— В петъка, някъде рано следобед беше, опитах да изчистя кабинета й, но вратата беше заключена. — Тя се разколеба.
— Какво необикновено има в това?
— Докторката беше… вътре.
Имаше да каже още нещо. Развиваш силно вътрешно чувство за това, след като си работил няколко години в милицията. Започнах по навик да ровя в джобовете си за цигари. Лидия подпря бърсалото и извади цигари и запалка от униформената си престилка. Пристъпи тежко да седне да мен на пейката, предлагайки ми цигара с кафява хартия.
— Казахте, че вратата е била заключена.
Тя ми подаде огънче и кимна, посочвайки със своята.
— Вратата беше заключена, но доктор Вадим беше вътре с някого.
Побиха ме студени тръпки.
— Чули сте гласове?
— Само един, на доктор Вадим.
— В такъв случай не може ли да е била сама и да е говорела по телефона?
Тя поклати отрицателно глава.
— Покрай прозореца няма килим. Чух нечии стъпки в онзи край на стаята.
— Сигурна ли сте в това?
— Двама бяха — каза тя решително. — Чух гласа на доктор Вадим тъкмо когато се канех да отворя вратата. Стъпките на другия човек чух, докато си събирах инструментите.
Искаше да каже, докато е подслушвала до ключалката. Нямаше как да не я попитам:
— Мъж или жена беше?
— Тежки стъпки.
— Нищо ли не чухте от разговора?
Тя запали цигарата си и дръпна толкова силно, че върхът й изпращя и пусна искри.
— Не… Не се заслушах.
— Как звучеше гласът на жена ми?
Тя ме погледна с недоумение.
— Спокоен ли беше или тревожен? Ядосан, весел?
— Смееше се доста.
— Не може да не сте доловили нещо. Поне дума или две.
Устните на Лидия се свиха и после се изпънаха плътно по зъбите й.
— Два или три пъти каза: „Не, не тук.“ Нещо такова — промълви Лидия с безизразна физиономия. — Но със смях. Това не съм го казвала на другия инспектор.
Някой се появи в далечния край на дългия коридор. Лидия скочи на крака и бързо изгаси върха на цигарата в кофата с вода. Чу се изсъскване при допира с повърхността.
— Началникът ми — измърмори тя.
Когато стъпките се приближиха, аз станах.
— Онзи мъж… Не го ли чухте да казва нещо?
Лидия продължаваше да държи главата си наведена.
— Само стъпките, инспекторе, кълна ви се. Нищо друго.
Взе кофата и се заклатушка заднишком през вратата на операционната, преди началникът да стигне до нас.
Аз наведох глава, за да избегна разговора с него. Когато стъпките му отминаха, мислите ми отново се завъртяха около заключената врата, опаковката с презервативи в чекмеджето на Наталия, смеха в гласа й и думите: „Не, не тук.“
„Не тук“ естествено означаваше нещо. Нещо, което просто не можех да прогоня. „Не, не тук“ означаваше: „Някъде на друго място, да!“
Слязох бавно по дългите циментови стълби към входа. Кимах от време на време на познати лица, но секунди след като отминеха, не можех да си ги спомня. Във фоайето вече имаше повече хора, главно от персонала, идващи на работа. Разменяха си поздрави, във въздуха витаеше забързаност. Знаех, че това бе едно от нещата, свързани с работата в голяма болница, които Наталия харесваше най-много.
Около мен се движеше поток от хора. Млад мъж с бяло сако, който се отдръпваше от павилиона за вестници с брой на „Мурманска правда“ в ръка, едва не ме блъсна с рамото си.
— Константин — каза той.
Спрях се.
— Михаил… — Не познавах особено добре доктор Михаил Карпов. Бяхме се срещали на празненства няколко пъти, понеже беше съпруг на Фаня, приятелката на Наталия. Знаех, че двамата с Фаня работеха в екипа на Наталия. Но не бяхме такива приятели, каквито бяха Фаня и Наталия.
Спря се смутен.
— Лесно е да кажа, че съжалявам за Наталия — започна той. Беше симпатичен, чернокос млад мъж на около тридесет години, с изморен поглед. — Но като го казвам, изразявам съвсем малка част от чувствата си. — Стисна устни, изчаквайки ме да отговоря, да кажа нещо, каквото и да е.
— Благодаря ти, Михаил. — Замълчах за момент, а мислите ми все още витаеха около заключения кабинет. — Не се ли сещаш за нещо, което може да хвърли някаква светлина…?
Поклати глава:
— Нищо не ми идва наум.
— Колкото и да е дребно. — Следователите винаги казват това.
— Американката от ФБР, агент Кънингам, намина да се срещне с Фаня и мен снощи. Фаня й разказа за случката в колата. Нищо друго не знаем.
— Случка в колата ли? Каква случка?
Той извърна поглед.
— Американката… не ти ли спомена за това?
Хванах го за ръката и го издърпах встрани от потока хора.
— Каква е тази случка с кола?
Гледаше притеснено.
— Хайде, нека да чуя.
— Не е нещо кой знае какво. Докато минавала през паркинга пред болницата, Фаня видяла Наталия да седи в една камка и да разговаря с някого. Това е всичко.
— С мъж ли?
— С такова впечатление е останала.
— Кога?
— В петък. Около обед.
— И? Какво особено има в това?
Той се размърда притеснено.
— След известно време, мисля, че каза половин час, й потрябвал съвет от Наталия по някакъв медицински въпрос и отишла да я потърси. Оказало се, че Наталия още е в камката и продължава да си говори.
— Сигурна ли е, че е била Наталия?
— Да.
— Отишла ли е при нея?
— Не… Решила, че това, което е искала да я пита, може да почака.
— Не е ли видяла мъжа с нея?
— Не. Само силует. Колата е била паркирана в ъгъла на двора, зад статуята. Там не е много светло.
— Чакай малко. Кога точно е станало това?
— В петък следобед. Около два часа.
Което значеше, че е било непосредствено преди да се заключи с някого в кабинета си. Може би със същия мъж?
