Попадне ли в лоши ръце, светът е обречен. Ключът към намирането на купата е като се намери един, който вече не е.
— Не е какво? — Това определено изглеждаше по-важно от другите. — Да не искаш да кажеш някой, който е мъртъв?
— Те не знаят повече от това, което ти казах. — Тя се обърна към вратата.
— Ти… — Ранд млъкна и се окашля. „Ти трябва ли да си отиваш?“, канеше се да я попита. Светлина, колко искаше само да си отиде. Всеки миг, изкаран с нея, беше истинско изтезание. Но и всеки миг без нея бе не по-малко изтезание. Да, но трябваше да направи това, което бе редно и което бе най-доброто за нея. — Ти искаш ли да се върнеш при Мъдрите, Авиенда? Да се заемеш отново с обучението си? Наистина няма смисъл да оставаш тук повече. Толкова много неща ме научи, че все едно съм отраснал в Айил.
Тя изсумтя многозначително, но не се задоволи само с това, разбира се.
— Знаеш по-малко от едно шестгодишно момче. Защо един мъж слуша второмайка си или тъща си повече от собствената си майка и една жена свекъра, или второбаща си, повече от собствения си баща? Кога една жена може да се омъжи за някого, без да прави брачен венец? Кога една надзорница на покрив трябва да се подчини на ковача на твърдината? Ако вземеш една среброковачица за гай-шайн, защо трябва да й оставиш един ден за нея срещу всеки ден, който работи за теб? Защо същото правило не важи за тъкачката? — Той затършува за отговори в ума си, готов да признае, че не ги знае, но тя занаглася шала си все едно, че бе забравила за него. — Понякога джи-е-тох си прави страхотни шеги. Ще се пръсна от смях, ако излезе, че съм предмет точно на такава. — Гласът й спадна до шепот. — Ще срещна своя тох.
Стори му се, че говори на себе си, но й отвърна. Предпазливо.
— Ако имаш предвид Ланфеар, не аз те спасих. Спаси те Моарейн. Тя загина, спасявайки всички ни. — Мечът на Ламан я беше освободил от единствения й тох към него, въпреки че така и не бе могъл да разбере заради какво точно беше той. Единственото задължение, което тя знаеше, че има към него. Той се молеше дано никога да не научи за другото — тя щеше да го схване като такова, макар за него определено да не беше.
Авиенда го изгледа с лека усмивка. Възвърнала си беше самоувереността, с която и Сорилея можеше да се гордее.
— Благодаря ти, Ранд ал-Тор. Баир казва, че е добре човек да си напомня от време на време, че един мъж не знае всичко. Гледай да ме уведомиш, когато решиш да си легнеш. Не бих искала да закъснявам и да те будя.
Ранд остана да седи, загледан към вратата, дълго след като тя си излезе. Дори кайриенците, играещи своята Игра на Домове, бяха по-лесни за разбиране от една жена. Подозираше, че това, което изпитва към Авиенда, каквото и да е то, още по-лошо заплита нещата.
„Това, което обичам, съсипвам — изсмя се Луз Терин. — Каквото съсипвам, обичам.“
„Млъкни!“ — помисли си с гняв Ранд и тънкият смях секна, Не знаеше кого обича, но знаеше кого щеше да спаси. От всичко, от което можеше. Най-вече от самия себе си.
В коридора Авиенда се отпусна на вратата и вдиша бавно и дълбоко, за да се успокои. Опита се поне. Сърцето й продължаваше да напира да се отскубне от гърдите й. Близостта с Ранд ал-Тор я разпъваше, сякаш бе съблечена гола върху жива жарава, разпъваше я, сякаш костите й щяха да се пръснат. Будеше в нея толкова срам, колкото никога не беше подозирала, че е способна да изпитва. Страхотна шега, беше му казала, и част от нея искаше да се разсмее гръмко. Тя наистина имаше тох към него, но много повече към Елейн. Единственото, което той бе направил, бе че й спаси живота. Ланфеар щеше да я убие без него. Ланфеар искаше да убие специално нея, и то колкото може по-болезнено. Ланфеар някак беше разбрала. В сравнение с онова, което бе причинила на Елейн, нейният тох към Ранд беше като жалък мравуняк до Гръбнака на света.
Касин само я погледна от мястото си, приклекнал и със снопа копия, положени на коленете му; той, разбира се, не знаеше нищо. Лия обаче се подсмихваше.
Пръстите й зашариха ядосано. „Защо ми се смееш, момиче? Не можеш ли да си използваш времето за нещо по-добро?“
Веждите на Лия леко се повдигнаха и усмивката й стана още по-насмешлива. Пръстите й се размърдаха в отговор. „Кого наричаш ти момиче, момиче? Все още не си Мъдра, но вече не си Дева. Мисля, че ще си вплетеш душата във венче, за да го положиш в нозете на някой мъж.“
— Какво се зяпнахте? — подхвърли небрежно Касин. — Някой ден трябва да взема да науча този ваш говор с ръцете.
Лия го изгледа — и се изсмя със звучен сребрист смях.
— Много добре ще изглеждаш в поли, Червен щит, в деня, в който ще дойдеш да помолиш да станеш Дева.
Авиенда издиша облекчено, когато очите на Лия се отклониха от нейните — при тези обстоятелства честта не й позволяваше първа да отмести поглед. Пръстите й автоматично се размърдаха в признателност, в първата фраза на ръчния говор, която една Дева научаваше, тъй като беше фразата, която всяка Дева използваше най-често. „Имам тох.“
Без да чака, Лия й отвърна с пръсти. „Много малък, сестро на копието.“
Авиенда се усмихна благодарно заради това, че й спестиха свитото кутре, който щеше да придаде подигравателен смисъл на думата, използван към жени, които са оставили копието, но се опитват да се държат все едно, че не са.
Авиенда закрачи по коридора. Убийството на Ранд ал-Тор щеше да срещне единия тох, самоубийството й щеше да удовлетвори другия, но всеки тох възпираше това решение за другия. Каквото и да твърдяха Мъдрите, тя трябваше да намери начин да изпълни и двата.
Глава 20
От стеддинг
Лия надникна през открехнатата врата, но преди да успее да отвори уста, един задъхан кръглолик мъж в червено-бяла ливрея се шмугна покрай нея, коленичи пред Ранд и викна:
— Милорд Дракон! В палата са дошли огиери. Трима наведнъж! Даде им се вино и им предложиха още, но те настояват само да видят лорд Дракона!
Ранд беше посещавал два пъти огиерски стеддинг, но не беше сигурен какъв е правилният етикет за такива срещи. Огиерите бяха построили повечето големи градове, поне най-старите им части, и все още излизаха от своите стеддинги от време на време, за да правят ремонт, но въпреки това се съмняваше, че този мъж би се възбудил чак толкова от нещо по-малко от крал или Айез Седай.
— Заведи ме при тях. Как се казваш?
— Бари, милорд Дракон.
Бари бързо се изправи и едва не заподскача от нетърпение. Ранд предположи, че е направил правилния избор — мъжът не изглеждаше изненадан от това, че лорд Дракона ще иде при огиерите, вместо те да бъдат доведени при него. Меча и скиптъра си остави: огиерите нямаше да се впечатлят нито от едното, нито от другото. Лия и Касин също тръгнаха с него, разбира се.
Огиерите чакаха в един вътрешен двор с фонтан, пълен с лилии и червени и златни рибки. Белокос мъж с дълго палто, отворено над високите му ботуши с подвити горници, И две жени, едната от които забележимо по-млада от другата, с поли, извезани с лозници и листа. Златните бокали, предназначени за човеци, изглеждаха мънички в ръцете им. Няколкото дървета наоколо бяха запазили част от листата си, а и дворецът също хвърляше сянка. Огиерите не бяха сами — Сюлин и поне трийсетина Деви се бяха струпали около тях, както и Юриен, плюс поне петдесетина айилци. Когато видяха Ранд, айилците благоволиха да млъкнат.
Огиерът каза:
— Името ти пее в ушите ми, Ранд ал-Тор. — Гласът му отекни като далечен тътен и той се зае с представянията. Беше Хаман, син на Дал, син на Морел. По-старата жена се казваше Коврил, дъщеря на Елла, дъщеря на Соонг, а по-младата беше Ерит, дъщеря на Айва, дъщеря на Алар. Ранд си спомни, че е срещал Ерит в стеддинг Цофу, на два дни път усилна езда от Кайриен. Представа си нямаше какво може да търси в Кемлин.
