Гадателката

Михаил Карпов удари с навития вестник по разтворената си длан.

— Това е всичко. Виж, трябва да тръгвам — каза той с извинителен тон. — След пет минути застъпвам на смяна.

— Разбира се… — Посегнах да му стисна ръката, но той вече се отдалечаваше.

Излязох от „Лермонтов“ и тръгнах бавно сред утринната блъсканица от работници по булевард „Северен“. Опитай отново да обмислиш нещата, Константин. Защо може да се е заключила Наталия в кабинета си? Несъзнателно. Механично движение. Затваряш вратата след себе си. Заключваш я. Само че новият секрет беше почти на нивото на рамото. Такова нещо не би заключил неволно, нали? Или пък е искала да се усамоти за няколко минути. Да се обади по телефона. Защото е направила именно това — говорила е по телефона. Несъмнено. Въпреки че още някой се е разхождал из кабинета. А отказът й през смях „Не, не тук“ не е имал нищо общо със значението, което му бях придал доста пресилено.

Не беше ли така?

Или пък погледни от обратната страна. Предположи най-лошото. Предположи, че има любовник. Мъжът, който е разговарял с Наталия в камката. Който по-късно я е последвал до кабинета й. Е, това връзва ли се с изчезването на Наталия през нощта? Връзва ли се с намерения шал, следите от гуми край магистралата при кръстовище 33? Освен ако и той не е отишъл с нея дотам. Освен ако самият той не е лекар.

Продължавах да вървя и поклащах глава. Знаех, че елементът на съмнение е изцяло подставен от Паско с подхвърлянето на презервативите. А бях сигурен, че ги е подхвърлил той, макар да отрече. Какво оставаше, след като се изключи всичко това? В кабинета на Наталия влизаха десетки хора дневно. Ако е трябвало да прегледа пациент — или пациентка, със същата степен на вероятност, — съвсем естествено е било да заключи вратата… Ами половинчасовият престой в някаква кола? Може да е била с кого ли не. Да е разговаряла за проблемите на болницата. Когато си в кола, до голяма степен се изолираш от нежелано присъствие.

Хайде, Константин, я се виж. Тези мрачни изблици на съмнение не ти подхождат. И което е по-лошо, те ти пречат да се съсредоточиш. Това, което е от значение — трябва ли да ти напомням? — е, че Наталия е изчезнала. Не отклонявай вниманието си с глупости. За бога, Костя, не позволявай да ти отклоняват вниманието. Така играеш според неговата тактика. Да. Кимнах енергично на себе си като тенисист, който току-що е отправил неспасяем удар.

В едно барче на ъгъла си взех чаша водка и платих един телефонен разговор, за да се обадя на госпожа Баданова. Откакто чух за смъртта на съпруга й, в мен растеше чувство за вина. Хванах я на мобилния й телефон на път за центъра на града.

— Получих писмото ви — каза тя. — Факса от старшина Бубин. Дълбоко съм трогната, Константин, че при всичкото, което ви се случва, сте се сетили за мен.

— Ако бях приел работата, която ми предлагаше вашият съпруг…

— Вероятно също щяхте да загинете. В същия хеликоптер.

— Има ли някакви съмнения, че не е било случайно произшествие?

— Само от моя страна — гласът й доби дрезгава нотка. — Тези машини се обслужват от момчета, които не са сядали да се нахранят като хората от цял месец. А не им е плащано от много повече. Какво очаквате, натовски стандарти ли? — Тонът й пак се промени. — Разполагате ли с десетина свободни минутки?

— Ще ги намеря.

— Чакайте ме във виенската сладкарница на площад „Обединение“, Константин. На пет минути съм оттам.

Бях необръснат, очевидно неизкъпан и салонният управител не изгаряше от желание да ме пусне в червения плюшен интериор на кафе-сладкарница „Император Франц Йосиф“. Не можех да му се сърдя. Само пристигането на госпожа Баданова предотврати изхвърлянето ми на снега. Запънах се и се приближих до входа.

Не беше сама. От мерцедеса на Баданова слезе млада блондинка на по-малко от тридесет години, облечена в топли и скъпи дрехи. Размениха си няколко думи на раздяла вече във входа на сладкарницата и чак тогава госпожа Баданова се приближи към мен, а момичето се върна при чакащата кола. Предположих, че е американка — по облеклото, но и по обноските. Естествено, Москва и Петербург бяха пълни с млади съветници от Америка, главно по политически въпроси и пъблик рилейшънс — връзки с обществеността, както вече сме свикнали да го наричаме. Някои от най-храбрите бяха стигнали даже до места като Мурманск. От услугите им се ползват политиците, дори църквата. Естествено и ракетирите.

— Това беше Джей Делерман — обясни госпожа Баданова. — Работеше за мъжа ми… Помага да приключим някои от текущите му ангажименти. — Преглътна тежко, но възпря сълзите си. — Антон остави много започнати неща, Константин. Елате да седнем. — Стисна ръката ми. Заведе ме до една закътана маса, осветена дискретно от рубинени абажури със златисти ресни. Забеляза, че оглеждам луксозно облицованото сепаре. — Не се радвате на контраста между това и живота, който виждате по улиците на Мурманск.

— А кой би се зарадвал?

— Бих искала да не забравяте едно нещо в дните, които ни очакват. Съпругът ми, Антон, също негодуваше срещу това.

Прекалено малко знаех за политиката, за да споря с нея. По време на изборите бях командирован в Москва. Знаех само, че някои хора печелеха огромни суми, докато останалите просеха по улиците. Дребничкият губернатор Баданов ми се беше сторил достатъчно доволен в огромния си държавен апартамент в сградата на Градския съвет.

— Той може би прекаляваше малко със самодоволството си. Е, казах го. Обаче искам това да си остане между нас.

— Ще остане — отвърнах. Съзнавах, че е направила тежко признание.

— Имате ли някакви новини? — попита тя, докато й помагах да свали дългото си палто от самурени кожи и да седне в стола, изработен в стил Луи XV.

— От Москва са изпратили една американка. Агент на ФБР. Разследва изчезването на жена от консулския им персонал тук, Джоун Фаулър. Изчезнала е в същата нощ, когато изчезна и Наталия.

— Видях нещо по телевизията — отвърна тя, поклащайки глава. — Намерили са колата й в „Северен залив“. И секс кукла с мъртвешки оцветено лице.

— Не е било секс кукла. Манекен за витрина. — Уточнението ми се стори съществено.

— А американците виждат ли някаква връзка с изчезването на Наталия?

— Смятат, че може да има такава.

— С един и същ извършител? — Протегна ръка и стисна моята. Този жест ме накара да се просълзя. Бършех си очите, когато дойде сервитьорката.

Поръчахме си кафе и торта „Черна горичка“. Сметката за двама ни се равняваше на месечната заплата на който и да е старшина от армията — ако този месец някой изобщо се сети да плати на военните. Госпожа Баданова забеляза, че потръпвам.

— Живеем в безумно време, Константин. — Поколеба се. — Мъжът ми беше богат човек. Не беше от новите феодали, предполагам, че ме разбирате, не толкова срамно богат. Но беше заможен. Един генерал от военновъздушните сили не може да натрупа състояние. Обаче след това му потръгна.

— Прочутите дънки „Тексас-Баданов“.

Тя се усмихна пренебрежително.

— Прочути в Мурманск и може би в околностите. Но не са лоши. И осигуриха на Антон достатъчно пари да влезе в политиката. — Изчака малко, докато келнерка с късо червено сако ни сервираше кафето и тортите. — Признах пред вас, че може би прекаляваше малко със самодоволството си по отношение на някои проблеми. Проблеми, които не му бяха непосредствен ангажимент. Чувствах се длъжна постоянно да му натяквам за някои неща. Двамата заедно правехме големи планове за бъдещето.

— А сега?

— Сега тези планове ще бъдат погребани заедно с него. Просто трябва да се озърнете, за да видите, че опозицията има и парите, и силата.

— За червените знамена с черния кръст ли говорите?