в Цюрих.
Почувствах победната тръпка от първия значителен пробив във всяко следствие.
— Значи са ни в ръцете.
— Щяха да са, ако не бяха се спасили междувременно. Половината от нощта прекарах в апартамента им с Пински…
Почувствах се виновен. Трябваше там да присъствам аз.
— Открихте ли нещо?
Кратко и рязко поклащане на главата беше отговорът й:
— Бриджър е разбрал, че идва потопът. В апартамента не е оставено нищо уличаващо. Професионална работа. Всички снимки и документи са били нарязани и изгорени.
— Разпрати ли сигнал за издирване?
— За двамата, поотделно или заедно. Уведомих летищата, гарите, пътните служби…
— А автогарата?
— Даже и автогарата. Но не възлагам прекалени надежди, Константин. Говоря съвсем сериозно. — Спря се в средата на стаята с плътно долепени ходила. — Освен ако не ми обещаеш.
Не повярвах на ушите си.
— Искам да не участваш в работата по следствието, докато не решиш какво ще правиш.
Погледнах я втрещено.
— Какво ще правя ли?
— За или против онези тридесет хиляди гласа. — Тя кимна веднъж енергично, с което сякаш искаше да каже „това е положението“.
Изслушах тракането на токчетата й в антрето, отварянето на външната врата и шумното й затръшване. Чашата с чая вече не ме влечеше. Налях си водка в чаша за бира, а после, след като размислих, занесох и нея, и бутилката в хола. Седнах тежко на дивана, държейки ги вдигнати високо. Или трябваше да се откажа от Баданова и тя да загуби изборите, да изоставя всички онези хора в рушащите се многоетажни жилищни блокове… Или да бъда отстранен от следствието. Да не участвам в търсенето и, убеден бях, неизбежното залавяне на убиеца на Наталия.
Дронски вече ходеше. Пристъпваше с помощта на две алуминиеви патерици. Стоях пред отворената врата на стаята му и го гледах как куцука към едната страна, обръща се и тръгва в обратна посока.
— Как ти се струва, шефе?
— Грациозен си като балерина — отвърнах.
Спря се и ме огледа.
— Не мислиш ли, че трябва малко да поспиш? — попита и след това продължи към прозореца.
— Дремнах няколко часа на дивана. Това няма да помогне за решаването на проблема ми. Слушай, Аби ме изгони. Отстрани ме от работата по случая.
Вече беше стигнал до прозореца Спря се там с гръб към мен, след което се обърна тромаво.
— Обади ми се преди малко.
— Да иска съгласието ти?
— Точно така. Заповядай, шефе, седни. — Кимна към един стол.
Влязох в стаята и седнах на светлозелената покривка на леглото.
— И ти го даде просто ей така.
— Не просто ей така, но го дадох.
— Формално ти ръководиш това следствие.
— Така е.
— Значи можеш да промениш решението си.
— Не, шефе, не мога да го направя. — Големите му кафяви очи не се отместваха от моите. — Крайно неприятно ми е да го кажа но смятам, че е права.
— Боже господи, Дронски! Една победа на Баданова ще ни помогне да намерим ключа на загадката. От нея ще получим разрешение да преровим лагера основно. Разрешение да установим защо някой си играе на възкресяване, инсценирайки, че погребва децата после ги извежда от лагера. Това е в основата на целия случай. С тази дейност се е занимавала и Наталия, когато е била отвлечена!
Дронски извади цигара. Косата му беше подстригана, по-точно — остригана, след последното ми посещение при него и сега, като се наведе да запали цигарата, забелязах по-бледия белег на темето му.
— Напредваме към целта, шефе — каза той. — Не по желания от теб начин на действие, но напредваме.
— Нито по желания от мен начин, нито с желаната от мен бързина.
Той сви рамене. Жестът стана причина стомахът ми да се свие.
С него Иля Дронски ми казваше, че не може да обсъжда въпроса с мен.
Откъм коридора се чу потракване на санитарна количка. Той • погледна към отворената врата с надеждата, че някакво рутинно задължение на персонала ще прекрати разговора ни. Само че сестрата, която тикаше количката, подмина, без дори да погледне към нас.
— Поговори с Аби — казах аз. — Не може точно в този момент да бъда отстранен, Дронски.
Той се обърна към мен с високо вдигнати вежди и набръчкано чело.
— Не е лесно за всеки да работи с теб, шефе.
— За чешит ли ме смятате?
— Казвам само, че не бива да се сърдиш на Аби.
— Не й се сърдя. Сърдит съм на себе си. За какъв дявол ми трябваше да й казвам, че обмислям кражбата на десет урни с бюлетини? Тя няма представа как стават нещата в Русия. Не знае какво зло ще бъде Рой Ролкин за Кола, ако стане губернатор. Чу ли тази сутрин какво сочат резултатите от предварителните анкети? Той изпреварва Баданова. В едно от проучванията има цели пет пункта преднина. Освен това е безспорен фаворит в секцията със стадиона.
— Значи все пак си решил за бюлетините, а, шефе?
Станах. Бях прекалено възбуден, за да стоя на едно място. Взех цигара от Дронски.
— Не знам. — Започнах да крача по маршрута на Дронски до прозореца и обратно. — Не е нужно да казвам, че трябва да се даде път на демокрацията. Изборът на народа си е избор на народа… Но именно по този начин са се възкачили на власт поне половината от покварените кметове и губернатори на области в Русия. Това Аби не го разбира. Тя гледа на мен като на някаква опасност.
Дронски смачка цигарата си в пепелника и отново стана.
— Трябва да продължавам с раздвижването, иначе единият ми крак ще остане по-къс. — Вдигна двете патерици. — Виждаш ли ги? Нещо трябва да крепи равновесието. В това е цялата тънкост на ходенето в желаната посока.
— Може да представлявам опасност за самия себе си, по дяволите. Но не застрашавам никой друг.
Той ме погледна, свъсил вежди като Гручо.
— Шефе, може да провалиш разследването. Съвсем непреднамерено. Шефовете на Аби във Вашингтон я предупреждават за вероятността именно от нещо такова.
— Те за
— Все някой трябва да ти го каже, шефе… — Той се извърна от прозореца и сега лицето му беше загрижено. — Аби се бореше с нокти и зъби срещу Вашингтон рамо и само да останеш в екипа на това следствие. — Погледна часовника си, без да се отпуска от патериците. — Трябва да отивам, шефе. Имам час за физиотерапия.
Разделих се с Дронски и тръгнах бавно по коридорите към входа на „Лермонтов“. Разминавах се с обичайното за голяма болница множество от хора. Някога се чувствах уютно и като у дома си тук, но вече не беше така. След смъртта на Наталия всичко ми беше чуждо.
В столовата продаваха добра водка с аромат на колендро като лек срещу лош вкус в устата, затова се запътих натам. С чаша в ръка пуснах монети в телефона и звъннах на Аби в Манастира. Отговори ми Данилова. Тя ми каза, че Аби била излязла и нямала представа кога ще се върне. Тонът й беше резервиран
