сама да попадне в това.
— Няма да ми кажеш. — Не беше въпрос.
— Ранд, съжалявам, че не мога да ти помогна, но наистина не мога. И въпреки това отново те моля ти да ми помогнеш. Знаеш, че и за самия теб ще е от полза.
Той не каза нищо и тя стана и си излезе.
Закрачи по коридора. Чудеше се какво да прави. Трябваше някак да убеди Мъдрите да й позволят отново да влиза в Тел-айеран-риод — законно, така да се каже. Рано или късно, на него щеше да му се наложи да се оправя с Айез Седай в Салидар и само щеше да му е от полза, ако тя успееше преди това да поговори с Елейн или Нинив. Малко я изненадваше, че Салидар все още не беше се свързал с него — какво толкова задържаше Шериам и останалите?
Но едно нещо гореше от нетърпение да съобщи на Елейн. Ранд имаше нужда от нея. Каза го така, сякаш бе най-важното нещо в живота му. Това трябваше да успокои тревогите й дали все още я обича. Никой мъж не би могъл да каже, че има нужда от теб, освен ако не те обича.
Ранд остана няколко мига взрян във вратата, затворила се след Егвийн. Толкова много се беше променила от момичето, с което бе отрасъл. В тези айилски дрехи съвсем приличаше на Мъдра — като се изключеше ръстът, разбира се; нисичка Мъдра с големи тъмни очи — но пък Егвийн винаги правеше всичките си неща с цяло сърце. Беше запазила хладнокръвие досущ като Айез Седай. Каквито и дрехи да носеше, искаше да стане Айез Седай и беше готова да пази айезседайските тайни дори след като той й обясни изрично, че Елейн му е нужна, за да съхрани мира между двете държави. За нея трябваше да мисли вече като за Айез Седай. Тъжно.
Той се изправи. Беше изморен, но тепърва трябваше да се среща с кайриенски благородници — Колавер и Марингил, Добрайн и останалите. Както и с тайренците — Мейлан, Араком и цялата им пасмина щяха да се обидят, ако отделеше на кайриенците дори един миг повече, отколкото на тях. А и Мъдрите щяха да чакат реда си за среща с него, също и Тимолан и останалите вождове на кланове тук, с които днес все още не беше се срещал. Защо изобщо му хрумна да напуска Кемлин? Е, беседата с Херид беше приятна; въпросите, които му постави, не бяха от най-приятните, но беше мило да си поговори с някой, който изобщо не помнеше, че е Преродения Дракон. И му бе останало малко време да е сам, без досадната неизменна айилска свита; трябваше да го прави по-често.
Той улови отражението си в едно огледало с позлатена рамка.
— Добре поне, че не й позволи да забележи колко си уморен — каза той на образа си. Един от по- кратките съвети на Моарейн: „Никога не им позволявай да те видят слаб.“ Да, бе започнал да свиква да мисли за Егвийн като за една от „тях“.
Глава 19
Въпрос на тох
Ранд се надяваше, че тази нощ ще поспи добре. Беше достатъчно уморен, за да може почти да забрави за докосването на Аланна, и по-важното — Авиенда я нямаше. Нещо друго обаче го караше да се мята в постелята. Сънища. Винаги си завардваше сънищата, за да не пуска в тях Отстъпници — както и Мъдри, — но преградите не можеха да задържат навън онова, което вече бе вътре. Сънища го връхлитаха — за някакви огромни бели неща като гигантски птичи криле, без птицата, реещи се в небето; за огромни градове с невъзможно високи сгради, сияещи под слънцето, със странни машини, подобни на пчели и на сплескани капки вода, летящи по улиците. Всичко това го беше виждал в огромния тер-ангреал в Руйдийн, но сега всичко беше по-различно. Всичко изглеждаше някак изопачено, цветовете… погрешни, сякаш нещо бе замъглило очите му. Шо-крилата затрептяха, затресоха се и рухнаха, отнасяйки със себе си стотици хора към смъртта. Сгради се трошаха като стъкло, градове лумнаха в пожари, земята се занадига като морска шир, подхваната от буря. И всеки път той се оказваше застанал срещу една красива златокоса жена и виждаше как обичта на лицето й се сменя с ужас. С част от себе си я познаваше. С част от себе си искаше да я спаси, да я запази от Тъмния, от всякаква беда, от онова, което сам той щеше да причини. Толкова много части гъмжаха в него, умът му се пръскаше в ярки искри, всичко пищеше…
Събуди се в тъмното, потен и разтреперан. Сънищата на Луз Терин. Това досега не беше му се случвало — да сънува сънищата на оногова. Остана да лежи буден чак до изгрева. Държеше здраво сайдин, сякаш можеше с него да надвие съня на мъртвия, но Луз Терин си остана безмълвен.
Когато бледият светлик най-сетне се появи в прозорците, един гай-шайн тихо се плъзна из стаята с покрит с кърпа сребърен поднос. Като видя, че Ранд е буден, той не каза нищо, само се поклони и си излезе също така безшумно. Все още със Силата в себе си, Ранд подуши примесено с подправки вино и топъл хляб, мед и масло, и горещата каша, която айилците ядяха на закуска. Освободи Извора, облече се и закопча колана. Кърпата на подноса дори не докосна — не му беше до ядене. Взе Драконовия скиптър и излезе от покоите си.
Девите бяха в дъното на коридора със Сюлин, както и Юриен с Червените щитове, ала не бяха сами. Зад охраната рамо до рамо се бяха стълпили хора. И още няколко вътре в кръга. Авиенда стоеше сред пратеничество на Мъдрите — Амис, Баир, Мелайне и Сорилея, разбира се, а също и Челин от Пушлива вода на Миагома, както и Едарра от Нидир на Шианде, която не изглеждаше много по-възрастна от него. И Берелайн беше с тях, но не и Руарк или някой друг от вождовете на кланове. Това, което имаше да им казва, вече бе казано, а айилците нямаха навик да теглят думи от устата ти. Но защо пък Мъдрите бяха тук сега? Или Берелайн? Зелено-бялата рокля, която тази заран беше облякла, приятно разкриваше голяма част от пищната й бяла гръд.
След тях извън айилския пръстен, бяха кайриенците — Колавер, поразително чаровна за средната си възраст, стабилният Добрейн, Марингил, изпънат като меч, още двайсетина млади мъже и жени с по-нисък сан.
— Милостта дано закриля лорд Дракона — замърмориха всички и се закланяха.
Тайренците също имаха своето представителство, само върховни лордове и лейди, без по-низша знат, и изразяваха почитта си със: „Светлината дано освети лорд Дракона“. Сред тях, разбира се, най-много изпъкваше Мейлан — строен, с кораво безизразно лице, а до него бяха Анайела и Маракон. Тук бяха и плешивият Гвеям и Араком, които стояха плътно до Хеарне и Симаан. Тях двамата Ранд не беше споменал вчера, нито за измяната им, но беше сигурен, че тук за нея вече се знае, и също така беше сигурен, че на мълчанието му се придава смисъл според ума на всеки. Привикнали бяха на това, откакто бяха дошли в Кайриен, и тази заран гледаха нащрек Ранд, сякаш очакваха всеки миг да даде нареждане за задържането им.
Всъщност всеки гледаше някого нащрек и като капак на всичко, айилците следяха всички, с изключение на Мъдрите, разбира се. И с изключение на Берелайн, неизвестно защо. Те гледаха на всички влагоземци с голямо подозрение, но с Берелайн се отнасяха почти като с Мъдра.
— Висока чест ми оказвате. — Ранд се надяваше да не е прозвучало твърде сухо. Отново цял парад. Зачуди се къде ли е Егвийн. Навярно се изтягаше в леглото си. Помисли си дали да не я намери и да направи едно последно усилие да… Не, щом не искаше да му каже, нямаше да я кара насила. Колко лошо, че същността му на тавирен не действаше тогава и както му се искаше. — За съжаление, няма да мога да поговоря с никого от вас тази сутрин. Връщам се в Кемлин. — Андор беше проблемът, с който трябваше да се справи сега. Андор — и Самаил.
— Вашите заповеди ще бъдат изпълнени, милорд Дракон — каза Берелайн. — Тази сутрин, така че можете да бъдете свидетел.
— Моите заповеди ли?
— Мангин — поясни тя. — Тази сутрин той бе уведомен. — Повечето Мъдри си надянаха унило изражение, но неодобрението на лицата на Баир и Сорилея бе повече от откровено. И за негова изненада — насочено към Берелайн.
— Не смятам да бъда свидетел на обесването на всеки убиец — отвърна хладно Ранд.
Всъщност го беше забравил или по-скоро — съзнателно го бе изтрил от ума си. Обесването по твоя заповед на човек, когото си харесвал, не е нещо, което да държиш и да помниш. Руарк и останалите вождове дори не бяха го споменали, когато говори с тях. А другата истина беше, че не искаше да превръща тази екзекуция в специална церемония. Айилците трябваше да живеят според закона като всички други;
