Гадателката

— Осведомен си по-добре от мен за политическия живот в Мурманск въпреки двегодишното изгнание в Унгария. Нужни са ми отговори на няколко въпроса, Рой. Откровени отговори.

— Някога да съм ти отговарял по друг начин?

— За бога, Рой…

Той се ухили срещу мен с присвити очи.

— Имаш съмнения по отношение на хората, на които си се отдал изцяло, така ли е, Костя? Казах ти, заклех се във всичко свято, че има само един кандидат, който държи на почтеността и законността.

— Ще ми се да науча нещо за миналото на Баданова и мъжа й.

— Попаднал си на когото трябва — засмя с ехидно той.

— Каква е версията за смъртта на губернатор Баданов? Случайна злополука ли е?

— След всеки облак грейва слънчев лъч. Нямаше да съм тук сега, ако някой не се беше погрижил да сипе няколко литра вода в резервоара на хеликоптера, с който пътуваше бедният Антон. Както вече казах, зад всеки облак… — Един от телохранителите на Рой му подаде чаша с водка и след като размисли, неохотно подаде една и на мен.

— Още с пристигането си в Мурманск, ти ме предупреди да стоя настрана. Помислих си, че не искаш да работя за Баданов. Но всъщност е ставало въпрос да не пътувам по никакъв повод с неговия хеликоптер. Ти си знаел.

— Бях дочул разни слухове. Не ми се искаше мой приятел от ученическите години да падне в езерото.

— А да не би случайно ти да си уредил тази катастрофа с хеликоптера?

Рой инстинктивно вдигна чашата към устните си.

— Не отричам, че бих го направил, ако се бях сетил. Само че не се сетих. Ще трябва да се примириш с тази истина.

— Кой го е направил, тогава?

— Всеки един от стотината местни ракетири, Костя, стари приятелю. Е, да речем, че е някой от двадесетината или тридесетината, които са побързали да си купят хеликоптери за лични нужди.

— Какви ги говориш? Какво намекваш, че се е случило с Антон Баданов?

— С генерала от военновъздушните сили Баданов, макар и бивш.

Доближих се до него и казах почти шепнешком:

— Не съм забравил. Бил е командир на въздушен полк през гражданската война.

— На триста петдесет и първи десантен вертолетен полк. Прослави се с агресивното използване на леките разузнавателни хеликоптери.

Започнах да схващам. В мрака леко просветна.

— Да не би да си мислеше, че е натрупал парите си от опазя фалирала фабрика за дънки „Тексас Баданов“? — присмя ми се той дружелюбно.

— Само допреди малко наистина си го мислех.

— Той цедеше пари от поне десет различни дейности преди смъртта си. Разрешения за право на строеж, за извършване на търговска или производствена дейност, но започна от хеликоптерите непосредствено след гражданската война.

— Разпродавал е хеликоптерите на армията?

— Само малките. Показа изключителен търговски нюх, досещайки се, че леките разузнавателни вертолети в полка му, разбира се, пребоядисани, са идеални за новоизлюпените руски бизнесмени.

— На това му се вика нюх.

— Единственият проблем беше, че Баданов не можеше да гарантира безупречен сервиз. По моя преценка през последните три години той имаше към десет паднали машини. При около тридесет продадени на ракетирите това съотношение се видя доста неблагоразумие. Само мога да предполагам, но вероятно някой от оцелелите е решил, че е дошло време да си го върне.

Една мисъл се въртеше в главата ми.

— Триста петдесет и първи десантен полк — казах. Полуизтритият номер на поделението върху хангара на Саша Руп. — Познаваш ли Саша Руп?

— Той беше посредникът на генерал Баданов в търговията. Брат е на оня смахнатия, Лука, с когото бяхме съученици.

— Мислиш ли, че Саша е получил дял от търговията с хеликоптери?

— Това беше причината да го осъдят. Когато в крайна сметка военните следователи надушиха операцията, решиха, че е необходимо да се измисли начин за потулването й. Прекалено много генерали се бяха забъркали в подобна търговия. Танкове, оръдия, бронетранспортьори, малки самолети… Баданов се измъкна невредим, понеже можеше да назове твърде много имена. И при висшите военни гарван гарвану око не вади. Саша го осъдиха на три месеца общественополезен труд.

— Само три месеца общественополезен труд?

— За безстопанственост, от която е пострадала държавна собственост. Колкото да се отбие номерът. Три месеца общественополезен труд и отново излезе на свобода.

— Значи Саша и Баданови имат богато общо минало.

— Връзките с Баданов са нещо много полезно в този град. Трябва да променим всичко това.

Замислих се над думите му.

— И как смяташ да го направиш?

В очите му припламна искра.

— Като ги заменя с връзки с Рой Ролкин естествено.

53.

Бях се зарекъл да се променя. Даже си бях дал ултиматум. Е, дойде му времето. Време беше, приятели, да взема живота си в собствените си ръце. Да приема факта, че е настъпил моментът за вземане на съдбоносно решение. Без значение дали ми харесваше или не, решението кой да бъде губернатор на Колска област беше в моите ръце. Тежеше ми като на човек, който трябва да определи властелина. Нямаше как да избегна вземането на това решение, въпреки че винаги съм полагал огромни усилия да не се нагърбвам с подобни съдбовни стъпки. Но ето че положението го налагаше. Унищожах ли бюлетините, щеше да спечели госпожа Баданова. Върнех ли ги на масата на преброителите, печелеше Рой. А вече бях убеден, че и двете страни означават катастрофа за града.

При такава неразрешима по пътя на логиката дилема можех да потърся съвет само от едно място. Единственото място, където някой би ми подсказал възможност за решение.

Взех камката и подкарах през южните квартали, докато стигнах до Града на порока. По-точно до жалките останки от Града на порока. Няма нищо по-призрачно от панаир върху лед след стопяването на леда. В протежение на неколкостотин метра луната осветява кули на средновековни замъци и черкви с издути руски кубета, а мракът и разстоянието завоалират умаления мащаб на всичките постройки. С приближаването очите се приспособяват и започват да забелязват, че кулите и позлатените кубета леко се надигат и спускат, кацнали върху основите си от черна вода.

Продължих по пътя към върха на хълма, където бе разположен циганският катун. Дори и в този късен час горяха огньове и между откъслечните излайвания на кучета смях на картоиграчи огласяваше нощта. Във въздуха над всичко това се носеше лютивата миризма от горяща изолация на кабели.

Загасих фаровете на камката и изминах така още стотина метра, след което я вкарах в храсталаците край пътя.

Беше много след полунощ, но панаирните селища никога не спят. Докато обикалях между палатките и дървените бараки, изградени след стопяването на леда, навсякъде виждах мъже, които работеха нещо — палеха огньове, ремонтираха престарели панеловози, съшиваха брезенти и дори готвеха. Опашка от измършавели деца чакаше за храна при построената от Армията на спасението кухня. Много от тях имаха недъзи или пък лицата им бяха обезобразени. Беззъбите усти бяха нещо обикновено. Лицата на някои изглеждаха бледи и изпити като на поразени от СПИН. Предпочитаха да се събират тук, защото знаеха, че проститутките и циганите все ще им подхвърлят по някой залък. В Армията на спасението също знаеха това