лекичко с връхчетата на пръстите си.
— Меко казано — отвърнах.
— Засяга живота на стотици хора?
— По-точно на хиляди.
Тя наклони глава на една страна и удари барабана с разтворена длан.
Ефектът беше зрелищен.
Мишките се разтичаха като полудели напред-назад, провирайки се през арките, прескачаха се и църкаха панически.
На масата се появи колода карти. С едната си мургава и жилеста ръка старицата обръщаше картите, а с пръстите на другата потрепваше по барабана в кресчендо.
В един момент — докато мишките цвъркаха и се щураха бясно, а димът от марихуаната се напластяваше и стелеше над главите ни и барабаненето се усилваше, изпълвайки пространството и времето — се усетих, че изваждам бутилката с „Кубан“ от джоба си.
— Допускаш ли, че може да станеш жертва на предателство? — попита тя.
— Напълно. — Вдигнах бутилката и отпих направо от нея. — Но откъде ще дойде? Кой е предателят?
— Ще разберем — каза тя. — Ще го разберем, когато мишките проговорят.
— Когато проговорят?
— Наблюдавай ги внимателно, докато ги питам. — Отпусна главата си назад и забарабани неистово. От разкривената й устата се чу звучно съскане и видях как мишките пощръкляват, скупчват се и се прескачат, надпреварват се към прикритието на арките, бягайки от ъгъла, в който се намираше символът на Баданова. Направи ми впечатление обаче, че също толкова (това ми беше трудно да преценя) бягаха, прескачайки се, от ъгъла на Рой Ролкин.
Старицата плесна за последен път с длан по барабана, хвърли покривката върху кутията и се облегна изтощена назад.
— Всичко е ясно за тази жена — каза тя. — Няма никакво съмнение. Нито една мишка не пожела да остане в нейния осветен полукръг. Нито една.
— Какво искаш да ми кажеш с това?
— Тя категорично е нечестива. Мишките изобщо не дават повод за съмнение.
— А мъжът?
— Той е забулен, мили ми инспекторе.
— Искаш да кажеш, че не ти е ясен?
— Видя мишките — каза тя гневно. — Бягаха изплашени. Картите… Видя ли картите?
— Не…
— Напълно съответстват! Когато една добре разбъркана колода съвпадне, това показва равновесие. Мъжът носи в сърцето си и доброто, и злото. — Пое дълбоко и шумно дъх. — Но жената… — Тя повдигна главата си така, че непроницаемите й очи да срещнат моите, поемайки шумно дъх. — Пази се от жената.
Хипнотичната сила на черните й очи почти не отстъпваше на кубанската водка. Имах чувството, че ме тласкат към умопомрачение. Към мишки, марихуана и умопомрачение.
— Няма никакво съмнение относно двамата — каза гадателката. — Трябва да вървиш с този, когото познаваш. Трябва да подкрепиш
Сложих на масата няколко банкноти. Десет или двадесет рубли.
— Остава да кажеш, че ще дойда пак.
Тя поклати глава и издуха струйка марихуанен дим от устата си.
— Не, млади човече. Няма да дойдеш пак. Никога.
Тръгнах към изхода на палатката.
— Преди да си тръгнеш от Града на порока — каза тя, — тук има една жена, която често пита за теб. Може би има нещо да ти каже. Желаеш ли да я видиш?
Спрях се озадачен.
— Не те разбирам.
— Тя работи тук. Упражнява занаята си — каза старицата с грозна усмивка. — Вече си разговарял с нея. Иска да ти разкаже една история. За някаква кукла.
Погледнах я учудено.
— Не е възможно да си
— Разбира се, че не знаех. Защо държиш да ми припишеш повече дарби, отколкото притежавам?
Застанала до отворения вход на палатката, старицата направи знак към сгушения силует на жена, чакаща в сянката до стар трактор влекач. Направих няколко крачки напред защото тя се колебаеше, но все пак тръгна към мен.
— Говорихте ли с американците за наградата? — попита тя.
— Ще говоря — отвърнах.
— Елате с мен.
Поведе ме между палатки и подпрени с камъни под гумите автомобили, пасящи коне и неописуема бъркотия към малка барачка от вълниста ламарина. Беше жена с нелоша, но вече съсухрена външност. Доста висока и вероятно слаба, доколкото можеше да се отгатне през дебелото палто, обаче лицето й имаше сивкав оттенък, който дори трепкащата светлина на една неонова табела беше безсилна да прикрие, докато минавахме под нея.
Както често се случва през пролетта, рехавите калки дъжд изведнъж преминаха в порой. Подслонихме се за малко в шперплатовите останки от диснилендска миниатюра на замък.
— Искам да съм сигурна — каза тя. — Наистина ли е обявена награда?
— Американското консулство дава десет хиляди долара — уверих я аз.
Тя поклати замислено глава и каза:
— Чуйте. Не дължа нищо на роднините си и не се срамувам от това, че реших да се срещна с вас.
— Какво общо имат роднините ви?
— Казвам се Валя Руп. Рита, майката на Саша и Лука, е по-голямата ми сестра.
Дъждът отново се усили и задрънча по ламаринените колиби наоколо като падащи камъчета. В рядката трева се образуваха лъскави кални локви.
— Богородичке! — каза тя. — Елате да се подслоним.
Хукнахме по тревясалия път. Бараката й се оказа без предна стена, но ламариненият покрив благоразумно бе направен да стърчи напред, така че вътре почти не пръскаше. На нара в дъното на тъмното помещение седеше друга жена и наглеждаше един самовар.
— Остави ни сами, Татяна — каза високата жена.
— Ама разбира се, разбира се. — Татяна веднага скочи на крака и започна да приглажда и потупва леглото с разтворена длан, гледайки ме в очите.
— Татяна — каза жената. — Той не е клиент. Милиционер е.
Татяна се замисли над тази нова информация и започна да се измъква бавно с едното рамо напред.
— Даже и милиционерите имат нужда от някои неща — промърмори тя почти на себе си.
Въпреки посивялата коса и бръчките по лицето Валя беше на малко повече от петдесет години. Покани ме с жест да седна на леглото, измъкна табуретка изпод металната маса и се настани срещу мен. Усещах как дъждовната вода се оцежда от косата ми.
— Споменахте, че искате да ми кажете нещо — подхванах разговора аз.
Тя се намести по-удобно на табуретката.
— Трябва да ме разберете. Тук живеем без достъп до последните новини. Едва преди няколко дни чух за смъртта на жените в мазето на „Лермонтов“.
— Едната от тях беше моята съпруга.
— Затова ви потърсих.
Оказа се, че ми е трудно да запазя някаква служебна дистанция. Не знам какви са механизмите на скръбта, но в този жалък и шибан от дъжда навес бардак почувствах най-силно липсата на Наталия след смъртта й.
