специфична миризма още преди да се обърне и да затвори вратата. Погледна ме свирепо и изрита вестниците на пода.
— Старшина — изкрещя той към дежурния. — Следствените нямат право да получават вестници в ареста, освен ако водещият следствието офицер…
— Донесе ги агент Кънингам.
Паско замлъкна насред крясъка си.
— Тя настоя да ги прочета, защото това било част от
Паско провеси рамена. Отмести кепето си назад. Трудно бе да се отгатне какви бяха чувствата му. Извади тютюн и започна да свива цигара.
— Е, как може да искат човек да води нормално следствие в днешни времена? — избухна той и после се нацупи мрачно.
Дали не търсеше съчувствие?
— Не е като едно време, когато беше млад — казах аз.
— Съвършено вярно. — Подаде ми пакетчето с тютюн. — Слушай, Вадим. Всички се стремим да работим по най-добрия начин, не е ли така?
— Какво?
— Понякога нещата не стоят точно така, както си ги мислим. Свий си цигара. В следствието на милицията това е факт, с който се сблъскваме всеки ден. На всеки се е случвало. А един грях, признат по приятелски…
— Какво се е случило? — попитах аз.
— Как можеш да си позволиш адвокат като Грандов?
— Имам приятели.
Направи кисела физиономия.
— Сдушил се е с оная черна кучка. Разпитвали са моя свидетел.
— Пияницата, на когото плати да каже, че е видял жена ми да се качва в апартамента ни рано сутринта в събота? И какво, отметнал ли се е?
Той изправи дългия си врат.
— След не повече от час моят свидетел оттегли показанията си.
— Удивен съм. — Тикнах плика с тютюна в джоба му. — Ти си пъхнал и презервативите в чекмеджето на бюрото.
— Не.
— Лъжеш.
— Не — отрече категорично той. — Не съм си измислял нищо и за Лидия Вавилова.
Стомахът ми се преобърна.
— Вавилова ли?
— Тя е чистачка в „Лермонтов“. Казва, че жена ти се е държала много особено в деня, преди да изчезне.
— Какво означава това?
— Заключила се е в кабинета си.
— Наталия е направила това?
— Така казва чистачката. Трябва да поговориш с нея.
— Ще го направя, ако изляза оттук.
Паско трудно разтегна голямата си муцуна в усмивка.
— Слушай, обвинението ми срещу Теб вече е надупчено като швейцарско сирене. Разговарях с началника на служба „Издирване“. Тази сутрин обсъдихме всички подробности. И двамата бяхме на едно и също мнение. Гледаме на ареста ти като на неволна грешка.
— Неволна ли?
— Точно така.
— И искаш да кажеш, че съм свободен да си отида?
— По всяко време, капитане. — Подаде ми ръката си. — Надявам се, че не се разделяме с лоши чувства.
— С много — отвърнах, докато го заобикалях и излизах в коридора.
14.
Взех си балтона, легитимацията и ключовете от дежурния старшина и слязох по алуминиевата стълба в студения мрак на утрото. Градът на порока е грозен по всяко време. Рано сутрин прилича на стан на средновековна армия. Последни струйки дим се извиваха над скарите и се разсейваха из уличките между разноцветните палатки. Повърхността на леда, газена дълго време от множество крака и превърната в кафява киша, отново бе замръзнала. Паянтовите дървени конструкции изглеждаха по-крещящи и по-опасни от всякога. Около тях се мотаеха с нестабилна походка мъже с шапки от заешка кожа, прозяваха се, потупваха длани в гърдите си или надигаха шишета с водка, докато си прибираха инвентара.
За мое учудване видях тук-там и предизборни плакати с цветовете на няколко безнадеждни кандидати. Или по-точно обезобразени веднага след поставянето им. На Колския полуостров хора като природозащитниците не могат да се надяват поне да засвидетелстват присъствие. Но най-масираната агитация и впечатляващо недокосната от късачите на плакати беше на фон със зловещ за всички ни цвят. Тъмночервеното знаме ни беше до болка познато от съветската ера. В долния ляв ъгъл имаше бял кръг с елементарен кръст, поставен като буквата Х. Тревожното беше в очебийната асоциация за съчетание между комунистическо и нацистко знаме. Забелязах, че никъде не е посочено името на кандидата.
Възползвах се от услугите на една патрулна кола, която отиваше към града, и от мястото, където ме остави, хванах за шест спирки тролея до „Лермонтов“. Още беше рано, преди пристигането на основната дневна смяна. Минах покрай Михаил Лермонтов и неговата обвиняващо сочеща перодръжка, изкачих стъпалата под козирката с колоните и влязох във фоайето. Човекът от охраната ме позна още щом ме видя.
— Къде мога да намеря Лидия Вавилова, чистачката?
— Преди пет минути се разминах с нея, отиваше към хирургическото отделение — отвърна той.
Благодарих му и се забързах по все още почти празните коридори. Разминах се с няколко тръгващи си хора от нощната смяна, между които имаше и една-две познати физиономии. Изкачих циментовите стъпала и на широката площадка под стъкления купол завих под табелата, сочеща към крилото на хирургията. Дългият коридор беше пуст, ако не се смята стоящата почти непосредствено пред мен, облечена в зелена престилка фигура на Лидия Вавилова. С кофа и бърсало за миене на подове в ръцете отваряше с мощните си задни части люлеещата се врата на операционната. Когато ме видя, тя се спря и остави вратите да се подпрат на гърба й.
— Инспекторе — каза, приближавайки се към мен. — Имате ли някакви новини за доктор Вадим?
Отидох тежко до една дървена пейка под огромен плакат, пропагандиращ ваксина срещу СПИН, и седнах.
— Нищо смислено.
Облегната върху дръжката на бърсалото, разливайки сапунена вода от кофата, Лидия ме погледна, прехапа устни и се вторачи в плаката над главата ми.
— Кога я видяхте за последен път, Лидия? — Не споменах, че знам какво е разказала в милицията. — Видяхте ли я в събота?
Със сапунена длан тя хвана увиснал кичур сива коса и го омота в кока си. Очите й почти се изгубиха в кръглото й лице.
— В събота, когато тя изчезна, имаше повикване на пристанището. Горял някакъв кораб. Не. За последно я видях някъде през седмицата.
Какви ги бе съчинил Паско в такъв случай? Вдигнах очи към Вавилова, но тя избегна погледа ми.
— Какво има, Лидия? — попитах. Сърцето ми туптеше тежко.
Тя повдигна рамене.
