— Много красива изработка — промълви Ранд, а после попита Идриен: — Какво е това?
Тя сви рамене.
— Мервин не ще да каже на никого. Понякога от стаите му така гърми, че вратите се тресат, но той твърди, че когато го направи да работи, то щяло да доведе до нов Век. — Тя изгледа Ранд притеснено.
— Да доведе, ако може — отвърна Ранд сухо. — Не виждам Херид. Да не би да не е дошъл?
Идриен отново въздъхна. Херид Фел беше андорец, заседнал тук да чете в Кралската библиотека — наричаше сам себе си „изследовател на история и философия“ — а такива нея не я занимаваха много.
— Милорд Дракон, той никога не излиза от кабинета си, освен когато ходи в библиотеката.
Кабинетът на Херид Фел се намираше на горния етаж, откъдето се виждаха само покривите и една квадратна кула, затулваща всичко останало. Херид бездруго твърдеше, че никога не поглежда през прозорците.
— Можете да ме изчакате тук — каза Ранд като стигна тясната врата — стаята зад нея също беше тясна — и се изненада, когато Джалани и Дедрик веднага се съгласиха.
Куп дреболии изведнъж си дойдоха на мястото. Джалани бе пропуснала да изгледа неодобрително меча му — нещо, което винаги правеше. Нито тя, нито Дедрик дори не погледнаха коня в конюшнята, нито си направиха труда с укор да отбележат, че краката са си му достатъчно добри — пак нещо, което иначе тя правеше редовно.
Като за потвърждение, когато Ранд се извърна към вратата, Джалани бързо изгледа Дедрик от главата до петите. Младежът толкова упорито се престори, че не й обръща внимание, че по-добре да си я беше зяпнал. И това бе според айилските нрави — да се правиш, че нищо не схващаш, докато тя не се изясни. И тя щеше да направи същото, ако той бе започнал пръв огледа.
— Позабавлявайте се — подхвърли Ранд през рамо и двамата го погледнаха стъписани, докато влизаше.
Стаичката бе претъпкана с книги, свитъци и купища листове. Книги и листа покриваха масата, дори се търкаляха разхвърляни по пода. Самият Херид Фел беше едър мъж, забравил сякаш тази заран да се среше. Лулата, стисната между зъбите му, беше изгаснала и по омачканото му кафяво палто се бе посипала пепел.
Той примигна за миг към Ранд и каза:
— Ах. Да. Разбира се. Тъкмо се канех да… — Изгледа намръщено книгата в ръцете си, после попита: — Ох, да. За какво искаше да поговорим?
Ранд разчисти един стол и седна. Опитвал се беше да побеседва и с други тук — философи и историци, учени жени и мъже, и беше все едно да се опита да разбере нещо от някоя Айез Седай. Сигурни бяха само в това, в което са сигурни, а останалото удавяха в думи, които можеха да значат всичко. Или се ядосваха, когато ги притиснеше — изглежда, смятаха, че се съмнява в знанията им, нещо, което явно представляваше голям грях — или усилваха словесния поток, докато той престанеше да разбира и половината, или ставаха раболепни, мъчейки се да напипат какво точно иска да чуе. Херид беше по-различен. Едно от нещата, които винаги като че ли му се изплъзваха от ума, бе, че Ранд е Преродения Дракон, а това напълно устройваше Ранд.
— Какво знаеш за Айез Седай и Стражниците, Херид? За връзката?
— Толкова, колкото всеки, който не е Айез Седай. Което ще рече не много. Какво по-точно искаш да разбереш?
— Може ли да се прекъсне?
— Да се прекъсне? О, не. Не мисля. Освен ако нямаш предвид когато Стражникът или Айез Седай умре. Това я прекъсва. Струва ми се. Помня, че слушах веднъж за тая връзка, но не помня… — Погледът му се спря на някакъв лист с бележки на масата и той го придърпа и го зачете намръщено.
Ранд въздъхна; имаше чувството, че ако извърне бързо глава, ще види ръката на Аланна да го сочи.
— Какво ще ми кажеш за въпроса, който ти поставих последния път? Херид? Херид?
Мъжът се сепна.
— Ох, да. Последния път. За Тармон Гай-дон. Ами, виж сега, не знам как ще е точно. Тролоци, сигурно. Властелини на ужаса. Да. Властелини на ужаса. Но се позамислих. Това не може да е Последната битка. Струва ми се, че не би могло. Може би всеки Век си има Последна битка. Или повечето.
— Какво искаш да кажеш, че не може да е Последната битка? — Ранд се помъчи да запази гласа си спокоен. Херид винаги стигаше до същността; трябваше само да го ръчка човек.
— Какво? Да, точно така. Не може да е Последната битка. Дори Преродения Дракон пак да запечата затвора на Тъмния. Нещо, в което се съмнявам. — Той се приведе над масата и заговорнически сниши глас. — Нали се сещаш, той все пак не е Създателя, каквото и да приказват невежите по улиците. Въпреки че някой все пак трябва да го запечата отново. Колелото, нали разбираш.
— Не разбирам… — промълви Ранд.
— Разбираш ти, и още как. Добър учен може да излезе от теб. — Херид размаха лулата в кръг. — Колелото на Времето. Вековете идват и си отиват, и пак идват с въртенето на Колелото. — Внезапно той заби точка във въображаемото колело. — Тук затворът на Тъмния е цял. Тук пробиват в него дупка, а ето тук отново е запечатан. — Той прокара върха на лулата си по дъгата, която бе начертал. — Ние сме тук. Печатите отслабват. Но това е без значение, разбира се. — Лулата завърши кръга. — Когато Колелото отново се завърти дотук, до мястото, където първоначално са изровили дупката, затворът на Тъмния пак трябва да е цял.
— Но защо? Може би следващия път ще я издълбаят през кръпката. Може би точно затова са могли да го направят последния път — да я изровят в това, което е направил Създателя, искам да кажа — може би са изровили Въртела през кръпка, за която просто не знаем.
— Някой все трябва да го е направил в един момент. Първия път де. Освен ако не смяташ, че Създателя е направил затвора на Тъмния с дупка и кръпка още в началото. — Веждите му се вдигнаха от това хрумване. — Не, в началото той си е бил цял и мисля, че отново ще е цял, когато Третия век настъпи отново. Хм. Чудя се дали те са го наричали Третия век? — Той припряно топна перо в мастилницата и надраска бележка на полето на една разтворена книга. — Офф. Това сега няма значение. Не твърдя, че Преродения Дракон ще бъде този, който отново ще го направи цял, не и непременно в този Век, но трябва да е цял преди отново да дойде Третия век и да измине достатъчно време, откакто е станал цял — един Век, най-малкото — така че никой да не помни нито Тъмния, нито затвора му. Никой няма да помни. Хм. А дали… — Той се почеса по темето и косата му се оклепа с мастило. — Всеки Век, в който печатите отслабват, в един момент би трябвало да си спомни за Тъмния, защото ще им се наложи да се изправят срещу него и отново да го затворят.
— Освен ако Тъмния не се измъкне на свобода — каза Ранд. — Да счупи Колелото на Времето и да пресътвори Времето и света по свой образ и подобие.
— Виж, това е друго нещо. — Херид изгледа навъсено перото. — Не мисля, че двамата с теб можем да направим кой знае какво по въпроса. Защо не дойдеш тук при мен да изследваш? Тармон Гай-дон едва ли ще настъпи утре, а да си използваш времето тук няма да е по-зле, отколкото…
— Има ли някакво основание според теб да се счупят печатите?
Веждите на Херид рязко скокнаха.
— Да се счупят печатите? Печатите да се счупят? Че то само един луд може да поиска да направи такова нещо. Може ли изобщо да бъдат счупени? Струва ми се четох някъде, че не можело, но сега не мога да си спомня дали се обясняваше защо. Какво те накара да си помислиш такова нещо?
— Не знам — въздъхна Ранд. А в тила му Луз Терин си тананикаше. „Печатите, печатите счупи. Печатите счупи, и точка. Да умра най-сетне.“
Честно казано, Егвийн беше раздразнена. Това, че видя Авиенда след толкова време, щеше да е чудесно, ако тя не й кимна хладно и не се шмугна за среща насаме в шатрата на Амис. Наистина насаме, увери се Егвийн, след като се опита да я последва.
„Не си канена — срязала я беше Амис. — Излез и се поразходи. И хапни нещо. Не е нужно една жена да прилича на тръстика.“
Баир и Мелайне бяха дошли бързо, повикани от гай-шайн, но Егвийн беше изключена. Облекчи я малко,
