и ги чакаха тук със супа, хляб и плодове. В Русия от времето на Елцин имахме половин милион изоставени деца и неизпълнени обещания, че проблемът ще бъде решен и няма да остане в списъка на най-сериозните в държавата. Днес тези
Територията, която заемаше катунът, беше малка в сравнение с разширения си зимен вариант върху леда. Това означаваше, че не бе трудно да намеря палатката на старицата — разпъната накриво, със спуснат сенник. Жълтите преди време брезентови стени бяха опръскани с кал. Но вътре светеше лампа.
Извиках… Почаках малко и влязох. Старицата седеше до масата под съскащата лампа И дърпаше протяжно от дълга цигара.
По очите й личеше, че се е надрусала. Както и по отпуснатата поза на тялото й върху стола. Но също така и по дъха на канабис във въздуха.
Тя като че ли изобщо не се изненада, че ме вижда пак.
— Аха, хубавият инспектор от милицията. — Наведе главата си ниско. — Съжалявам, че с жена ти, докторката, нещата се оказаха лоши.
Спомних си в последния момент, че тя обичаше да чете всички вестници. Придърпах стола и седнах срещу нея, от другата страна на покритата със зелен плюш маса.
— Имам нужда от помощта ти — казах аз.
Тя повдигна вежди, но едва-едва, сякаш това беше неимоверно усилие за нея:
— Казах ти, че пак ще дойдеш.
— Не казваш ли същото на всичките си клиенти?
Тя се усмихна:
— И какво мога да загубя от това? — Дръпна от цигарата, глътна дима и отпускайки глава назад, го изпусна бавно през отворената си уста. Бях виждал да се пуши и по по-елегантен начин.
— Е, инспекторе… Казваш, че мога да ти помогна.
— Има двама души, мъж и жена. По стечение на обстоятелствата разполагам със силата или да сторя огромно добро на някой от тях, или неизмеримо зло.
— Но само на един от тях?
— Точно така. Чрез избраната от мен личност може много други хора да спечелят.
— Или да изгубят много, ако изборът ти е погрешен.
— Значи всичко ти е ясно.
— Не съвсем. — Тя сви устни. — Трябва да науча повече.
— Какво още?
— Става въпрос за двама души, които познаваш, така ли е?
— Мъжа го познавам още от детството ни… Жената от съвсем скоро.
— Продължавай… Продължавай.
— И двамата са високопоставени личности. Единият заяви пред обществото, че се посвещава на благоденствието на хората… а другият съвсем откровено заявява, че ще се посвети на личната си изгода. Въпросът е кого да подкрепя?
— Ас какво можеш да го направиш? С бюлетини ли търгуваш?
Очите й проблеснаха лукаво. Погледнах я с гняв.
— Пошегувах се — каза тя. — Несполучлива и много безвкусна шега. Значи въпросът с избора между тези две известни личности опира до еднозначното решение в коя посока да се наклони везната. Север или юг да бъде, зима или лято?
— Да.
— Категоричен избор. Значи трябва да използваме мишките.
— Какво?
— Миомантика, инспекторе.
— Никога не съм чувал за такова нещо.
— Миомантиката е гадаене чрез наблюдение на движенията на мишките.
Вдигнах ръце, чиито дълги сенки паднаха върху плюшената покривка.
— На картите бих могъл да повярвам. Поне мога да повярвам, че съдбата намира някакъв израз в подреждането им.
— Но не и на мишките? — Мътният й поглед срещна моя.
— Сериозно ли говориш? Мразя мишките. А и не мога да повярвам, че са по-способни от мен да вземат каквото и да е решение. — Извадих от джоба си бутилка водка „Кубан“, отворих я и отпих.
Тя се приведе напред с натежали клепачи.
— Този начин на гадаене съществува от дълбока древност, инспекторе — каза тя сериозно и убедено. — Заслужил си е огромно уважение. Изпитан и проверен е.
Наострих слух.
— Изпитан и проверен ли?
— Не го отхвърляй — настоя тя. — Древните гърци са го използвали за решаване на изключително важни неща, на държавни въпроси, даже дали да обявят война, или да сключат мир. При нас, в Русия, е дошъл от Византия, разпространявайки се по поречията на южните реки. Съгласен ли си поне да опитаме?
Направих кисела физиономия. Нима всички руснаци са откачени? Гадаене с мишки? И все пак… Със сигурност датира от много векове…
— Ако наистина смяташ, че… — промърморих колебливо. Отпих още една голяма глътка от водката, изчаках да попари гърдите ми и отново отпих. — Е, добре — казах решително. — Давай мишките.
Тя стана и отиде в дъното на палатката, където едва сега забелязах, че имаше приготвено за спане легло с мръсна кърпена възглавница и завивка от протрита меча кожа. Изпод леглото тя извади кръгла плитка кутия, покрита с оръфана тъмна дамаска със златист кант по ръбовете.
Сложи я внимателно на масата. Чух изплашено драскане на нокти по дървената вътрешност под покривката.
— Най-напред лампата — каза старицата. Само протегна ръка и измъкна отнякъде малка газена лампа от порцелан с метална шапка, чиято долна страна беше лъскава, за да отразява светлината. Тя запали фитила. — Сега трябва да поставим на сцената и хората. — Бръкна в кожена торба и извади шепа глинени фигурки, каквито се продават по панаирите, от които избра селянин и селянка. — Мъжът й жената, за които говориш, са руснаци, нали?
— До мозъка на костите си.
— Добре тогава. — Тя отметна платнената покривка.
Под стъкления похлупак на кутията имаше между петдесет и сто мишки. Никога не бях виждал толкова много мишки на едно място. Много повече, отколкото бих желал да видя отново. В този момент изглеждаха забележително смели, вероятно дезориентирани от внезапната светлина. Дъвчеха и се щураха насам-натам, както обикновено правят мишките.
Самата кутия представляваше нещо като древноримска арена — кръгло пространство, ограничено от два реда ниски арки, през които влизаха и излизаха най-напористите мишки.
Старицата постави много внимателно глинените фигурки в двата края на стъкления похлупак, върху който, едва в този момент забелязах, имаше нарисувани звездички и кръгчета. Рой беше отдясно спрямо моята гледна точка, стъпил с дебелите си
Мишките все още не им обръщаха внимание.
След това старицата измъкна изпод масата барабанче — пожълтял инструмент, който явно бе използвала преди време, за да създаде подходяща атмосфера при първото ми посещение. Сложи го в скута си и ме погледна.
— Според думите ти изборът между мъжа и жената е съдбовен, така ли? — Започна да барабани
