Гадателката

предварителните допитвания, че в тях бюлетините ще са разделени горе-долу по равно.

Официалните резултати от изборите нямаше да бъдат обявени преди разсъмване, но победителят щеше да е ясен далече преди това. Двете решаващи секции, които оставаха, бяха „Лермонтов“ и „Стадиона“.

— Допитванията на изхода от „Лермонтов“ показват, че печелим преднина пред Ролкин — каза Баданова и се извърна към мен. — Ще трябва да спечели разлика от над петнадесет или двадесет хиляди гласа на „Стадиона“, за да победи. — Тя довърши процедурата с наливането на шампанското и ми подаде чашата. — Но както чувам… — сниши глас, макар че около нас нямаше никой на достатъчно близко разстояние, за да ни чуе — той няма да ги получи. — В гласа й прозвуча сдържано ликуване, което ме накара да я погледна в очите. Тя беше твърд демократ като мен. Кражбата на тридесет хиляди бюлетини бе въпрос на необходимост, на отчаяние. Не беше повод за ликуване. Тя вдигна чашата с шампанско към мен. — Мисля, че двамата с теб трябва да пием за горката Джей…

Тези думи ме удариха като куршум. Не ми подсказаха нищо ново относно смъртта на Джей, но ми изясниха много от събитията във вечерта на обявяването на кандидатурите, когато откарах Джей до дома й.

— Ти си знаела за този план още тогава — казах, без да съм напълно сигурен.

Баданова се усмихна и отново ми подаде чашата с шампанско.

Нима бе планирала в самото начало това упражнение с натъкмяването на гласовете? Нима бе видяла в мен един пълен наивник вместо верен приятел? Или може би идеалната глина, от която ще може да моделира отдавна замислен от нея проект?

Константин, казах си, не бива да допускаш това. Дори когато си трезвен, постъпваш като пиян. Не забравяй, че вече си съвсем сам. Това, което трябва да направиш още тук и сега, Константин, е да вземеш съдбата си в собствените си ръце.

И без всякакво съмнение това трябва да започне с едно радикално решение относно госпожа Мария Баданова.

— Ти си се била уговорила с Джей да ми подхвърли идеята — казах с възможно най-спокойния си тон. — Разбрала си се с Джей да ме заведе в апартамента си и да втълпи здраво в тъпата ми глава, че кражбата на тридесет хиляди бюлетини може да спаси града от катастрофа.

Тя продължи да се усмихва, но не каза нищо. Продължих да не обръщам внимание на подадената ми чаша. Не я взех. Видях как чертите на лицето й се втвърдяват въпреки усмивката.

— После само си чакала аз да дойда и да убедя теб, че е необходимо да открадна бюлетините.

Тя отстъпи крачка назад и остави шампанското.

— Струва ми се, че прекалено драматизираш нещата, Константин. Доколкото си спомням, двете с Джей анализирахме цифрите. А те не изглеждаха добре. Освен ако…

— Освен ако цяла партида от секцията на стадиона не бъде задигната и изхвърлена в реката.

Тя се облегна на бюрото. Всичките й претенции за чистосърдечност, даже за добронамереност се изпариха.

— Разчитам, че това вече е направено.

— Само донякъде.

— Не ме разигравай, Константин. Бъдещето на един цял град зависи от това.

— Както и бъдещето на Мария Баданова.

— Изненадваш ме, Константин. Неприятно. Кажи ми само, направи ли необходимото за бюлетините от секцията на стадиона?

— Да речем, че операцията е завършена само наполовина.

Последва продължително мълчание от нейна страна. След малко вдигна глава:

— Пазариш ли се? Пари ли искаш?

Погледите ни се срещнаха.

— Не… Едва ли става въпрос за пари. Разбира се, че не… Какво тогава?

Замислих се за момент.

— Ще се съгласиш ли, ако станеш губернатор, да се направи незабавна ексхумация на най-новите гробове във всички лагери, за които отговаря полковник Фетисова?

През следващите няколко секунди всичко ми изглеждаше ужасно бавно. Особено думите й:

— А защо трябва да се съглася на това?

— Защото аз те моля.

Широката, сочна усмивка се завърна.

— Ама че странно желание! Но естествено, сещам се за пристрастията ти към децата. Чест ти прави, че мислиш за тях тази вечер, пред прага на победата. Чуй ме, Константин, ние сме приятели, борим се в една кампания. И двамата сме взели присърце добруването на града. И двамата сме руснаци в мозъка на костите си и сме готови да се борим градът да остане в руски ръце. Ясно ти е, че ако някогашният ти приятел Ролкин стане губернатор, Кола ще бъде залята от американски филми, американски нрави, порядки, даже закони… „Кока-Кола“ ще се превърне в нещо много повече от телевизионна закачка.

— Ще разрешиш ли ексхумация?

Протегна пухкавата си длан и я сложи върху моята.

— Утре, Константин, ще имаш всичко, което пожелаеш.

— Това обещание ли е?

— Пред боен другар.

Измъкнах ръката си и се обърнах с намерението да си тръгна.

— Не можеш да си отидеш. Не и преди да ми кажеш дали бюлетините са осигурени.

— Осигурени са — отвърнах аз. — Но дали в твоя полза или за Рой… Наистина не знам.

Тръгнах надолу по стълбите и се сблъсках със стена от шум. Рой ме забеляза, когато стигнах до последните няколко стъпала, и бодигардовете му разблъскаха с рамене тълпата, за да му направят път. Беше с бейзболната си шапчица.

— Костя, радвай се за мен. Видя ли как се развиват нещата? — Посочи към големия зелен екран. — Дебелата стара чанта ми води с около пет-шест хиляди. В момента преброяват секцията в „Лермонтов“ и работата върви към равенство. Бюлетините от секцията на стадиона се очакват до час-два. Когато пристигнат, тридесет, четиридесет, че даже и петдесет хиляди гласа ще се изсипят в скута ми. — Той събра колената си, изсумтя и се хвана с двете шепи за слабините.

Мобилният ми телефон иззвъня и аз го измъкнах от джоба си.

— Шефе — прошепна гласът на Веня в ухото ми. — Всичко върви по план. — Охраната на секцията на стадиона се съгласи да си затвори очите за половин час. На съответната цена…

— Веня…

— Имаше някъде около четиридесет хиляди бюлетини, които без тридесетте хиляди за теб, пътуват към летището. По документи всичко е точно. Ще изглежда като катастрофално ниска активност в секцията на стадиона.

Обзе ме паника.

— Забавете още нещата, Веня, моля те. Трябва ми още един час. Даже два, за да наглася всичко.

— От стока като тази трябва да се отървем много бързо, без значение по какъв начин. Много бързо се вмирисва, за да я разнасяме насам-натам. Надявам се, че ме разбираш правилно. Два часа, не повече. Разбрахме ли се, шефе? — каза Веня и затвори телефона.

Рой гледаше екрана с резултатите. Точно в този момент обявяваха резултатите от „Лермонтов“. За госпожа Баданова — шестнадесет хиляди и петстотин. За Рой — едва триста или четиристотин по-малко. Рой накриви бейзболната си шапка на една страна, изплези се и събра очите си навътре.

— Кой е допускал, че тъпакът на трийсет и шесто основно ще стигне дотам, че да бъде избран за губернатор на Кола? — попита той.

— Самият ти — казах аз и го дръпнах настрани. — Чуй, искам да те попитам за някои неща.

— Добре. — Даде знак на сътрудниците си да ни осигурят пространство за разговор.