Гадателката

— Това е идея фикс. Всички в „Лермонтов“ се възхищават от Наталия. Никой не го крие. Само че по стечение на обстоятелствата аз работя с нея.

— Ти ли беше с нея в колата?

Поколеба се.

— Не. Разбира се, че не. Иначе щях да ти го кажа.

— А може би си слязъл от камката и си отишъл с Наталия право в кабинета й?

— Казах ти. Не съм бил с нея в камката.

— Къде беше в петък следобед?

Той стана на крака.

— Слушай, Константин. И ти ли започваш? Писна ми да слушам тези неща от Фаня.

— Питам те като следовател, а не като съпруг. — Излъгах. — Къде беше в петък следобед? В „Лермонтов“ ли?

— Е, добре. — Пъхна ръце в джобовете на дънките си и от това движение подплатеният анорак, с който беше облечен, се изду. — Спях. Бях отишъл рано, за да дремна в стаята за почивка на лекарите. Предната вечер се натрясках, а в петък бях на работа. Късната следобедна смяна.

— Не спиш ли вкъщи?

— Само когато знам, че Фаня няма да се върне. В момента положението при нас е обтегнато. Постоянно ми вдига скандали.

— Смята, че имаш любовна връзка с Наталия.

Сви конвулсивно рамене в знак на потвърждение.

— Слушай, съжалявам, че те обезпокоих. Минавах оттук и реших, че не е зле да те видя и да разбера дали няма нещо ново. Нали разбираш… нещо, което може би си пропуснал да ми кажеш в „Лермонтов“.

Изпратих го до вратата.

— Предай много поздрави от мен на Фаня.

— Разбира се. Не се ли сърдиш, че се отбих?

— Ни най-малко.

Стиснахме си ръцете. По списанията пишат за стаена омраза в очите, за стаени чувства. Всичките старателно премислени, уж небрежни движения на този млад мъж криеха нещо. Когато се обърна и понечи да си тръгне, аз протегнах ръка, хванах го за рамото на анорака и го дръпнах обратно в апартамента. С другия си лакът затиснах здраво гърдите му малко под гърлото и го прилепих до стената. Нужно беше да се облегна само малко по-силно върху лакътя и щях да спра дишането му.

— Защо дойде?

— За бога, боли ме. Дойдох да питам за Наталия…

Натиснах по-силно, докато започна да се задушава. От очите му потекоха сълзи.

— Добре, добре…

Пуснах го.

— Сега ми кажи. — Тръгнах пред него към хола.

Спря се в рамката на вратата с ръка на гърлото.

— Не се срамувам от това — каза той, но продължи да стои с наведена глава. — Не се срамувам от това.

Сякаш прахосмукачка засмука стомаха ми.

— От какво?

— Беше почти неизбежно, след като работих с нея цяла година. — Погледна ме в очите. — И като се има предвид каква жена беше.

— Беше?

— Като се има предвид каква жена е — отвърна той почти заеквайки. — Влюбих се в нея, Константин. На теб поне ти е ясно защо.

— И?

— И? И нищо. Каза ми, че съм заслепен, отнесе се с мен като кака. Посъветва ме да се прибера вкъщи и да обърна внимание на отношенията си с Фаня. Да се прибера при жена си. — Пое дълбоко дъх. — Направо ме срина.

— Това ли ти каза в колата в петък?

— Не съм бил с нея в никаква кола в петък, да те вземат дяволите! Ако Наталия е говорила с някого в колата си, не съм бил аз — отвърна той гневно и се запъти към вратата.

Този път го оставих да си отиде.

Прослушах съобщенията, записани на телефонния секретар.

Рой Ролкин се беше обадил от Хелзинки да ме поздрави за освобождаването. Адвокатът Грандов го уведомил. Другата седмица притежаваният от него футболен отбор „Янус“ — Будапеща, щеше да играе с „Динамо“ — Мурманск, за шампионата в лигата на европейските градове. Рой съобщаваше, че ще постои няколко дни в Хелзинки, за да контролира тренировките.

Второто обаждане ме уведомяваше, че Аби Кънингам се е сдобила с кабинет в американското консулство. Трябвало да отида там още щом се почувствам чист. Пъхнах се набързо под душа и смених носените вече три дни дрехи. След по-малко от половин час вече минавах покрай „Лермонтов“ към булевард „Пушкин“ № 1.

Никога досега не бях ходил в американското консулство, но в старата сграда, която го приютяваше, бях влизал безброй пъти. Една от малкото сгради в Мурманск (ако не се брои „Лермонтов“), построена от нещо по-различно от напукващ се бетон, за жителите на града тя беше известна като стария женски манастир. По времето на царете е била манастир, после главна квартира на тайната милиция при Сталин и всичките й зловещи наследници до пълната забрана на политическите служби към милицията миналата година. Няма друга сграда в Мурманск, където да са извършени толкова изтезания, да са изтръгнати толкова неверни признания, да са отнети толкова човешки живота и да са разбити толкова съдби, колкото в подземните килии на стария манастир.

Въпреки това тя имаше съвсем безобиден вид на сграда, построена от жълтеникав камък с железни решетки на готическите прозорци. В единия край на оградата имаше голяма тухлена арка, над която американски двуглав орел и табела с надпис „Консулска служба на САЩ“ скромно афишираха драматичната промяна във функциите на сградата, които изпълняваше от около година.

Минах през сводестия вход. От него започваше алея между стената на сградата и някогашната добре поддържана зеленчукова градина на Манастира. Участъци от дългата ограда бяха срутени, а американците още не бяха намерили време да ги ремонтират, а може би изобщо нямаха такова намерение. Настаняването им в стария манастир беше безусловно временно, до завършването на нова съвременна сграда близо до пристанището. Униформен служител от охраната ме въведе в залата, която до момента ми беше известна като трапезария. Не знам защо очаквах да видя някакви промени, но синята и златистата боя по ветрилообразното кубе над мен все така си се лющеше, плочките на пода пак си бяха напукани и протрити от множеството минали по тях обувки. Пак ги имаше същите разделени като кутийки гишета, същите прекалено заети чиновници до звънящи телефони. Ако бяха на скърцащите дървени пейки от другата страна, трудно би се намерила разлика между тях и чакащите да бъдат обслужени. Само че сега в дъното на залата висеше голямо американско знаме на бял пилон и въздушната струя от мощна новоинсталирана отоплителна система караше флагът със звездите и райетата да се полюшва окуражаващо.

Посрещна ме Аби Кънингам. Направи ми впечатление колко непринудено се държеше и все пак показваше, че е господар на положението. Беше облечена в светлорозова блуза и черна пола с едри плохи, която й позволяваше да се движи без никакви притеснения с ръце в джобовете. Извади едната и посочи с пръст към горния етаж.

— Отпуснаха ни някакво очукано помещение в дъното — каза тя. — Явно преди време сградата… — Жестът ми я накара да прекрати с обясненията. — Но всичко това ви е известно.

Тръгнахме нагоре по централното стълбище.

— Казахте „отпуснаха ни някакво помещение“. Значи ли това, че Дронски остава тук?