Пред огиерите дори айилците изглеждаха ниски. Хаман стърчеше с близо половин ръст над Ранд и бе пропорционално широк, Коврил беше с една глава — огиерска глава — по-ниска и дори Ерит надвишаваше Ранд с близо стъпка и половина. Но това бяха най-незначителните отлики между огиерите и човеците. Очите на Хаман бяха големи като чаши за чай, широкият му нос заемаше почти цялото му лице, а ушите му стърчаха от косата като две бели туфи. Имаше дълги провиснали бели мустаци и тясна брада под брадичката, а веждите му висяха надолу по бузите. Ранд трудно можеше да определи с какво точно се различаваха лицата на Коврил и Ерит от неговото — освен че те нямаха бради и мустаци, разбира се, и че веждите им не бяха толкова дълги и дебели — но изглеждаха някак си по-нежни. Макар Коврил сега да изглеждаше доста тържествена — тя също по някаква причина му се стори позната, — а Ерит като че ли бе разтревожена и ушите й бяха клепнали унило.
— Ако ме извините за момент… — почна Ранд.
Сюлин не го остави да продължи.
— Дойдохме да поговорим с Дървобратята, Ранд ал-Тор — каза тя решително. — Трябва да знаеш, че айилците отдавна са водобратя с Дървобратята. Често посещаваме техните стеддинг и търгуваме.
— Това е точно така — измърмори Хаман. За огиер си беше мърморене. Като тътен на далечна лавина.
— Сигурен съм, че някои наистина са дошли да поговорят — каза Ранд на Сюлин и хвърли поглед към охраната си, избрана тази заран — всички бяха тук до последния човек. — Желая обаче да поговоря с тях насаме. Насаме — подчерта той и изгледа Лия и Касин. — Освен ако не смятате, че имам нужда от защита от тях?
Когато айилците си отидоха, Хаман поглади дългата си брада.
— Човеците не винаги са ни смятали за толкова безопасни. Хм. Хмм. — Умислената му реч прозвуча като бръмчене на гигантски бръмбар. — Има го в старите записки. Много стари. Само фрагменти, наистина, но датират чак от…
— Старей Хаман — учтиво се намеси Коврил, — бихме ли могли да поговорим по същество? — Този бръмбар избръмча с няколко тона по-високо.
Старей Хаман. Къде го беше чувал? Всеки стеддинг си имаше Съвет на старейте.
Хаман въздъхна дълбоко.
— Добре, Коврил, но ми се струва, че проявяваш невиждана припряност. Почти не ни остави време да се срешим, преди да дойдем тук. Кълна се, че подскачаш като… — Огромните му очи примигнаха към Ранд и той сподави кашлицата си с длан, голяма колкото волски бут. — Това пътуване Навън бе доста изтощително — продължи Хаман, обяснявайки на Ранд, — не на последно място след като разбрахме, че Шайдо Айил са обсадили Ал’ка-ир’рахиеналлен и че ти всъщност си тук, но после ти си отиде преди да можем да поговорим с теб и… Не мога да се отърва от чувството, че сме станали твърде необуздани. Не. Не, по-добре ти говори, Коврил. Заради теб си оставих науката и преподаването, за да хукна по света. Учениците ми сигурно вече са се разбунтували. — Ранд едва се сдържа да не се ухили; ако се съдеше по това как ставаха нещата обикновено при огиерите, на учениците на Хаман щеше да им трябва половин година, докато решат, че наистина е заминал, и още една година, докато решат какво да правят по въпроса.
— Една майка има право да се безпокои — каза Коврил и туфестите й уши помръднаха. После брадичката и се вирна. — Какво си направил със сина ми?
Ранд зяпна.
— Със сина ви?
— С Лоиал! — Тя го изгледа, все едно че се е побъркал. Ерит се взираше в него с тревога. — Моят Лоиал е твърде млад, за да бъде Навън, твърде млад е, за да обикаля по света и да върши неща, които ти несъмнено си го карал да върши. Стареят Алар ми разказа за теб. Какво общо може да има моят Лоиал с Пътища, тролоци и Рога на Валийр? Сега ще ми го върнеш, за да си го оженя, както си му е редът, за Ерит. Тя ще го научи на ред.
— Много е хубав — промърмори свенливо Ерит и ушите й потръпнаха от смущение. — И мисля, че е и много смел.
Според огиерските схващания Лоиал бе твърде млад, за да напуска стеддинг сам — беше малко над деветдесетгодишен. Огиерите живееха много дълго. От първия ден, в който Ранд го беше срещнал, Лоиал се тревожеше какво ще стане, когато старейте разберат, че е избягал. Най-много се тревожеше да не тръгне да го търси майка му, мъкнейки му невеста. При тях беше напълно възможно един ден да разбереш, че са те сгодили за жена, която изобщо не си виждал.
Лоиал, изглежда, смяташе, че женитбата ще сложи край на всичките му мечти, със сигурност на всичките му копнежи да опознае света, и все едно дали беше прав, или не, Ранд не можеше да предаде един свой приятел на нещо, от което той така се боеше. Тъкмо се канеше да им каже, че не знае къде е Лоиал, и да им предложи да се върнат в своя стеддинг и да го почакат да си дойде — вече си беше отворил устата да го каже, но му хрумна един въпрос. Смути се, че е забравил нещо толкова важно; важно за Лоиал поне.
— Той откога е извън стеддинга?
— Много от отдавна — каза Хаман. — Момчето така и не пожела да се приспособи. Все говореше колко иска да поразгледа Навън, сякаш нещо кой знае колко се е променило от онова, което е в книгите, които трябваше да седне и да изучи. Хм. Каква толкова голяма промяна е, ако човеците са променили линиите по картата? Земята все пак си е…
— Той е Навън вече твърде дълго — намеси се твърдо майката на Лоиал.
— П-повече от пет години вече — каза Ерит. За миг ушите й клепнаха, но после пак упорито щръкнаха нагоре. — Искам да ми стане съпруг. Разбрах го още когато го видях за първи път. Няма да позволя да загине. Не и от глупост.
Ранд и Лоиал бяха говорили за много неща, и едно от тях беше Копнежът, въпреки че Лоиал не обичаше да засяга тази тема. Когато Разрушението на света подкарало хората да тичат по целия свят, търсейки спасение, то бе прогонило и огиерите от техните стеддинг. Дълги години след това хората се скитали сред един свят, който се менял почти ежедневно, търсейки това свое спасение, а огиерите също се скитали, търсейки своите стеддинг, изгубени сред променящата се земя. Точно тогава ги обхванал Копнежът. Всеки огиер, останал далеч от стеддинг, искаше да се върне. Всеки огиер, останал за дълго извън стеддинг, имаше нужда да се върне. Всеки огиер, останал твърде дълго извън стеддинг, загиваше.
— Той ми спомена за един огиер, който останал навън по-дълго — тихо каза Ранд. — Десет години, толкова мисля, че каза.
Хаман поклати глава.
— Няма да стане. Доколкото аз знам, петима са оставали Навън толкова дълго и са успели да се завърнат живи в стеддинг, а мисля, че ако са били повече, щях да го знам. Такава лудост се записва, за да се помни. Трима от тях са умрели година след завръщането си, четвъртият останал недъгав до края на живота си, а петата — на тояга, за да може да ходи. Въпреки че продължи да пише. Хм. Хмм. Далар имаше да каже доста интересни неща за… — Този път, когато Коврил отвори устата си, главата му бързо се извърна, той я изгледа с щръкнали вежди и тя яростно заоправя полите си. — Пет години са къс срок, знам това — обърна се Хаман към Ранд, без да изпуска Коврил от очи, — но сега сме привързани към стеддинг. В града не чухме нищо, което да показва, че Лоиал е тук — а ако се съди по възбудата, която предизвика нашата поява, мисля, че щяхме — но ако ни кажеш къде е той, ще му направиш голямо добро.
— Той е в Две реки — отвърна Ранд. Да спаси живота на приятеля си не беше предателство. — Когато го видях последния път, беше отседнал там в добра среда, с верни приятели. Две реки е спокойно място. Безопасно е. — Сега вече беше такова, благодарение на Перин. — И допреди няколко месеца е бил добре. — Това поне Боуд му го беше казала, когато момичетата му разправиха какво се е случило в Емондово поле.
— Две реки — измърмори Хаман. — Хм. Да, знам къде е. Още една дълга разходка. — Огиерите рядко яздеха, защото малко коне можеха да ги носят, и предпочитаха да разчитат на собствените си крака.
— Трябва да тръгнем незабавно — заяви Ерит решително. Коврил и Хаман я изгледаха изненадано и ушите й съвсем клепнаха. В края на краищата, тя беше една много млада жена, придружаваща един старей и жена, за която Ранд подозираше, че сама по себе си е важна особа, ако можеше да се съди по това как се
