледа лицата на благородниците над ръба на бокала си.
Андорците се гордееха, че са по-откровени от всички на света, и не пропускаха да се похвалят, че Играта на Домове може да е много по-развита в други страни, отколкото в тяхната, но че те също могат да я играят, ако им се наложи. И можеха донякъде, въпреки че кайриенците и тайренците ги смятаха за простодушни, станеше ли въпрос за някой подмолен ход и контраход във Великата игра. Тези четиримата общо взето пазеха хладнокръвие, но за човек, обучен от Моарейн и дообучен в Тийр и Кайриен, издаваха твърде много с всяко мръдване на очите и с всяка лека промяна на лицето.
Първото, което ги сепна, беше, че няма стол за Башийр и че Башийр излиза от тронната зала. И четиримата всъщност си позволиха да погледнат след него с много леки усмивки на доволство. И те трябваше да не харесват присъствието на салдейската армия в Андор, също както Неан и онези като него. Явно беше какво си мислят: че вероятно влиянието на чужденеца е по-малко, отколкото са се страхували.
От друга страна, Башийр беше маршал-генерал на Салдеа, трижди лорд и чичо на самата кралица Тенобия. Но след като Ранд го използваше за свой слуга…
— Великолепно вино. — Загледан в бокала си, Луан се поколеба, преди да добави; — Милорд Дракон. — Все едно че му го изтеглиха с ченгел от устата.
— От юг е — каза Елориен. — Реколта от хълмовете Тунайган. Цяло чудо е как сте могли да намерите лед в Кемлин тази година. Някои хора вече я наричат „годината без зима“.
— Смятате ли, че мога да губя време и усилия в търсене на лед — отвърна Ранд, — след като толкова много беди връхлитат света?
— Всички сме загрижени за бедите по света, но преди всичко за тези, които засягат Андор — каза Диелин. — Да не би да ни поканихте тук, за да намерим лек?
— Стига да знаете такъв — отвърна Ранд. — Ако не, ще трябва да потърся другаде. Мнозина смятат, че знаят подходящия лек. Ако не мога да намеря този, който аз търся, ще трябва да приема следващия най- добър. — Това ги накара да свият устни. На път за насам Башийр ги беше превел през един от дворовете, където бяха видели Аримила, Лир и другите като тях. — Склонен съм да мисля, че желаете да обединим
